05 Ноември 2017
Добави в любими

Българинът Асен Пейков е скулптор от световна класа

Тази статия нямаше как да я напишем преди две години, когато на летище „Фиумичино“ в Рим видяхме удивителната статуя на Леонардо да Винчи, работа на българския скулптор Асен Пейков, затова правим това сега... Но да караме подред...

Асен Пейков (с ударение върху „о“ - то) се ражда в 1908 в София в семейството на инж. Никола Пейков, който докато учи в Париж, се запознава с бъдещата си съпруга Невена, обещаваща пианистка. Но майката умира само на 27 години, когато Асен е на шест, брат му Илия - на четири, а сестра им Надя едва е навършила една годинка...

И бащата се връща в родното Севлиево, но понеже му е трудно да гледа трите си деца, се събира с една жена с дете, а скоро им се ражда и тяхно, така че той се труди неуморно, за да може многолюдното му семейство да не е лишено от нищо...

Никола Пейков обаче е член на БЗНС (на няколко места четохме, че е бил и депутат, но не намерихме доказателства) и когато в 1923 Стамболийски е убит и земеделците са свалени от власт, в следващите месеци в България настъпва истинска каша. И в януари 1924 Никола Пейков е убит – според някои пред дома му в Севлиево, според други – в София, но това не е важно. Важното е, че голямото му семейство изпада в много тежка ситуация.

Вижте още: Чехите Прошек

Останал на 16 години пълен сирак, Асен Пейков решава, че оттук – нататък трябва да се оправя сам, въпреки че втората му майка, за която той цял живот говори с голяма любов, праща собственото си дете в сиропиталище във Велико Търново, за да може да гледа останалите... Затова пък Асен отива в Практическото рибарско училище във Варна, защото там учениците сираци са учели на пълна издръжка, а покрай рибарите  почва да изкарва и по някой лев, но за участие в ученическа стачка го изключват и той пак се връща в Севлиево.

Веднъж обаче усетил личната свобода, условно казано, Асен Пейков решава да напусне Севлиево и в 1929 той вече е в София. Месеци наред се храни само когато някой го наеме да насече дърва или разтовари въглища и търси къде ли не работа, но така и не може да намери, а нощем тайно спи в някаква дъскорезница.

И в тази дъскорезница в момент на депресия или кой знае какво (тук – там се срещат и някакви други намеци) Асен Пейков прави опит да се самоубие, но вади истински късмет, защото пазачът го вижда. И цял месец пазачът крие Асен Пейков в едно стайче и го лекува, а после три месеца му помага да се възстанови и както се казва, добре че на този свят има и добри хора и че те никога не свършват...

Вижте още: Хора като Димитър Кудоглу (май) се раждат веднъж на сто години

После един адвокат, когото Асен Пейков няколко пъти моли за работа, неочаквано го взима. За този шанс години по – късно Асен Пейков ще каже, че „тайната на всеки успех не е в това, че си го заслужил, а в това, че си го пожелал“. Работата в кантората е скучна и еднообразна, защото преписва по цял ден съдебни дела, но си е работа...

И понеже вече има и приятели в София, веднъж с един от тях, който се занимава с керамика, Асен Пейков споделя, че няма самочувствие, че има комплекс за малоценност, защото не е завършил училище, и че така му е дошло до гуша, че не знае накъде да хване... И за да го разсее, приятелят го води в ателието си, където Асен Пейков за първи път вижда глина, за първи път пипа глина и оттук нататък дали усеща, дали разбира, дали нещо друго се случва с него, кой да каже, но животът му завинаги тръгва в друга посока -  истинската...

Но възможно ли е това, би казал някой... И ние нямаме отговор на този въпрос, но така стоят нещата... Асен Пейков почва да вае основно животни и цветя и лека – полека напредва, а когато много напредва, се ражда и желанието му да учи скулптура, но как да стане това...

Това също не става лесно, но става - големият скулптор Андрей Николов се съгласява да му види нещата и прецени „дали има хляб“ в това момче... А като ги вижда, го взима в ателието си – и да му е чирак, и да го гледа как работи, и да го учи на скулптура.... И Асен Пейков денем е в ателието на Андрей Николов, а нощем работи като пазач, защото такъв е животът, без пари не се живее...

В крайна сметка Асен Пейков не само кандидатства в Художествената академия и не само става студент, но в 1937 и завършва - със златен медал... Преди това печели втора награда на конкурс за паметник на братята Евлоги и Христо Георгиеви (тези на креслата пред Софийския университет), както и трета награда на международен конкурс за паметник в Тирана на албанския герой Скендербег, а година след завършването подрежда и първата си изложба....

Вижте още: Историята докосва само когато е истинска

Но Асен Пейков има мечта – да отиде в Рим, световната столица на изкуството, за която неговият учител Андрей Николов толкова много му е разказвал, но и как иначе – той живее и твори във Вечния град над десет години и там създава повечето от своите шедьоври....

Есента на 1938 Асен Пейков пристига в Рим и се устройва как да е, а после наема ателие в сутерена на една сграда на Виа Маргута (ул. „Маргута”), на две крачки от Пиаца ди Спаня (пл. “Испания”). И само да ви подсетим, че дори да не сте били в Рим, не може да не сте виждали Пиаца ди Спаня и нейното широко и полегато стълбище, на което ако човек не поседне или не се снима, все едно не е бил в Рим...

А тясната Виа Маргута е емблематична уличка – с вековни и обрасли с бръшлян сгради, с красиви антикварни магазинчета и занаятчийски работилнички, с уютни ресторантчета и малки кафенета, пред които важно се разхождат котки... Тук са живели режисьорът Федерико Фелини и жена му Джулиета Мазина, тук ателиета са имали Салвадор Дали и Пикасо, тук са се отбивали Стравински и Труман Капоти, тук в по – късно време живее и авторката на „Яж, моли се и обичай“ и затова във филма Джулия Робъртс изживява най – прекрасните си дни в Рим именно на Виа Маргута....

Затова и когато Асен Пейков заживява на тази улица, животът започва да му изглежда прекрасен. Само след месец той се запознава с една млада дама, истинска аристократка, двамата изживяват кратка, но вълнуваща любов и за да я увековечи, Асен Пейков прави гипсов бюст на дамата и дори го датира - 24 декември 1938, а скоро след това, без никакви драми обаче, всеки поема по своя път...

Но това е част от живота, освен и че всички съвременници на Асен Пейков казват колко естествен и непосредствен е бил, а при този тип хора всичко е естествено. Попадайки в чужда културна среда, те не се адаптират на всяка цена, променяйки себе си или правейки се на такива, каквито не са, а даже напротив, и това се харесва на другите.

Вижте още: Чапрашикови

И може би това е причината винаги усмихнатият българин, с горящи очи и екзотични мустаци, бързо да стане любимец на обитателите на Виа Маргута... И понеже тук живеели все хора на изкуството, те по цели нощи си гостували и пиели вино или се заседявали на сладки приказки в съседните кафенета, но това е животът на римската бохема в ония години....

Всичко това се случва в 1939, когато обаче започва Втората световна война. После събитията се променят динамично, Мусолини е свален от власт, а Италия е окупирана от немците, започва и Италианската съпротива и така нататък и така нататък, но това го пишем само за да кажем, че в тия години и в Италия, и навсякъде в Европа животът не спира, но просто не е време за изкуство...

А в 1942 докато Асен Пейков чака пред някакъв зъболекарски кабинет, до него седи и някаква дама. И дали тя „забравя“ чантичката си нарочно, остава тайна, но когато той лично отива да й я върне, освен че й я връща, до края на живота си остава неразделен с тази жена... Маркиза Емилия ди Сантанджело отдавна не е чувала нищо за съпруга си, който е на фронта, а е и с десет години по – възрастна от Асен Пейков, но на двамата това не им пречи... След време мъжът й се връща, с много усилия разтрогват брака им, а маркизата без никакво съжаление се отказва от титлата си и става просто  Емилия Пейков...

Две години по – късно Асен Пейков пък случайно среща на улицата онази дама, на която прави гипсов портрет и с която преди пет години, когато току – що е пристигнал в Рим, изживяват кратка, но вълнуваща любов... Жената води за ръка малко момче и като му посочва Асен Пейков, казва: “Запознай се с баща си...“

Така Асен Пейков разбира, че има син. Родолфо става неразделна част от живота на Асен Пейков и жена му и това продължава докрай... И само да кажем, че цял живот Родолфо Пейков говори с изключителна любов и почит за своя баща, че след смъртта му систематизира всичките му творби, че няколко пъти идва в България и че до ден – днешен неизменно е почитан гост в Българското посолство в Рим...

По време на Втората световна война в Рим идва и братът на Асен Пейков – Илия, който в България помага сърцато на втората си майка и семейството да се прехрани, но иска да се събере с брат си. И казват, че в ония опасни времена двамата помагат на много членове на Италианската съпротива, при това съвършено доброволно, но после предпочитат да не говорят за това...

Вижте още: Закъде е едно Народно събрание, ако няма добра енергия

И какво нещо е животът - след години Илия, тръгнал по стъпките на брат си Асен и станал известен художник, ще се запознае и ожени за овдовялата италианка Йоле Манчини, но преди това ще разбере, че през войната са живеели на две крачки един от друг – той в ателието на брат си на Виа Маргута, тя - на Пиаца ди Спаня, че докато той е рисувал първите си картини, тя се е опитвала да измъкне от затвора мъжа си, участник в Съпротивата, че я залавят и с други антифашисти я подкарват към концентрационен лагер, но нещо в камиона се счупва и не могат да продължат, че след ден влезлите в Рим американци ги спасяват и така нататък и така нататък, но това вече е друг сюжет...

А когато след края на войната животът влиза в обичайните си релси и талантът на българина Асен Пейков бързо се разчува, в ателието на Виа Маргута той прави скулптурни бюстове на киноактрисите София Лорен и Джина Лолобриджида, на режисьора Фелини, на художника Де Кирико, на поета Масимо Бонтемпели, на президента Джон Ф. Кенеди, на краля на Йордания, на американската актриса Ава Гарднър, на певицата Глория Суонсън и на кого ли още не...

В следващите години Асен Пейков се налага и в монументалната скулптура, като прави за Университета в град Бари статуя на богинята Минерва, покровителка на науките, "Герои" за Института по физика в град Орвието, пластиката „Майчинство” - за центъра на Болоня, а на хълм на остров Сардиния издига уникална женска фигура, наречена „Триумфът на житото“, защото жената така е вдигнала ръцете си и извивката й на тялото е такава, че наподобява люшнат житен клас...

Но големият, забележителният, истинският триумф на Асен Пейков е статуята на Леонардо да Винчи на летище „Фиумичино“ в Рим, защото българският сирак, който навремето цепи дърва и влачи кофи с въглища за някой лев и който става после скулптор, се конкурира с триста свои колеги от цял свят, но избират именно неговия проект...

2.jpg

Паметника на Леонардо да Винчи го откриват в 1960... И този най – известен италианец, да не кажем този най – известен човек на Земята, е „видян“ от българина Асен Пейков да държи в ръка изобретението си - „прадядото“ на самолетната перка, а с вдигнатата си длан да сочи висините, внушавайки, че рано или късно “голямата птица ще излети” и че човекът ще завладее небесните простори...

По това време Асен Пейков живее вече в Италия повече от двайсет години, но сърцето му не спира да бие за България... В двора на ателието си издига каменна скулптура на кладенец и поседнала жена, обхванала с ръце дългата си коса, символизираща река Марица, а и извайва скулптурни портрети на майка си, баща си и сестра си, която кой знае откога не е виждал, но никога не забравя...

Безчет са българите, които Асен Пейков приема и винаги посреща сърдечно в ателието си, а и в големия си дом, на две крачки от Колизеума, с жена си не спират и да приемат гости особено след като брат му Илия учредява земляческо дружество на българите в Рим... Двамата са в отлични отношения и с Българското посолство, защото познанствата им с известни италианци спомагат за развитието на българо – италианските отношения, казано на официален език...

Вижте още: Венета, достойната жена на Христо Ботев

И след близо 1300 скулптурни портрета ( днес в галерии и частни колекции по целия свят), 16 монументални творби и петнайсет самостоятелни изложби в Рим, в 1969 световноизвестният скулптор Асен Пейков идва в България и тук разбира, че Комитетът за изкуство и култура е обявявил международен конкурс за паметник на кан Аспарух. Затова връщайки се в Италия, Асен Пейков започва усилена работа върху проекта „Героичната конница на кан Аспарух.”

Удивителна е тази скулптурна композиция, повече от удивителна е... Във формата на дъга трийсет и шест бронзови фигури на коне в естествен ръст, обяздени и необяздени, предвождани от Аспарух,  „летят” над река Дунав. Ездачите нямат лица освен Аспарух, който е и в изключително вдъхновяваща поза -  замахнал да забие копието си в земята, която завинаги ще стане българска...

Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите

„Героичната конница на кан Аспарух” заедно с макетите на всички участници е изложена в днешната Борисова градина. Журито е силно впечатлено от работата на Асен Пейков, но присъжда първа награда на един, втора награда - на друг, трета награда - на трети, а на работата на Асен Пейков дава някакво поощрение... И той се усеща пренебрегнат, но не защото като всеки човек на изкуството си харесва най – много своята работа, а защото разбира, че в България е „чужд“, „не наш“...

После се връща в Рим и продължава все така да работи в ателието си на Виа Маргута, а на 25 септември 1973, докато вае мраморен портрет на актрисата Клаудия Кардинале, внезапно се хваща за сърцето, след което в ателието влиза Смъртта, протяга му ръка и когато той я поема, го  повежда към отвъдното...

Нататък следва обичайното – италанците наричат на негово име малък площад до Колизеума, а в “Кафе Греко” до Пиаца ди Спаня, където обичал да пие кафе, поставят малка бронзова плоча да напомня за Асен Пейков. Днес българското неделно училище в Рим се казва ,,Асен и Илия Пейкови“, както и Градската галерия в Севлиево...

А на римското летище „Фиумичино“ Леонардо да Винчи не спира да сочи с дланта си високите хоризонти, към които човек трябва да се стреми в своя живот, така както прави и той, и създателят на статуята му - българинът Асен Пейков, скулптор от световна класа...

 

Снимката на статуята на Леонардо да Винчи е предоставена от Тодор Караколев.

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

 

Предишна Следваща