13 Ноември 2017
Добави в любими

Без полковник Серафимов и досега Родопите можеха да са извън България

Тази статия нямаше да я напишем, ако лятото на връщане от морето не бяхме чули, че заради верижна катастрофа при Ихтиман се е образувала 35 - км автомобилна колона, ако преди Пловдив не бяхме поели надясно с идеята да се измъкнем на Подбалканското шосе, ако по пътя не бяхме спрели в село Свежен и ако в него не бяхме видели паметника на полковник Владимир Серафимов... Но да караме подред...

Това село Свежен през турското робство се казва Аджар и има 4000 жители, а днес със съхранените си удивителни къщи от двете страни на малка рекичка по нищо не отстъпва на една Копривщица например, освен и че навсякъде е пълно с такива гигантски орехови дървета, каквито никъде в България не сме виждали...

Будните аджарци и членове на революционния комитет, създаден от Левски, са измежду най – жертвоготовните участници в Априлското въстание, но през Руско - турската война ордите на Сюлейман паша нахлуват тук, обезглавяват 700 мъже, подпалват всичките 1200 къщи (оцеляват само стотина), а хората, загинали в огъня, нямат брой...

А в това същото село Аджар в 1860 година на почитания даскал Гено се ражда син - Владимир Серафимов. По неизвестни причини дядото на Владимир се замонашва в Зографския манастир и приема името Серафим (оттук и фамилията Серафимови), но отива там със сина си Гено. Той пък се озовава в Атина и като се образова, се връща, става даскал, задомява се и има цели 11 деца, едно от които е Владимир.

Вижте още: Българинът Асен Пейков е скулптор от световна класа

Владимир учи в местното училище, а после в гимназията на турския град Измир. Няколко месеца след Освобождението се завръща, постъпва във Военното училище в София и в 1883 го завършва. Много хора биха се учудили на този избор, защото днес армията ни е в трагично положение, но в ония години нещата стоят по съвсем друг начин. От една страна, след 500 години робство имаме държава и армия, а армията открай време символизира силата на държавата. От друга страна, да станеш тогава офицер, е означавало да искаш да участваш във всички събития, в които България е вярвала, че ще участва занапред, и сега ще обясним защо.

Санстефанският мирен договор (1878) определя в границите на България да влязат тези земи, в които живеят българи, но четири месеца по - късно на Берлинския конгрес Великите сили не само ни „разделят“ на Княжество България и Източна Румелия, а и връщат едни наши земи на Сърбия, други - на  Румъния, а всички останали - на Османската империя.

Не знаем дали ще успеем да обясним добре, но ще опитаме - цяла Македония (днес Република Македония), в която тогава всички се имат за българи, както и днешните Благоевград, Банско, Разлог, Гоце Делчев, Сандански, Мелник, Петрич и селата наоколо се оказват пак под турско робство.

Смолянският район ( Мадан, Рудозем, Джебел, Златоград), където са живеели и българи, и турци, и помаци, остава под робство, но да бъдем коректни - Санстефанският мирен договор поначало оставя този район извън България. Беломорска Тракия (на юг от Родопите и днес изцяло в Гърция), където е имало и българи, и гърци, също остава под турско робство, а в Източна Тракия, населена с българи, турци и помаци - районът около Ивайловград и Свиленград (южната част на този район днес в Турция), както и всичко около Малко Търново та чак до Царево на морето...

И при това положение как да стане обединението на българските земи без армия, която да направи това, и без офицери, които да я ръководят? Но има и друга причина - много момчета, изгубили близките си страшното минало, искат това никога да не се повтаря и затова избират военната кариера... Това се отнася и за Владимир Серафимов, защото когато турците подпалват родното му село и обезглавяват 700 мъже, между тях е и баща му, даскал Гено...

Вижте още: Чехите Прошек

И две години след като Владимир Серафимов е завършил Военното училище, произвели са го в чин подпоручик и вече е командир на пристанищната рота в Русе, на 6 септември 1885 Княжество България и Източна Румелия се съединяват... Балканските държави „подскачат“, защото така България става твърде „голяма“, а Османската империя няма как да е доволна, и понеже очакваме да ни нападне, струпваме армията си на границата...

Но не турците, а сърбите ни нападат, при това докато на границата си с тях почти нямаме хора, и започва Сръбско- българската война... И тогава българската армия извършва чудо – натоварена някъде на юг и стоварена в Белово, където е свършвала жп линията от Одрин, момчетата продължават пеша и за две денонощия стигат западната граница... И са вървели в колона по трима, защото двама са придържали другаря си в средата, който е вървял и спял, каквото и да означава това, а после са се сменяли...

Докато армията ни се струпва на границата с Османската империя, Владимир Серафимов с момчетата си също тръгва натам, но по пътя получава заповед да поеме на запад... И като се присъединяват към армията ни там, всички заедно се хвърлят в оня бой при Сливница, решаващ за нашата победа в Сръбско – българската война, а в бойното си „кръщение“ Владимир Серафимов показва невероятни качества на командир, когото подчинените му безрезервно следват...

След войната е произведен в чин поручик, после - в капитан, след това - в майор, а в 1904 - и в подполковник. Княз Фердинанд решава да направи свой адютант респектиращия с поведението си офицер, но той намира благовиден предлог и отказва, а пред близките си споделя: „Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и ще си остана такъв”.

В следващите години Владимир Серафимов е на военна служба на различни места в България, но няма да ги изброяваме... Създава и прекрасно семейство, в което най – голямата радост и гордост са петте прекрасни дъщери... Имат и син и бащата мечтае като порасне, момчето да тръгне по неговите стъпи, но за съжаление то още като дете умира....

Та през всичките години след Освобождението националният ни идеал е да обединим всички български земи и макар да полагаме много усилия, които довеждат до Илинденско – Преображенското въстание в 1903, това не се случва...

В 1912 обаче България, Сърбия, Гърция и Черна гора се съюзяват срещу Османската империя, като всяка  държава си има свои цели, а общата е Балканският полуостров окончателно да бъде освободен от турско робство... И започва Балканската война, в България настъпва невероятен патриотичен подем, а под бойните знамена се събират 600 000 българи – армия, опълчение и доброволни отряди...

В тази война (няма как да разкажем целия й ход), на Сърбия „се пада“ да се бие с турските части в Македония, на Гърция - да блокира прехвърлянето на турски части към Балканския полуостров, а на нас най – трудното - да се бием в Източна Тракия с турската армия... И при Лозенград, Бунархисар и Люлебургаз ние така я разгромяваме тая турска армия, че като не можем да спрем устрема си, се озоваваме на 30 км от Цариград...

Началото на войната сварва (вече) полковник Владимир Серафимов командир на 21 пехотен Средногорски полк, част от т.нар. Родопски отряд, позициониран край Чепеларе. И докато българската армия води люти боеве в Източна Тракия, на полковник Серафимов му поставят задачата да освободи района около Смолян, а после да продължи „надолу“, ако гледаме картата, и освободи и Беломорска Тракия...

Вижте още: Историята докосва само когато е истинска

Полковник Серафимов отправя пламенна патриотична реч към войниците си и след яростни десетдневни боеве те превземат Смолян, Райково и Устово (тогава села, днес смолянски квартали), както и други села наоколо, и ги освобождават от турците. Те обаче нямат никакво намерение това да остане така и решават откъм Рудозем, който е „под“ Смолян, да атакуват, защото за нищо на света не искат да отстъпят Родопите.

Българското командване преценява ситуацията като опасна и заповядва на полковник Серафимов да се оттегли от освободените селища и заеме отбранителна позиция на Рожен, където е минавала границата между България и Османската империя, но той не си и помисля да изпълни заповедта и заявява: „Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! През трупа ми трябва да се мине!“

После със своите хора заема позиция на връх Кавгаджик, по средата между Смолян и Рудозем, откъдето се очакват да дойдат турците. А когато те наближават, става ясно, че са 30 000 човека, многократно повече от нашите момчета, освен и че въоръжението им в пъти превъзхожда нашето... Започва яростен бой и пет турски атаки са отбити, а противникът не спира да атакува и да атакува, но напразно - нашите момчета нямат никакво намерение да отстъпят Родопите...

Три дни продължават боевете и през цялото време полковник Серафимов е на връх Кавгаджик... Какво точно става „горе“, можем само да си представим, но да кажем, че по – късно върха почват да го наричат „Родопската Шипка“, защото някога в Стара планина опълченците предпочитат „до крак“ да измрат, но да не отстъпят на турците върха, което означава България, а след трийсет и пет години, този път обаче в Родопите, нещата се повтарят...

И както на Шипка, и на Кавгаджик много българи християни от околните села, включително жени и деца, превозват продоволствия, муниции и дори копаят окопи. Полковник Серафимов е ту при тях, ту при войниците си и ги окуражава, а през това време вали дъжд, който преминава и в сняг и навсякъде е паднала мъгла... Тогава полковник Серафимов заповядва да запалят огньове, че от пушека да стане още по – непрогледно, и праща част от войниците си да се промъкнат в тила на турците, така че да ги ударят от две страни...

След яростни тридневни боеве момчетата на полковник Серафимов удържат окончателна победа, освобождават от турско робство тази част от Родопите и спасяват българите там, защото можем да си представим ако турците бяха победили, какво е щяло да последва...

Разбира си, заслугата е на войниците, но още по – голяма е заслугата на полковник Серафимов, защото той има име на изключително дисциплиниран офицер, но не се подчининява на заповедта „отгоре“ за отстъпление (между другото, това му коства генералското звание) именно защото иска Родопите и родопчани да бъдат присъединени към България, където винаги им е било мястото...

Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите

След това хората на полковник Серафимов се устремяват към Беломорска Тракия и там с други военни части освобождават град Ксанти, а после и Гюмюрджина и Дедеагач (днес град Комотини и Александруполис  в Гърция) и така нататък и така нататък, но това вече е друг сюжет... 

С Балканската война (1912) ние постигаме националния идеал, но за кратко. Когато тя „преминава“ в Междусъюзническата война (1913), полковник Серафимов е пак на бойното поле, а когато след нея започва и Първата световна война (1914 - 1919), този достоен български офицер, макар и поостарял, е пак на фронта... И както някога, но този път в Македония, в една тежка военна ситуация той три пъти иска разрешение да премести своите момчета, подложени на смъртоносен обстрел, а когато не го получава, сам го взима... Наказват го и го пращат на Добруджанския фронт, но полковник Серафимов не съжалява, защото е спасил войниците си...

И когато след Балканските войни настъпва мир, се оказва, че това, към което полковник Серафимов се е стремил в цялата си офицерска кариера – да бъдат обединени българските земи – въпреки всичките ни бойни победи не само не се случва, но и вече нищо не може да се направи... Някъде по това време той се пенсионира, но не по тази причина, а защото след 40 години вярна служба на Отечеството просто настъпва и този момент...

А сега да кажем, че всички сме били в Родопите и едва ли имаме съмнение колко сърдечни и уважителни хора са родопчаните, но понеже думата е за полковник Серафимов, ние ще допълним - и колко благодарни.

В 1932 се навършват 20 години от паметните боеве на връх Кавгаджик и тогава с портрета на полковник Серафимов те започват да обикалят от село в село, за да съберат пари за паметник на героите, извоювали свободата им. Бедните хорица дават кой лев, кой стотинки, но събират парите, а на тържеството за годишнината посрещат полковник Серафимов като национален герой, защото от глава до пети го обкичват с цветя... „Отгоре“ може и да се засрамват, не знаем, но чак тогава предлагат да произведат полковник Серафимов в генерал, но той отказва: „Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал. Нека си остана полковник Серафимов, както ме знаят и обичат хората...”

В 1934 той полага основния камък на бъдещия паметник на връх Кавгаджик, а за откриването му се събират 12 000 души и всичко наоколо е почерняло от народ... Но полковник Владимир Серафимов не е там, защото, като пише Вазов, вече завинаги е в друг полк – този на покойниците, „де няма отпуск, ни зов за борба...“

Родопчани преименуват връх Кавгаджик на Средногорец, а близкото село - на Полковник Серафимово. В наше време пак те в Смолян и Рудозем издигат паметници на своя освободител, поставят му и скулпторен портрет на „Родопската Шипка“. И всяка година все ходят там - от благодарност, че на полковник Владимир Серафимов сърцето му започва да тупти не в тяхната земя, но въпреки това той нито за миг не се поколебава да жертва сърцето си, за да могат родопчани със своята свещена планина да станат завинаги част от България...

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

Предишна Следваща