Големият Йордан Радичков

Автор: New Me

24 Октомври 2019

На 24 октомври 1929 г. е роден големият Йордан Радичков. И ако днес си спомняме за него, то е за да си спомним чудната му писателска „суматоха“, в която няма равномерно движение по права линия и рязко разграничение между минало и настояще, но която „суматоха“ е изпълнена с такива причудливи герои, странни ситуации и култови диалози, че в крайна сметка се превръща в един извор, от който неспирно се лее удивителното, виртуозното магическото и омагьосващо Радичково слово...

              Йордан Радичков два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, но така и не я получава, което няма значение, защото лично ние отдавна сме му я връчили, а той, така предполагаме, с усмивка я е закачил на някой крив клон на някое криво дърво в някоя крива барчинка в любимия му Северозапад... И ако е направил това, го е направил само защото по всичко написано от Йордан Радичков си личи, че Северозапада заслужава Нобелова награда - за жизнелюбие, за жизнеиздръжливост и както може би би се изразил писателят – за жизненовечност.

                                                                                 ●

Трябва да продам прасето — каза Бръмбара. — Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.

— Това е сръбска порода — каза Петър Маринков. — Сръбските свине не пълнеят.

— Ти остави, че не пълнее — каза Бръмбара. — Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.

— Стока се не губи — каза Петър Маринков.

— Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. „Изчезна, казва, и го няма никакво.“ Обиколих селото — няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря!? Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.

Бръмбара запуши.

— Няма да го изядат — каза Петър Маринков. — Сръбските свине са свирепи.

— И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.

— В тъмното?

— В тъмното ами. Търсих покрай реката — няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо се не чува и нищо се не вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам — нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо се не вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па се спра. После слушам. Слу-ушам, слу-ушам — никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.

— Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш — каза братът на Петър Маринков. — Абе като че с ръце те хваща.

— Точно така — съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. — И къпината е същата. Като се закачи, и не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната — нашето прасе. Белее се, очите му светят. „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него — не мърда. Ритнах го — не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.

— Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви си били. Той им разправял.

                                                                                  ●

„...И тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят и взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!“

                                                                                  ●

– Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.

– А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш.

– То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.

– Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

– Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените.

– Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.“

                                                                                  ●

Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола и мръсни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.

     Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление:

     - Лебеди мои!

                                                                                 ●

Баща ми е странен човек — щом си науми нещо, и веднага го прави. Едва дочака затоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттам ново зелено дърво. „Туй зелено дърво на желязо да го посадя, пак ще пусне корени! — каза баща ми. — Над главата му ще мътят орли!“

     Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек и когато всичко стана зелено, истинското зелено дърво, донесено от големите планини, изсъхна.

    Но баща ми не беше отчаян човек, той никога не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „Та ти не знаеш ли — питаха го селяните, — че няма да успееш да засадиш зелено дърво?“ „Знам“ — казваше баща ми. „Ами тогава защо всяка година садиш зелено дърво?“ „Ами какво друго да правя?“ — питаше на свой ред баща ми. И ви казвам самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата надежда!

     И тъй сега аз садя всяка година по едно зелено дърво, макар че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори наистина ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада.

                                                                                 ●

А  в един филм за Йордан Радичков го попитаха според него има ли Бог. И той отговори това: „Има ли го, няма ли го – не му мисли, ами си карай по пътя, все едно, че го има…“

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща