30 Октомври 2017
Добави в любими

Чехите Прошек

Тази статия нямаше да я напишем, ако не бяхме минали покрай Българската национална телевизия и не бяхме видели оная огромна сграда от бетон и стъкло с претенциозното име „Сан Стефано плаза", а до нея (уж) репликата на някогашната Прошекова фабрика за бира... Но да караме подред...

Някога, когато няма Чехия, а Австро-Унгария, в едно градче недалеч от Прага в семейството на местен обущар в 1847 се ражда Иржи Прошек. Будното дете завършва местно училище, гимназия в Прага, а накрая и инженерство и говори свободно няколко чужди езика.

И докато учи в Пражката политехника, се запознава и сближава с българи, като например с Иван Драсов, приятел на Христо Ботев, и разбира, че тяхната България е започнала борба за своята свобода и независимост.

Но когато се дипломира, Иржи Прошек не успява да намери работа, затова пък на Балканите известният барон Хирш вече строи железен път, който да свърже Цариград (Истанбул) със Западна Европа, и по трасето работят много чужденци. Ето защо в 1871 Иржи Прошек идва у нас и с чешки и полски колеги се установява в село Алмали (сега Ябълково), Хасковско...

И тия чужденци учредяват Славянски дом - училище и читалище денем, нощем „международен“ революционен клуб, а чехът Иржи Прошек, попаднал по волята на съдбата в една непозната земя, която впоследствие ще му стане втора родина, ще се запознае със самия Левски, после ще почне да купува оръжие уж за охрана на железницата от разбойници, а всъщност за българите и тяхната патриотична кауза, освен и че ще спасява преследвани от турците български революционери, като ги взима на работа...

Възползвайки се от статута си на чужденец, Иржи Прошек пренася и тайна революционна поща, а в 1876 напуска железницата и става кореспондент на европейски вестници, за да научат хората в Европа  ужасяващите издевателства на турците през Априлското въстание... 

Но това не е всичко. Руско-турската война сварва Иржи Прошек у нас и макар да става страшно, чехът остава тук. И когато на Шипка се води боят за свободата на България, в който турците са пет пъти повече от бранителите на прохода, Прошек случайно разбира, че „турски“ влакове с тежка артилерия са потеглили към Шипка...

И тоя смел чех със свои хора се вдига и отива в Одрин, откъдето трябва да минат влаковете, и като демонтират 200 м жп релси, забавят турците с 30 часа, а през това време нашите хора на върха дочакват подкрепление... И Иржи Прошек получава смъртна присъда, но успява за избяга в Румъния, където става преводач на руснаците, и там го сварва Освобождението...

И после се връща в София, а от Прага пристига и брат му Теодор Прошек. И да кажем още нещо, макар че можем да не го правим – днес светът е така устроен, че всеки отива да живее където пожелае, ако условията там са по - благоприятни, докато тези двама чехи заживяват в България не защото тук има отлични условия за живот, а за ги да създадат...

Всъщност след Освобождението от всички чужденци, които идват да помогнат на младата държава да се „конструира“, най – много са чехите и тези хора поставят основите на българската наука, образование, култура, изкуства, право, икономика, обществени услуги и какво ли не още, но вместо да изреждаме, обещаваме някой ден да напишем специална статия за тези славни чехи...

Та Иржи Прошек може да „се уреди“ на престижна служба, но избира една година да е учител по рисуване и чертане, като едновременно е преводач на първия губернатор на София – руснака Алабин, а и стенограф в Народното събрание.

После с брат си отварят печатница за вестници, списания, книги, за официалните книжа на Двореца, на министерствата и учрежденията и изобщо за всичко. И има останали спомени как със своята чешка прецизност двамата се ядосвали, че българите си носят нещата в последния момент, че коректурите им не са наред, но това го пишем само между другото, с времето всичко си застава на мястото...

В това време в София идват и техните братовчеди - братята Вацлав и Йозеф Прошек. И инж. Иржи Прошек съставя първата кадастрална карта на софийския център, а после братовчед му Йозеф и тогавашният архитект на София Антонин Колар, също чех, създават първия градоустройствен план на столицата. Княз Батенберг бързо го узаконява и София постепенно започва да се превръща първо в град, а после в красив европейски град...

И понеже София „се напълва“ с чехи и руснаци, в 1880 с българи всички те учредяват културния клуб „Славянска беседа“, дават и лични пари за първия му дом, а после вече се построява и знаменитата „Славянска беседа“ - красива сграда, в която се играе първата театрална постановка, защото Народният театър още не е построен, първият оперен спектакъл, изнасят се сказки, срещат се писатели, художници, музиканти, общуват, обменят мнения и какво ли още не е „Славянска беседа“, нищо че днес ние не искаме да сме славяни и даже много хора отдавна са убедени, че не сме...

Прошек(ови) участват в създаването на „Славянска беседа“, но не само, те учредяват и дружество “Чех”, почват да издават и списание “Чешки сокол”, основават и Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД), което съществува и днес, създават и Ловно-рибарското дружество"Сокол", а и Съюза на българските пивовари...

Междувременно братята правят нещо, което няма как да не го направят именно защото са чехи – отварят пивоварна в Княжево, но превозването на бирата до София им е проблем... Затова купуват един парцел до днешния Орлов мост (него още го няма) и правят изба за бирата от Княжево, а на 300 м от нея отварят и бирария - градина с колоритното име „Дълбок зимник“... И  по подземен тунел се търкалят бурета с бира от избата към бирарията, а българите пият ли пият пенливата течност и тя бързо им се услажда завинаги...

Но чехите като народ винаги изпипват нещата докрай... Затова до „Дълбок зимник“ и избата братята Прошек купуват и един кален баир и по проект на братовчеда Йозеф в 1884 вдигат и бирена фабрика, най–модерната на Балканите, а главен пивовар става друг техен роднина, та бизнесът става съвсем фамилен... Изкопават и  артезиански кладенец, та водата за пивото да е отлична, а с първия в България генератор за ток захранват дори Княжеския дворец, когато там има балове, защото София все още не е електрифицирана...

И понеже не всички хора са от София и са длъжни да знаят кое къде е, да кажем, че днешният бул. „Цар Освободител“ започва от пл. „Батенберг“, малко след Президенството, а последната му част е от Софийския университет до Орлов мост, вляво със сгради, а вдясно с градината с Паметника на Съветската армия. И буквално преди края на булеварда вляво има една стръмна пресечка - ул. „Сан Стефано“, която на 200 м свършва на малко площадче...

На площадчето днес „стърчи“ Българската национална телевизия, а срещу нея години наред си я има Прошековата фабрика. Къде е била избата, не можем да кажем, защото всичко наоколо е изпозастроено, а снимката към статията показва, че бирарията „Дълбок зимник“ е била на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Сан Стефано“, преди обаче тази част на булеварда да почнат да го застрояват...

И преди няколко години някой си харесва пространството до площадчето и като събаря фабриката на братя Прошек, толкова подходяща в днешно време за музей, галерия или артцентър, вдига „Сан Стефано плаза" – неприемливо огромен за това място „многофункционален комплекс“ с апартаменти, офиси, ателиета, подземен паркинг на няколко нива, търговски магазини и какво ли още не и колкото да не е без хич, „залепва“ до него „реплика“ на Прошековата фабрика...

Дано ни разберете правилно – не сме против новите строежи, против сме да се унищожават материалните спомени от миналото, защото така излиза, че то не ни е ценно, че си можем и без него и че каквото е имало някога, то си е било за някога...

Но както и да е, да се върнем на братя Прошек – освен всичко друго и живи хора, с човешки радости и човешки скърби. Когато минава някоя и друга година, Иржи Прошек се задомява и има три дъщери и един син, задомява се и Теодор Прошек, който също има три момичета, но иска и син... И като стига за девет месеца до Божи гроб и отправя гореща молба към Бога, а Бог чува молбата му и детето се ражда, благодарният баща и другите Прошек съграждат недалеч от Бирената фабрика, от избата и от бирарията „Дълбок зимник“ католическата църква „Свети Франциск от Асизи”, има я и днес...

Но да не си помислите, че Прошек(ови) се хващат с бирената си фабрика и повече нищо не ги интересува, защото това просто не е така. Няма нещо значимо от следосвобожденския живот в София, а и не само, в което те да не се включват. И не че има кой знае какво значение, но те дори сменят имената си - Иржи става Георги, а Теодор - Богдан, до такава степен вече са се чувствали част от България, да не кажем - българи...

А някога на мястото на днешния Лъвов мост има някакъв Шарен мост, до който бесели престъпници, и не само, като например двама участници в Априлското въстание. В 1877 пък в един и същи ден заради притежание на бунтовни книги турците обесват четирима софийски книжари и на единия от тях животът свършва точно тук...

По тази причина десетина години след Освобождението известният книжар Христо Г.Данов предлага да увековечат с паметник това място. Идеята бързо е подета от политици и общественици и се стига до изработването на проект за мост, на който четири лъва да символизират четиримата обесени книжари, а автор на проекта става „братовчедът“ Вацлав Прошек...

И Прошек(ови) се включват с 260 000 златни лева, поръчвайки на прочутата виенска фирма „Ваагнер & Биро“, създадена в 1854 и съществуваща и до днес и известна с работата си в Британския музей в Лондон, във Виенската опера, в Лувъра в Париж, в Райхстага в Берлин и на други места, да изработи лъвовете, парапетите и фенерите. И когато това се случва, в 1890 един от символите на София – Лъвовия мост е изграден...

Година по - късно архитектът на София Антонин Колар и Вацлав Прошек изграждат и втория символ на София - Орлов мост, като го издигат точно там, където през март 1878 посрещаме освободените от Диарбекир български заточеници и мъченици за свободата на България... И като неин символ, на четири колони се възвисяват четири орела, а всички метални части на моста са създадени,  излети и доставени пак от виенската фирма „Ваагнер & Биро“...

Четиримата Прошек участват и в строителството на сградата на Народното събрание, на старата Софийска гара, великолепна сграда, на Чешкия клуб, също великолепна сграда. Отварят и тухларница, завод за порцелан, фабрика за каолин, фабрика за малц и какво ли още не, при това съзнателно не искат да стават конкуренти на българи в прохождащата българска индустрия...

А в 1889 правителството взима решение да изгради Варненското пристанище, английски архитект представя проект, но се оказва много скъп, след 5 години е приет нов проект, българска фирма започва строежа, но изпада във финансови затруднения и тогава се създава едно "Безименно акционерно дружество“, за да го довърши, а в него участници стават и фамилия Прошек.

Техническото изпълнение е голямо предизвикателство, но не и за Иржи Прошек, обаче проблемите нямат край, най – големият от които са свлачищата... Казват също, че далаверите покрай строежа били толкова, че Прошек(ови) пренасочат всичките си приходи от Бирената фабрика в София само и само да завършат Варненското пристанище...

И как се случва, но в 1905 Иржи Прошек получава инфаркт и умира - на 58 години, а само месец след това брат му Теодор, на 47 години, си отива и той от тоя свят – от мъка по своя любим брат...

Но какво да се прави, животът трябва да продължи... Стефан Пипев, австрийски възпитаник, способен предприемач и съпруг на една от порасналите и задомили се на свой ред дъщери на братята Прошек,  поема фабриката за бира и въпреки стагнацията през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война извежда „фамилния кораб“ от плитчините... А в следващите две десетилетия той и Богдан Прошек - момчето, родено след горещата молба на баща му към Бога да го дари със син, заедно с други Прошек не спират да модернизират фабриката, продават тонове бира, построяват сгради за своите служители, ръководят и останалите дейности на огромната фамилия и всичко при тези хора е почтено, коректно, точно и така нататък и така нататък...

И когато идва 1944 и животът в България главоломно се променя, на Прошек(ови) им отнемат и фабриката, и всичко и за тези чехи настъпват тежки времена, но в 1946 заради тях в София специално пристигат кметовете на Прага, Бърно и Братислава и им предлагат да реемигрират, поемайки изцяло устройването им в Чехия. И наследниците на братя Прошек, на братовчедите и роднините им, които някога идват в България, обикват я и тя става тяхна втора родина, си тръгват завинаги, усещайки, че тук вече нищо добро не ги чака, което е и така...

Остава само Милада Прошек-Пипева, дъщерята на Теодор Прошек, с мъжа си, българина Стефан Пипев... Семейството изселват от София, а синът пращат в лагера Бобовдол, но не ни се пише за тази срамна част от българската история...

Днес Прошекови са пръснати из целия свят, но кой се интересува от това. Прошековата бирена фабрика в София е срината, но това също не вълнува никого... И понеже трябва да завършим някак, да кажем, че в Софийските гробища вечните домове на известните българи пустеят, докато на братя Прошек са образцово поддържани във всяко време на годината, защото у нас може да живеят немного чехи, но тези хора знаят какво е национална чест.

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Закъде е едно Народно събрание, ако няма добра енергия

Змей Горянин, Змеицата и другите

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

 

Предишна Следваща