Христо Ботев и неговата жена. Първа част – истините за Ботевата чета

04 Юни 2018

Тази статия нямаше да я напишем, ако докато почитахме геройския подвиг на Христо Ботев тия дни, за кой ли път не бяхме чули и думите „предателства“, „малодушие“ и „страх“ – строги обвинения и дори присъди над всички нас от „прокурори“ и „съдии“, които не са наясно в достатъчна степен с цялостния исторически, социален и народопсихологически контекст... Но да караме подред...

В далечната 1861 Раковски, написал вече „План за освобождението на България", „събира“ в Белград Първата българска легия (армия), а после и Втора, в която сърцатия младеж Васил Кунчев от Карлово започват да наричат Левски, т.е. „Лъвски“. Но след няколко години Раковски разбира, че България не може да бъде освободена „отвън“, и идеята му еволюира това да стане с чети. 

В 1867 две чети от по 30 – 40 човека начело с Панайот Хитов (негов знаменосец става Левски) и Филип Тотю минават Дунава от две места главно за да проучат как стоят нещата у нас и Филип – Тотювата чета дори води един бой с турците. После се „съединяват“ на Стара планина и по билото й се оттеглят в Сърбия. 

В тия години в Румъния вече има солидна българска емиграция, даже български училища и църкви има. И всичките тези българи - търговци, градинари, занаятчии, журналисти – вестникари и изобщо всякакви патриоти започват да търсят точния път към националната свобода и независимост.

И понеже Раковски умира, озовалият се сред емиграцията Левски отчита, че тя има грешни представи за действителността в България. Дали защото се е откъснала от нея, но тя си мисли, че народът ще се вдигне на въстание и без предварителна подготовка или с няколко въоръжени чети, а за разлика от нея, Левски вече два пъти е обиколил България и се е убедил, че народът не е готов и бъдещо въстание ще успее само ако се създадат революционни комитети. 

Ето защо в края на 1869 в Букурещ той, Любен Каравелов и други революционно настроени българи учредяват Българския централен революционен комитет (БРЦК). И докато там текат спорове как точно България да се освободи, за 1,5 година Левски изгражда тайна комитетска мрежа (почти) навсякъде, като за това знаят само членовете на комитетите, а народът и не подозира...

Когато свършва всичко това сам, кой знае защо от Букурещ му „натрисат“ за помощник авантюриста Димитър Общи и макар да не го харесва, Левски го приема само и само нещата да вървят напред, а за да координират действията на емиграцията „там“ с комитетите „тук“, през май 1872 се свиква Общо събрание на БРЦК. 

Големи са разногласията, а главното е къде да е „центърът“ на бъдещото въстание и Левски прави компромис в името на общото дело и се съгласява той да е в Букурещ. Избират Каравелов за председател на БРЦК, а Левски – за член на ръководството и през юни 1872 той се връща у нас, но неговите хора не са въодушевени от развитието на нещата, защото смятат, че те вършат опасната работа, което си е и истина, а „оттатък“ Дунава повече командват и говорят вместо да действат...

В България се появяват и някои тревожни признаци. Димитър Общи започва да оспорва лидерската роля на Левски, да интригантства и сее раздори между тайните комитети и някои наистина се настройват срещу Апостола, той на свой ред иска БРЦК да отстрани Общи, но в Букурещ се помайват и нищо не предприемат...
 
В тази обстановка през септември 1872 въпреки забраната на Левски Димитър Общи обира турската поща в прохода Арабаконак, турците арестуват него и хората му и макар че не е така, те представят обира като политически акт и издават тайната комитетска мрежа. Левски предупреждава своите хора и поема към Букурещ, за да се разберат какво да правят, но писмо от Каравелов го призовава към незабавно “повдигане на революцията”, което той пренебрегва, естествено, защото е убеден, че това трябва да стане само когато тя може да доведе до освобождението на България. 

След обесването на Левски през февруари 1873 едни комитети се разпадат, други се саморазпускат, а голяма част от съратниците му се отдръпват, защото само на него са имали безусловно доверие и само заради него са работили с емиграцията в Румъния, която не харесват. Ето защо когато през май се свиква Общо събрание на БРЦК, от България идват всичко на всичко двама човека. 

Започват разправии и взаимни обвинения, без някой да може да акумулира идея как да продължи борбата за свобода и понеже малкото останали комитети в България престават да се съобразяват с БРЦК, скоро той свиква ново събрание (1874). На него Ботев е избран за член на комитета, но „авторитетът“ там е Каравелов, а двамата имат различни стратегии за пътя към свободата. Каравелов е за балканска федерация и външна помощ, Ботев - за незабавно въстание със собствени сили. 

Докато учи в Одеса, Христо Ботев е формирал възгледите си под влиянието на различни умове, между които теоретика на анархизма Бакунин, а докато е учител в бесарабския град Измаил, търпи силно влияние от революцонера нихилист Сергей Нечаев, според който     „революционерът е обречен човек, защото има само една мисъл и една страст - революцията.“ Може би заради тези анархистки идеи, а и защото е идеалист и повече вестникар и поет, отколкото реалист и стратег, какъвто е Левски, в “Дума на българските емигранти” Ботев неспирно пропагандира идеята за “революция незабавна, отчаяна”, твърдо убеден, че народът е перманентно готов за нея...

През лятото на 1875 избухва въстание в Херцеговина, а БРЦК е в дълбока криза, защото Ботев и Каравелов влизат в тежък конфликт. Хората на Ботев отстраняват Каравелов от БРЦК и взимат решение да вдигнат въстание и у нас и за да го организират, няколко човека минават в България. Но тук революционните дейци от „школата“ на Левски се противопоставят на тази стихийна акция, после т.нар Старозагорско въстание пропада, следват поредните разправии в БРЦК, обвиняват  Ботев в присвояването на пари и той се оттегля...

Тогава в румънския град Гюргево се създава нов революционен комитет и се взима решение за ново въстание, България я „разделят“ на 4 революционни окръга (Търновски, Сливенски, Врачански и Панагюрски) с четирима апостоли, т.е. ръководители, и в началото на 1876 те идват у нас и започват подготовка... 

Може би тук е мястото да кажем, че Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Копривщица, Панагюрище, Сливен, да не ги изброяваме, по това време са развити градове, с богати къщи, с училища и читалища и с будни жители... Такива са и някои села, но има и други, в които събитията от „големия свят“ достигат само като далечно ехо... Ето защо кратката подготовка за Априлското въстание (3 месеца) обхваща основно „будните“ краища... 

На 20 април 1876 в Копривщица пуква първата пушка и до часове Средногорският край се радва на свободата... Веднага обаче турците започват арести, мобилизират башибозука (местни мюсюлмани за потушаване на бунтове) и блокират селищата... И въпреки това между Троян и Габрово въстаници извоюват свободна зона, около днешния град Априлци Цанко Дюстабанов и 400 души не се дават до последно, поп Харитон с чета завземат Дряновския манастир, вдигат се и Трявна, и Сливенско, и други места, но за нула време и за съжаление, всичко е потушено...

В това време „оттатък“ Дунава разбират за избухналото въстание, но нищо повече, защото днешните комуникации ги няма... И понеже за Врачанския революционен комитет имало купено оръжие (този въпрос е малко спорен), но не било пренесено, възниква идеята чета с това оръжие да мине в България и повдигне въстание във Врачанския революционен окръг. Канят старите войводи Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят, но те отказват и тогава Христо Ботев, който не иска да изпуска моментът, става войвода.

Понеже всичко покрай кораба „Радецки“ се знае, прескачаме тоя момент и направо стигаме дотам, как при село Козлодуй момчетата слизат, целуват родната земя и полагат клетва, а дали някой ги е заблудил, дали така им се иска, но всички са убедени, че по пътя към тях ще се присъединяват и присъединяват въстаници, така че като мощна сила ще стигнат до Враца и там ще става каквото ще става... 

В Козлодуй обаче местните май не разбират какви точно са тези хора, но все пак към четата се присъединява местното даскалче, а селяните дават каруци за оръжието и мунициите и се примолват на момчетата да ги спасят от най – голямата им напаст - черкезите... 

Тия черкези, неуправляеми диви кавказки племена и мюсюлмани, след Кримската война турското правителство заселва „шахматно“ в Дунавската равнина, за да имат връзка помежду си и да са като щит, ако„гяурите“ се разбунтуват. Дават им плодородни земи и „гяурите“ им изграждат селища, но те нищо друго не правят освен да грабят, издевателстват и изнасилват... Всъщност искаме да кажем, че когато Ботевата чета поема от Козлодуй към Враца, тя минава през един край, различен от другите в България – и беден, и изостанал, и непросветен за каквото и да е, защото рядко в някое село е имало дори и училище, а  заради тия черкези – и с много наплашен народ... 

И затова никак не е чудно, че първото село Бутан, където момчетата спират да починат, е пусто... Все пак са намират мъже да наредят каруци през Огоста, че четата да премине реката, а няколко момчета и тръгват с нея и през нощта стигат село Борован. Според „бодрите“ „сводки“ на главния апостол на Врачанския революционен окръг Стоян Заимов тук 400 души само чакат знак за въстание, но нищо такова няма... Чули – недочули какво се случва, всичко живо се е изпокрило, но все пак един борованчанин тръгва с четата... 

На сутринта тя е в местността Милин камък, на двайсетина км от  Враца, където я нападат черкези и башибозук и започва първият бой, идва и войска от града. Сражението продължава до вечерта,  30 момчета убити, а през нощта четата се изтегля към връх Веслец...

И до днес много хора твърдят, че врачани предават Ботев, но според нас Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания“ най - достоверно разкрива това трудно и съвсем нееднозначно време... В „сърцето“ на въстанието подготовката му ентусиазира до краен предел хората, а усетената свобода ги довежда до неописуем възторг, но когато турската войска наближава, идва стъписването, а след него и страхът и инстинктът за самосъхранение... 

Ето защо се опитваме да разберем докато Ботевата чета е на 20 км от Враца, членовете на тамошния революционен комитет, несъмнено смели и жертвоготовни мъже, какво ли са си мислели... Въстанието избухва на 20 април, а на 30 април Панагюрище е опожарено, Копривщица се спасява само с цената на голям откуп, на 2 май е превзета Перущица, на 4 май батачани са зверски избити, на 7 май пада и Брацигово и всичко в оня край става на пепелища, а е вече 18 май... И Ботевата чета се бие на Милин камък, а те нямат оръжие, защото са пратили пари в Румъния, но то дори не е пристигнало... 

И въпреки това на 18 срещу 19 май врачанските съзаклятници обявяват на две места в града въстание, но така и не се „съединяват“. Очевидно липсва организация и Стоян Заимов повече е говорил и по-малко действал... Призори нахлулите във Враца башибозук и черкези съсичат къде когото сварят, който може от въстаниците се спасява, други залавят, а „големият“ Стоян Заимов, преоблечен в женски дрехи, избягва в лозята най – вероятно за да се съхрани за бъдещи дела, защото без такива лидери като него те никога не биха успели... И макар врачани да са подложени на нечуван терор, те не предават нито един от своите, а с откуп от чорбаджиите Враца е спасена от изпепеляване... 

На другия ден Ботевата чета вече е на връх Веслец и наоколо не се виждат нито черкези, нито турци, но това е защото те вилнеят във Враца... Ботев не знае това и праща четник в града с писмо до Стоян Заимов да се разберат какво ще правят, но пратеникът не се връща... И тогава четата започва да търси изход -  да нападне Враца, да поеме към „сърцето“ на въстанието“ или по билото на Стара планина да се изтегли към Сърбия... Освен всичко останало, никой нищо не е ял вече 48 часа, но се намират селяни и им дават няколко агнета и хляб, макар че това кого по - напред от 150 -те (вече) момчета е можело да засити... После решават да се отправят към Средногорския край, без да знаят, че там от две седмици всичко е в пепелища... 

Привечер напускат Веслец и след тежък преход стигат една кошара, където става нещо, за което пише Захари Стоянов и което винаги ни се е натяквало като доказателство какви неблагодарници сме били и колко ценна ни е била свободата (явно)... Овчарят дава няколко агнета и настоява Ботев по - бързо да ги плаща, че потерята приближава, а той е потресен: “И аз съм дошъл тук народ да освобождавам...“ Ние адвокати няма да му ставаме на простия и див планинец, но бихме казали, че той е пасял овцете я на някой чорбаджия, я на някой турчин и сигурно си е мислел само как после ще се обяснява с тях, освен че даже и да са му кажели, едва ли е можел да схване какво е революция, емиграция, БРЦК, Ботев и така нататък и така нататък...

Страшното и фаталното идва на следващия ден, 20 май 1876... На върховете Камарата, Купена и Околчица боят между четата и черкезите, башибозука и турската войска пламва към 10 сутринта и продължава цял ден... Момчетата се бият мъжки, но мунициите свършват, а когато привечер спира битката, в щаба на четата започва разправия какво да правят оттук – нататък и Ботев е убит... 

Казват, че успехът има много бащи, а провалът е сираче, затова си представяме тая вечер на 20 май 1876... За разлика от филмите, в реален бой (така казват) едни полудяват, други се самоубиват, трети се предават, ранените молят да не ги оставят, а на други нервите не издържат и вдигат оръжие срещу своите... И пишем това само защото и днес ни се вменява вината, че ние убиваме най – големия си поет и революционер... Не, не ние и не българите убиваме Ботев, убива го един от щаба му, а после останалите живи повтарят ли повтарят нелепицата за „вражеския куршум“, от което можем само да се замислим дали измежду нас „първите и най – добрите“ тогава (а и по принцип) наистина са такива...

Не знаем дали сте ходили по тия места, но тук Стара планина (Врачанският балкан е част от нея) е колкото величествена, толкова и страшна, защото навсякъде има стръмни зъбери и скали, в ниското се вие буйният Искър, а да се „пресече“ планината, е много трудно особено ако не знаеш накъде точно вървиш... 

Същата нощ четата или това, което остава от нея, поема към Стара планина, военният й ръководител Никола Войновски с други вече са тръгнали, а по двама – трима или поотделно някои решават да се спасяват и сами... Двете части се съединяват, но призори черкези и турци ги нападат и момчетата дават жертви, а когато се измъкват и добират до село Лютиброд и Черепишкия манастир, тук ги чака турска войска...  

В пламналия бой четата се разпръсва и разпокъсва. Една група стига дълбокия Рашов дол, но ги застигат черкези и турци... И когато ги избиват до един, с отсечените им глави и пищяши зурли и тъпани главорезите тръгват към Орхание (Ботевград), но в село Скравена селяни се престрашават, дават откуп и погребват главите на своите братя християни...

В това време в Черепишкия манастир е пълно с турци и тук никой от четниците не може да се скрие, въпреки че игуменът е председател на Лютибродския революционен комитет, а някои от монасите – негови членове. И все пак те вече са изнесли в манастирските кошари хлябове, но момчетата така и не стигат до тези хлябове... 

В боя при Лютиброд някои четници успяват да се откъснат и като се добират до село Челопек, се доверяват на двама селяни, но те ги предават, а други намират местни да ги изведат към Сърбия, които пък ги блъскат в една бездъннна яма... Страшно, нечовешко време...


Едни четници 15 – годишно момче ги завежда в някакви кошари, овчарите им дават брашно и макар тук Искъра да е буен, ги превеждат на отсрещния бряг... В следващите дни коняри им опичат хляб, а и хора от село Литаково им носят, но малко, защото в селото пиле не може да прехвръкне, предупреждават ги да се пазят от един свинар, а и им казват, че въстанието отдавна е разгромено... В пълна безизходица, четниците решават да се предадат и пишат писмо на каймакамина на Орхание, но не дочакват отговор, защото са хванати и докато ги карат към града, спират в дома на някакъв турчин, който турчин нахранва българските „бунтаджии“... 

Най – продължително се скита из Стара планина групата на  Никола Войновски. При село Зверино местните не само им донасят храна и вино, но и в горния край на селото ги превеждат през Искъра, докато в долния е пълно с турци... Дни наред четниците бродят по баирите и Войновски не губи кураж, че ще се доберат до „сърцето“ на въстанието, но от едни овчари, които им дават хляб, разбират, че то отдавна е потушено... Четниците се разпиляват на групи, а след дни с няколко момчета Войновски е убит в Троянския балкан...

Как се спасяват или как залавят отделни Ботеви четници, няма да пишем, защото статията ще стане много дълга, но е истина, че едни българи наистина проявяват безсърдечие към своите... За нас обаче истината е такава – бедният, но това означава мислещият само за прехраната човек, ако е и прост и неук, за което в дадения исторически момент той не е виновен, се „води“ в действията си само от инстинкт за самосъхранение и затова от него не можем да очакваме велики дела... 

Разбира се, не всички прости и неуки хора са били такива – много и помагат на Ботевата чета, но „матрицата“ е такава и точно затова и точно защото историческата ни съдба не е никак лека, не трябва да сипем обвинения и раздаваме присъди на самите себе си, а да се опитаме да разберем онова трудно време, в което никой от нас не може да гарантира той самият как би постъпил... 

Ето защо в заключение ще кажем, че според нас в тези тревожни дни на 1876 ние съвсем не се посрамваме като народ, защото няма народ само от герои, само от предатели, само от смелчаци или само от страхливци, защото историята на Ботевата чета не започва на Околчица и защото всичко, което предшества разбиването й и гибелта на големия български поет и революционер Христо Ботев, лично нас ни кара да се замислим за много неща и да си зададем много въпроси, чиито отговори съвсем не са от най – лесните, освен и че продължаваме да ги търсим...


СЛЕДВА:

ХРИСТО БОТЕВ И НЕГОВАТА ЖЕНА.
ВТОРА ЧАСТ – ИСТИНИ ЗА ВЕНЕТА БОТЕВА 

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща