На днешния ден през 1887г. е роден големият поет Димчо Дебелянов. Останал отрано сирак, той остава докрай една сиротна „разнолика нестройна душа“, търсеща и ненамираща смисъла на истинския живот...И може би затова и заминава доброволец на фронта, макар че е можел да не замине...
Погребват Димчо Дебелянов в църквата в Демирхисар, днес гръцкия град Сидокастро, недалеч от днешната българо – гръцка граница...Събират му личните вещи и в тях намират стихотворението „Сиротна песен“, написано няколко дни преди това, както и още няколко стихотворения.
“Сиротна песен” е трагичната равносметка на Димчо Дебелянов, че животът му не се е състоял... Майка му е починала, любима не е имал, няма и „другари“. И въпреки това Димчо Дебелянов изглежда просветлен и умиротворен, защото е победил страха от смъртта и защото неговата „разнолика нестройна душа“ изглежда готова за срещата с Абсолютния край...
Сиротна песен
Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени
Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
***
Да се завърнеш в бащината къща...
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
***
Черна песен
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
***
Потокът стене в долината
Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук -
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг.
Валеше тихо, едностайно,
но нас опил бе дивен чар
пред радост първа - щастие незнайно,
пред първа пролет - първи жар.
Ала на устни не изгрея
с години чаканата реч,
че бяхме близко двама с нея
и пак безкрайно надалеч.
***
Аз искам да те помня все така...
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
