07 Август 2017
Добави в любими

България започва на връх Шипка

Ако някой иска да разбере къде започва България, да се качи на връх Шипка, а понеже на 11 август честваме 140 години от боя на връх Шипка, решихме да си го припомним...

В 1876 у нас избухва Априлското въстание, потопено в реки от кръв, Русия избухва в гневно негодувание заради зверствата на турците над един християнски и славянски народ, а европейската общественост е възмутена от диващините на нейна територия... През лятото започва и Сръбско - турската война и кризата на Балканите се задълбочава...

Ето защо в края на 1876 Великите сили се събират в Цариград, но още есента руският император Александър II (този на коня на Паметника пред Народното събрание) заявява, че ако проблемът не се разреши по дипломатически път, ще предприеме каквито мерки намери за добре. И понеже проблемът не се разрешава, под натиска на общественото менение и разбира се, заради интересите на Русия, за които сме писали и няма да ги повтаряме, на 12 април 1877 в Кишинев Александър II прочита манифест за започването на (Руско – турската) война...

Тоя Кишинев днес е столицата на Молдова, но тогава е град в руската губерния (да речем, провинция) Бесарабия, където живеят преселници българи, чиито наследници и днес наричаме бесарабски(те) българи. И след „заканата“ на Александър II тук пристигат 700 българи, повечето участници в Априлското въстание, за евентуалната война, към тях се присъединяват и 700 бесарабски българи и фактически тези хора поставят началото на българското опълчение (от „опълчвам се“)...

В края на април българското опълчение го прехвърлят в румънския град Плоещ (Румъния декларира участие във войната по нейни си причини) и там започват да се върволят дрипави, брадясали и с белези по лицата мъже, които предизвикват жал у местните, но и възхищение, защото тия хора са българи и идват да се запишат в опълчението... Идват оцелели доброволци от Сръбско-турската война (в нея загиват 1700 българи), идват и емигранти от Сърбия и Румъния, идват и без всякакъв военен опит учители, търговци и овчари, идват и хъшове, които „немили - недраги“ досега са чакали да „удари пак часът“; идват и участници в Априлското въстание, на които децата са убити, жените – изнасилени и мъртви, а къщите – изгорени; идват и осиротели след въстанието момчета; идват и 28 Ботеви четници, след разгрома на четата и големи премеждия в България добрали се до спасителната Румъния... И накрая, защото ни се видя символично - в опълчението се записват и братът на Васил Левски и братът на Христо Ботев, а като ги преброяват,  всичките тези хора се оказват 7526 човека...

Оказва се и обаче, че българите са недисциплинирани - не отдават чест, не искат да маршируват и участват в тактически упражнения, а вечер се напиват по кръчмите, затова само генерал Столетов „се навива“ да им стане командир... И понеже руската армия е въоръжена с остарели пушки, на опълченците им дават хептен допотопни, но каквито - такива... Връчват им и знаме, избродирано от монахини в град Самара, а опълченците така емоционално го приемат, че присъстващите на церемонията се просълзяват...

На 15 юни 1877 руската армия форсира река Дунав при Свищов и преминава в България, а в една следваща нощ, когато цари лепкав мрак и Дунавът тихо шуми, и Българското опълчение стъпва на родна земя... И тия корави мъже коленичат и целуват Майка България, в която идват или да извоюват свободата й, или да умрат за нея...

Веднага руската армия се разделя на Западен, Източен и Преден отряд, в който е и Българското опълчение, начело с  генерал Гурко. Целта на Предния отряд е още докато турците не са се усетили, да установят контрол върху проходите в Стара планина и по –специално върху Шипченския, защото само там има шосе, по което да минат оръдия, обози и други такива, което значи, че само оттам турците от Южна България могат да се доберат до Северна България...

Та Предният отряд се устремява „надолу“ (ако гледаме картата), а „пътьом“ с част от него генерал Гурко влиза в Търново... Хората там посрещат освободителите с цветя, целуват им ръцете и кой знае защо изнасят пъстри черги на чардаците, на бял кон генералът обхожда  днешната улица „Гурко“ (знаете я –  под „Главната“ е), а камбаните не спират да бият... В Търново с останалата част от Предния отряд влизат и опълченците, които от Дунава дотук хората в селата са прегръщали и благославяли, давали са им храна, вино и каквото имат още...

Но когато след Търново Предният отряд продължава „надолу“ и стига Стара планина, се оказва, че Шипченският проход е в турски ръце... Тогава се промушват през Хаинския (Хаинбоазкия) проход, чийто път е толкова тесен, че от едната му страна колелата на оръдията няма на какво да опрат, та на ръце ги пренасят, а вече „оттатък“ планината пък разбират, че турците са се измъкнали от прохода, придвижват се натам и това стратегически най - важно място става „тяхно“...

И понеже работата се напича, Цариград разпорежда прехвърлянето от Албания на армията на Сюлейман паша - тоя от „Опълченците на Шипка“, който крещи: “Търчете! Тамо са раите!“, но май избързваме... И на английски кораби натоварват армията плюс башибозук и черкези, стоварват ги в Дедеагач (днес Александруполис - гръцко пристанище) и като им дават крайно направление Стара Загора, железница ги закарва на петдесетина км от града, че там е имало жп гара...

Докато тия се придвижват, генерал Гурко настоява Предният отряд да продължи „надолу“ (ако гледаме картата) и стигне Одрин, защото се е смятало, че стигне ли се Одрин, турците ще капитулират, но го възпират, защото в Северна България турците са превзели Плевен, руснаците обаче не могат да ги разгромят, така че нещата там никак не отиват на добре... Ето защо Предният отряд се устремява към Стара Загора, освобождава я и в града настъпва неописуема радост...

И тогава генерал Гурко с руснаци и опълченци поема към Нова Загора, други руснаци, опълченци и казаци (безразсъдно смела общност, още спорят за произхода й) заемат позиция на 4 км от Стара Загора, трета група остава в града... Там обаче заприиждат върволици мъже, жени, деца и каруци с ранени, които казват, че на юг убиват, грабят, изнасилват и палят наред и чак много по-късно ще се разбере, че на стоварената на петдесетина км от града армия Сюлейман паша й е наредил да изличи по пътя си всичко българско от лицето на земята...

И когато тая армия се добира до „нашата“ позиция, на 4 км от Стара Загора, започва яростен бой, но турските табори (военни дружини) не спират да прииждат... И когато положението става неспасяемо, тук идват старозагорци, докопват пушките на убитите и ранените и се включват в боя и героизмът им е впечатляващ, но турците не спират и не спират да прииждат... И тогава „нашите“ решават да отстъпят и „завардят“ Шипченския проход, защото ако Сюлейман паша и неговите орди преминат оттам Стара планина и стигнат до Северна България и Плевен, руснаците там съвсем ще го закъсат...

Да се бият с турците остават само две опълченски дружини, руснаци, казаци и един командир - подполковник Калитин... И какво правят до последно тия мъже, можем само да си представим, но в нямащия край кървав ден само за спасяването на Самарското знаме загиват петима опълченци и самият Калитин, и все пак българин спасява знамето...

Тежка е задачата и на частите в Стара Загора – и да се бият с турците, когато влязат в града, и да помогнат на населението и бежанците да се измъкнат... И когато турците нахлуват, настъпва адът на земята - заклани са 14 500 българи, други 10 000 момчета, момичета и жени са отвлечени и после продадени, а градът е подпален и от него нищо не остава... Малцина се спасяват на север, а след края на войната много от тях никога не се завръщат в Стара Загора и даже се е смятало, че на това кошмарно място едва ли някога могат отново да заживеят хора...

Междувременно руснаците сформират Южен отряд (с 5 „подотряда“) начело с генерал Радецки (името му е като на „Ботевия“ кораб) за контрол на Хаинбоазкия, Твърдишкия и Шипченския проход... И на Шипченския проход пращат отряд начело с генерал Столетов, който отряд се състои основно от нашите опълченци, но има и немалко руснаци.... И макар да няма гаранции, че Сюлейман паша ще се опита да се добере до Северна България оттук, на всички им става ясно, че добере ли се, край със свободата на България...

Честолюбивият Сюлейман паша обаче домъква армията си именно тук и относно кой къде се разполага, да кажем така - ако си представите, че сте на Шипка и Паметникът с многото стълби е зад гърба ви, само „секторът“ със стълбите до долу, до шосето към Габрово, е бил „незает“ от турци, иначе на „тая кота“ навсякъде околовръст е било пълно с тях... “Горе“ е имало 5000 опълченци и 2500 руснаци, „долу“ - 38 000 турци, оръдията няма да ги броим....

На 9 август 1877 цял ден по „урвата дива“ на първа линия черкези, на втора - турци „лазят“ нагоре, а отгоре „нашите“ ги отблъскват с „дъжд от куршуми“ и залпове на оръдия, а ранените приемат само първа помощ и се връщат в боя... В разгара му идва един руски полк подкрепа и вечерта, със 750 убити от наша страна, боят приключва... През нощта обаче турците пак плъпват по урвата и момчетата пак успяват да ги „озаптят“, но са толкова жадни, че повече няма накъде, а изворът в ниското е обстрелван от турците, освен и че едва изкопаните в тоя планински камъняк окопи е трябвало да се „доизкопават“....

На сутринта подновеният бой се вихри с всичка сила до обяд, а към 2 часа черкезка конница напада в гръб главната позиция на бранителите и обръчът почва все по - жестоко да се стяга... А привечер жаждата става така непоносима, че 12 момчета решават да слязат до извора, но още преди да стигнат, трима са убити; докато наливат манерките, раняват още трима, а на връщане влизат и в ръкопашен бой с някакви турци и накрая от 12 само трима се връщат с вода, другите са убити или ранени... И когато идва спасителната нощ, всички „горе“ почват да трупат камъни, предусещайки какво ги чака на следващия ден...

На 11 август призори Сюлейман паша атакува връх Шипка от три страни, с 35 табора, 29 оръдия и няколкостотин черкези, 5 табора са „заприщили“ пътя към Габрово, отделно на „стендбай“ има 15 табора и 19 оръдия... Жесток, много жесток е тоя 11 август – дванайсет пъти турците атакуват върха и дванайсет пъти българските опълченци и руснаците ги отблъскват, цялата околност ехти от гърмежи и залпове и гъст дим се стеле навсякъде, а отдолу тия все прииждат и прииждат... До обяд боят достига критичната си точка и всичко става едно –„Аллах” и „ура”, звуците на бойните тръби, ударите на барабаните и цвиленето на конете, хвърлянето на камъни и крясъците след тях, гърмежите, стенанията на ранените и веещото се някъде продрано Самарско знаме... Апокалиптична картина......

И когато турският обръч става нетърпим, когато ранените са ранени втори и трети път, а мъртвите са повече от живите, неспалите три денонощия мъже почват да бранят Шипка с голи ръце, защото почти всички пушки са извън строя, а и патрони няма... И когато турците пак се юрват отвсякъде и към 5 следобед са на 100 метра от върха, а там и са стреляли, и са хвърляли „камъни и дървье“ и каквото още се сетят, но без полза, и когато и Самарското знаме вече е прибрано, на всички им става ясно, че ще се мре... И внезапно майор Чиляев, командир на една от опълченските дружини, вдига сабята си и на българската Шипка, под свистенето на турските куршуми, тоя руснак с всичка сила запява чутия – недочут от българите марш „Шуми Марица...“

И опълченците на пресекулки почват да повтарят думите, решили, че като ще умират, да умират поне като мъже, а когато турците са почти на върха, се случва чудото - откъм шосето за Габрово се задава подкрепление... И в ниското, много под началото на днешните стълби, шепа руснаци и българи със сетни сили разгонват турците наоколо и побягват нагоре да кажат на другарите си да издържат още пет минути, само още пет минути... И когато подкреплението стига върха, мощно „Урааа“ разцепва въздуха и пак започва яростен бой, докато турците са сурнати в нанадолнището и докато късно вечерта най - накрая боят стихва... А през нощта някъде усилено заработва телеграф и по жиците му се разнася най - радостната новина в Руско – турската война – че българите са удържали връх Шипка...

Нататък няма да разказваме, защото се знае какво следва... Следват още три дни боеве на Шипка, следват други боеве и още загинали, следва и свободата на България... И да, сами не успяваме да се освободим от турско робство (на Балканите никой народ не успява сам), но в боя на Шипка, решителния в Руско – турската война, показваме, че сме достойни за свободата си... И понеже достойният човек и достойният народ е благодарен и признателен, ние казваме вечна слава на руснаците, загинали за нашата свобода, вечна слава и на нашите опълченци, умили лицето на българския народ....

И ако някой ден се качите на Шипка, вижте на юг Розовата долина, простираща се до Средна гора в далечината, вижте нагънатия гръбнак на Стара планина, вижте на север силуета на Габрово и си спомнете, че на 11 август 1877 на връх Шипка опълченците пишат с кръвта си историята на своя народ,  затова тук започва България...

 

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

Славата, забвението и отново славата на Фани Попова - Мутафова

 

Предишна Следваща