Дневникът на един български войник (1 част)

pixabay.com

pixabay.com

Автор: New Me

26 Март 2018

Публикуваме откъси от дневника на българския войник Васил Юруков от Копривщица и неговия разказ за Втората световна война, изпращането му на запад като войник, как става немски пленник и какво се случва след това с него и другарите му. 

В настоящите бележки не си поставям за цел да напиша биографията си или да пиша някакъв роман. Задачата, която си поставям, е колкото се може по-изчерпателно, без излишни подробности, да опиша събитията, случките, чувствата и настроенията през време на военната си служба - от 15 септември 1942 г. до към 30 март 1945 г.

Този период, характеризиращ се с кипежа на последната световна война, период на грандиозни походи и военни операции на изток, на страшни и опустошителни въздушни нападения на запад, период, през който нашата войска беше на бойна нога и взе участие във военните действия...

ЧАСТ I

В 1-ви инженерен полк

Широко отворените врати на полка ме погълнаха, заедно с другите младежи в ранната ясна утрин на 16 септември 1942 г. Избран съм от Комисията за 8-ма рота на полка, т.е. Армейска жична рота. Зачислиха ни нужните вещи и за първи път облякох войнишко облекло, за да го съблека 31 месеца по-късно....

Особено тежки бяха ученията за клетвата на 24 януари 1943 г. Строй, церемониал и студ бяха постоянните ни занимания. Мина и клетвата и вече станахме истински войници - редници. Дните след това минаваха монотонно. Заедно с няколко приятели започнахме да се отегчавама. Казвахме си: "Където и да отидем, но да не сме в този полк!". Провидението ни помогна...

След едно учение извън града, от което се върнахме мокри и изморени, ни извикаха при ротния командир, който каза, че се сформирала някаква си радиопредупредителна служба и искат по трима души от двете роти. Бяхме обаче около 30 кандидати и въпросът беше разрешен с жребий. Един от късметлиите бях аз...

Не след дълго разбрахме, че сме били избрани да заминем за Германия. Най-после, след почти едномесечно чакане, на 22 март, снабдени с храна за няколко дни, заминахме за летище "Враждебна"...

 

Още с пристигането си там разбрахме, че няма да ни провърви. Заварихме и други като нас. Те ни казаха, че които са щели да заминат за Германия, вече са тръгнали. А ние пък сме щели да заминем за Скопие. Това беше като гръм от ясно небе. Докато ние искахме да се махнем от полка, сега почнахме да съжаляваме за него.

И наистина тези слухове се оправдаха. Облякоха ни в сини униформи и подполковникът ни заяви, че сме имали късмет и ще заминем за Скопие. Там ще дочакаме завръщането на групата от Германия и тогава ще се реши дали и ние да заминем натам или не.

Надеждата беше изгубена, но нямаше какво - помирихме се с положението. Иначе във "Враждебна" не беше лошо - по цял ден никой не те търси, бяхме из София, а някои даже и без разрешение заминаха в домашен отпуск. Тук трябва да отбележа, че там бяха събрани повече "запасняци" и то - изключително богати мъже, които, както се изразяваха, се бяха "намърдали в тази част с подводници". Именно такива като тях си ходеха без разрешение, но покрай тях използвахме и ние, редовите войници. Така на 28 март 1943 г. потеглихме за Скопие. 

Почти по цялото протежение на линията имаше наши постове, които искрено съжалявахме, и на които изхвърляхме почти всичката си дажба цигари. Това ми беше и първото по-далечно пътуване и първото виждане на последиците от войната. Почти всички мостове на реките Нишава, Морава, Вардар и др., както и цели влакови композиции, бяха разрушени от партизаните...

Пристигнахме в Скопие... Ние напразно търсехме нещо като казармено помещение. Настанихме се в тъмницата в едни стари хангари, да изкараме до сутринта. От сън ни дигат доста късно - към 8 ч. Минаха 2-3 дни в настаняване, подреждане, отпочинахме си и все се надявахме някой да ни строи и да каже поне с две думи защо сме дошли тук и какво ще правим. Но никой не направи това. В замяна на това не ни пускат и в града. За него нямаме абсолютно никаква представа - от летището се вижда само "калето" с казармите и радиопредавателните мачти. Заобиколени сме от планините Шар, Бабуна и др. 

След повече от седмица почват да ни строяват сутрин за гимнастика. Всичко това става на открито, на самия плац на летището... Междувременно с нас, младите, както ни наричаха, за разлика от запасняците, започнаха да си правят експерименти - т.е. да ни правят радиотелеграфисти. Почнаха занятия - за морзисти като нас, това не беше трудна работа, но на някои не се отдаде и минаха в по-леките части - наблюдатели. 

Така минаваше времето - сутрин в залите, следобед се печем из тревата, вечер пеем край огньове, които след това забраниха, защото почнаха прелитания на самолети. Едно събитие, което ни заинтригува доста, е, че след някой и друг ден ни раздадоха нови хубави униформи, газови маски и други неща, но не ни съобщиха за какво. Уж били за тези, които ще заминат за Германия, но на това не вярвахме...

На 9 юни 1943 г. капитанът съобщи, че хората, определени за заминаване, ще заминат сутринта за София. Това повдигна духовете ни, осъмнахме в приказки и закачки, и още в тъмни зори се отправихме към гарата, където в отделен пътнически вагон (което беше лукс за времето си) се настанихме удобно и потеглихме за София, или както се казваше - за "Стара България"...

Очаквайте 2 част - "Пътуване към Запада"

* Дневникът е част от архива на NEWME.BG. Не може да бъде препечатван в други медии без изричното разрешение на редакцията

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща