22 Октомври 2017
Добави в любими

Хора като Димитър Кудоглу (май) се раждат веднъж на сто години

Тази статия нямаше да я напишем, ако миналия уикенд докато се разхождахме в Пловдив, не бяхме видели, че един от тютюневите складове на Димитър Кудоглу, изгорял с още три други миналата година по вина на някакъв клошар, поне така казаха тогава, са почнали да го възстановяват... Но да караме подред...

Объркана е работата на Балканския полуостров... Днес час по час отскачаме до гръцкото море, минавайки през Серес, Драма и Ксанти и стигайки до Александруполис, Кавала и Комотини, но в тая т.нар Беломорска Тракия колко много българи живеят някога, не е за говорене...

Та по време на турското робство на двайсетина километра от град Ксанти, в южните склонове на Родопите, има едно българско село - Габрово. Заради плодородната почва и мекия климат тук българите правят известното „черно” вино, гледат плодове и зеленчуци, но повече от всичко прочутата „Ксантийска басма”- свръхкачестен тютюн с дребни листа и изключителен аромат. И ако другите тютюни ги изкупували по 1 грош оката ( = 1200 г), то габровския го плащали по 20 гроша и го взимали до шушка.

И българите се замогвали, замогва се и някоя си фамилия Кудови, но понеже в Османската империя с наставката –оглу отличавали почтените и уважавани фамилии, Кудови станали Кудоглу. Та в 1862 в тая фамилия се ражда син Димитър. В друго време момчето е щяло да продължи бизнеса на баща си, но когато пораства, турците подготвят въвеждането на държавен монопол върху тютюна и явно това, което е било досега, няма вече да го бъде. Затова бащата праща Димитър учи в известното гръцко училище на остров Хиос, а после и във Френския колеж в Цариград - да усвои чужди езици, да придобие широта на мисленето и познания за големия бизнес.

И когато въвеждат тоя държавен монопол, търговията на българите с тютюна „секва“. Тогава образовалият се вече Димитър Кудоглу се мести в град Ксанти, където устройва свой дом, задомява се и почва да търси европейска перспектива за бизнеса си. Но тук гърците са повече от българите и постоянно търсят надмощие над тях. Затова не могат да преглътнат, че чичото на Димитър – Киряк Кудоглу със свои пари открива българско училище и параклис, затова са особено ревниви и към бизнеса на Димитър Кудоглу, и към участието му в обществения живот...

И дали тази е причината, дали е друга, никой не може да каже, но от 1903 със съпругата си той заживява в „европейската столица“ на тютюна Дрезден. Обитават голяма красива къща, със салони със статуи и картини, със спални, трапезарии и зимни градини, но  огромнито богатство и лукс ни най – малко не променят Димитър Кудоглу... 

Нещо повече, българинът от българското село Габрово до Ксанти, Беломорска Тракия, няколко  пъти  в  годината се  връща в родния край, за да подпомага съселяните си, така както навремето майка му и баща му помагали своите бедни съселяни, а майката казвала: „Грехота е ние да имаме всичко, каквото пожелаем, а други да зъзнат от студ, да са гладни и печални...”

Затова Димитър Кудоглу поема издръжката на габровски момчета да учат в гимназиите в Пловдив и Солун, а после и медицина в Австрия. Постоянно дава на съселяните си пари, храна и облекло, в 1909 дарява сграда за амбулатория, аптека и жилище на доктор, като плаща заплатата му и нужните лекарства, а две години по – късно пък преустройства бащината си къща на българско училище за български деца...

И после идва Балканската война (1912), в която България, Сърбия, Гърция и Черна гора стават съюзници и се „стрепват“ с Османската империя, след което Балканският полуостров завинаги е освободен от турско робство. А за нас тази война се оказва „звездният миг“ в новата ни история, защото Родопите и обширни територии в Одринска и Беломорска Тракия, населени с българи, най – накрая ги присъединяваме към Майка България...

През войната Димитър Кудоглу праща помощи за гладуващите в Ксантийско, нищо че гладува основно турското население... Вдига се от Дрезден и в Александровската болница в София на близо 1000 ранени войници дарява по 5 лв. и кутия тютюн и на някого може това да му се види незначително, но то си има такива хора – на тях всичко, направено от някой друг, им се вижда незначително...

За съжаление обаче историята невинаги се развива както на нас ни се иска. След края на Балканската война и подписването на мирния договор между съюзниците избухват такива териториални спорове и се разпалва такава ненавист, че почва Междусъюзническата война (1913), в която България се бие и с тях, и с Румъния и Османската империя. И тогава в Беломорска Тракия настъпва истинска каша – гръцки и турски войски плячкосват и палят наред и десетки хиляди българи хукват към България...

Хукват и българите от село Габрово, по – късно опожарено и унищожено, и много от тях се спират чак в Пловдив... Потресен,  Кудоглу праща от Дрезден 2000 лв за най – неотложните им нужди (за строежи на жилища по – късно ще даде 200 000 лв), а понеже в тая Балканска война от Македония,  Южна  Добруджа, Беломорска и Одринска Тракия към България побягват 200000 българи без покрив над главата си и без нищо на гърба си, Димитър Кудоглу дава 1 милион лв и за тях, и за инвалиди, сиропиталища, болници и благотворителни дружества...

В Първата световна  война (1914 - 1919) Димитър  Кудоглу прави огромни печалби, снабдявайки с тютюн съюзническите войски, но не спира благотворителността си. През 1915 дава огромни пари за „Червения кръст” в Пловдив, София и Ксанти, за пловдивското дружество „Самарянка” и за български пленници (чрез швейцарски организации), със 195 000 лв става и най – големият дарител на учредения „Върховен комитет на благотворителността” в Пловдив. Отваря и 11 безплатни трапезарии в няколко града и във всяка от тях всеки ден  има топла храна за 1000 деца, чиито бащи са на фронта...

След края на Първата световна война към България тръгват нови 200 000 бежанци и заради тютюневата промишленост в Пловдив голяма част от тях се установяват там, че да имат с какво да се препитават... В мемоарите си личният адвокат на Димитър Кудоглу пише, че той им раздавал ежедневно и безвъзмездно пари, а сумите под 1000 лв. въобще не ги и записвали... Но да бъдем по – кратки,  от 1919 до 1926 Димитър Кудоглу дарява на тези хора над 3 милиона лв...

През 1920 той дава на Българската академия на науките 100 000 лева за издаване на литературни трудове, на фонд „Иван Вазов” 130 000 лв, на фонд „Цанко Церковски“ 100 000 лв, на Министерството на просветата 50 000 лева, на Дома на изкуствата в София 40 000 лв.  Подпомага и талантливи българи, като цигуларката Недялка Симеонова, която учи в Дрезден, но в 1916 остава без издръжка. Тогава Кудоглу заплаща обучението и пансиона й, момичето разполага и със самостоятелна стая в дома му, подарява й и цигулка „Сториони“ – майсторски инструмент от Кремонската школа....

Съдбата обаче подлага на тежки удари този добър и благороден човек. Въпреки медицинските препоръки жена му ражда бебе, което скоро умира, а няколко месеца по – късно и тя самата... Години след това Димитър Кудоглу се жени втори път, но и от този брак няма деца...

И понеже има има една – единствена сестра, а тя рано овдовява, открай време той приема двамата й синове като свои... Поема издръжката им в елитни европейски университети и когато завършват, ги прави свои съдружници, устройва ги с великолепни жилища и така нататък, но не им дава да говорят за това. „Каквото съм направил, то не е за да разказвате за мен” – казва Кудоглу.

Единият племенник няма деца, а другият има двама синове и една дъщеря. Та тези две момчета Димитър Кудоглу ги изпраща да учат в престижни учебни заведения в Париж, а момичето израства в дома му в Дрезден и така се образова, че владее десет езика... 

Но на Димитър Кудоглу голямата му грижа са бежанците от родната му Беломорска Тракия, които работят в тютюневите складове в Пловдив, а в края на всяка кампания стават безработни и много от тях боледуват от туберкулоза, по онова време нелечима болест. И той стига до извода, че трябва да направи нещо за здравето им, защото едно общество може да произвежда материални и духовни блага само ако членовете му са здрави...

Ето защо в 1926 решава да отвори в Пловдив здравно заведение, в което „да намират на вечни времена изцерение и облекчение страдащите хора от най-опасните и заразни болести”, защото в  този град се създава тютюневото богатство на България, защото тук са неговите тютюневи складове, защото тук живеят българи – и местни, и бежанци, а и защото тук се заселват повечето от неговите съселяни от село Габрово, Ксантийско.

В началото има идея да създаде болница, но решава, че е по – добре да направи диспансер, защото не лечението, а профилактиката е важна и защото след войните България е на „челно“ място в Европа по детска смъртност, туберкулозата взима хиляди жертви, а и защото заразените с венерически болести във войните нямат брой...

Дома на благотворителността и народното здраве го откриват на 8 ноември 1927 и цял Пловдив е тук, и министър-председателят Андрей Ляпчев е тук, и членовете на правителството, и градската управа, и окръжната управа, и какви ли не други гости няма тук... И макар Димитър Кудоглу да не иска шумно тържество, по пътя се сипят цветя, а улиците се огласят от викове „ура“ на хиляди болни, получили шанс да бъдат лекувани... И в цялата еуфория Димитър Кудоглу успява да каже само това: „Съжалявам, че не съм Рокфелер или Форд, за да облекча страданията на десетките бедни и злочести, които всекидневно късат сърцето ми със своите молби, та да се създадат радост, благоденствие и щастие в нашата хубава родина...“

Всъщност диспансерът е бивш голям и красив хотел, който Димитър Кудоглу купува за 5 милиона лв. и в който срещу още 3 милиона и нещо изгражда водопровод, парно, перални, бани и оборудва с най - модерна за времето си медицинска техника – рентгенов апарат, радиоскопия, лаборатория и консумативи. Сам обикаля Европа за най-добрите апарати и уреди, а и поема разноските на лекари да отидат в Европа и добият представа за работата на колегите си там...

И Димитър Кудоглу дарява на народа за вечни времена Дома на благотворителността и народното здраве и двата си тютюневи склада в Пловдив на стойност 15 млн. лв., като идеята е с наемите от складовете да се издържа диспансерът. И като става техен наемател, всяка година в бюджета на диспансера той внася по 800 000 лв....

И тук започват да консултират и лекуват безплатно всички бедни, без значение от етнос и вероизповедание, хората със заплата до 6000 лв ползват намаление 30%, а заможните плащат всичко и парите им отиват за лечебницата. Димитър Кудоглу става и инициатор Народното събрание да гласува закон, според който диспансерът се освобождава завинаги от всякакви държавни такси и данъци, и е похвално, че държавата оценява здравето на народа като нещо, от което не трябва непременно да се печели.

Към диспансера с дарени от пловдивската управа 310 000 лв откриват и противобясна станция, а лабораторията извършва безплатни анализи на питейната вода в цяла Южна България, така че общините пестят по 2 368 000 лв на година.... И да кажем все пак, че като се тегли чертата, до 1944 Димитър Кудоглу дава за издръжката на този диспансер ни повече, ни по – малко 39 милиона лв... Трийсет и девет милиона лв...

И каква ирония на съдбата... Димитър Кудоглу, човекът, който създава първия белодробен диспансер в България, в 1940 умира от пневмония, но както се казва, това е животът... И заради живота, който продължава, скоро след смъртта на мъжа си вдовицата му дарява 1 милион за детска ясла – жената не може да има свои деца, но защо да не направи нещо за децата на хората, които имат...

И когато идва 1944 и нещата в България главоломно се променят, диспансера го национализират, огромната му библиотека с научни публикации, учебници и чуждестранна литература унищожават, издигнатия на Димитър Кудоглу бюст паметник в градината „Цар Симеон“ в 1951 го демонтират, че мястото било неподходящо, а в 1973 пловдивската управа пък събаря Дома на благотворителността и народното здраве, че да разшири Централната поща... Пловдив е против, но кой го пита Пловдив... Централна улица на името на Димитър Кудоглу е преименувана, яслите ги купува частна фирма, после ги събаря и вдига нова сграда...

Какво става с роднините на Димитър Кудоглу след 1944, не ни се пише, защото какво да пишем, историята е все една и съща... Мария, дъщерята на племенника му, която навремето живее в къщата в Дрезден и владее десет езика, почва да шие копчета върху картон... Съпругът й, завършил фармация и медицина във Виена, преподавател в Медицинската академия, на някакво събрание се изказва срещу Сталин и го изхвърлят от работа, та с „връзки“ става шеф на хамали, а подчинените му до един са адвокати и така нататък и така нататък...

Години наред пловдивчани наричат „Кудоглу“ най-красивия от тютюневите складове в т.нар. „Тютюнев град“ в центъра на града... А една августовска нощ миналото лято четири тютюневи склада там изгарят като факли, единият от които е на Димитър Кудоглу... 

Днес са почнали да го възстановяват и могат и да го възстановят, но някой замисля ли се ако Димитър Кудоглу гледа всичко това от отвъдното, как ли се чувства? „Е, хайде сега – ще каже някой – че той нали е умрял...“

 

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Закъде е едно Народно събрание, ако няма добра енергия

Змей Горянин, Змеицата и другите

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Предишна Следваща