02 Август 2017
Добави в любими

И ни гледа от стената...

Родените след 1990 година няма да разберат от първия път четиристишието по-долу:

Той усмихнат гледа от портрета,

гледа ни с очите на баща,

а в зениците му ясно свети

толкова човешка доброта.

                 Родените преди това обаче ще се сетят, че това са стиховете на комунистическия поет Младен Исаев, посветени на Ленин. Дали е бил пророк, когато ги е писал – не знам. Знам, че без проблем могат да се пришият към няколко от лидерите на комунистическа България, както и към сегашни персони, управляващи за малко или за много страната ни. Култът към личността не е присвоено от Никита Хрушчов понятие, а си съществува още от времето на египетските фараони и Октавиан Август, който между другото решил освен император да е и върховен жрец. Култ към личността е имало и към Александър Македонски, както и към почти всички комунистически лидери от съвременния свят. Характерното за него е обожествяването на персонажа. До такава степен, че почти вярваш в свръхестествените му способности.

                Не е далеч времето, когато в ония задължителни часове по история на БКП се е говорело и за Априлския пленум, който развенчал култа към личността. Пришиването на този факт е към Тодор Живков, който развенчал култа към Вълко Червенков. Никой обаче не е обръщал внимание на мумията, в мавзолея на пл. „Девети септември“ /сега „Княз Александър Първи“/ в София, защото стройно подредените редици от млади и стари, чакащи да влязат в сумрака с неестествена миризма, са се „докосвали“ до обожествения любител на чашката Димитров. В същото време се е развивал устойчиво и култът към самия Живков. До такава степен, че се прехвърли и след 1989 година, като към човек, по времето на който „всички са живяли добре“. Портретите с целия наличен състав на Политбюро гордо си стояха във всяко училище и „ни гледаха от стената“, спомнят си хората учили по онова време.

                Това време не беше далеч и може би причината за продължаването на тази тенденция в наши дни е точно тази. Стремежът на българина към „Високата порта“, до която стигнат прошенията му и се намира тяхното решение, е познат още от Възраждането. Така се е стигало до строителството на църкви в средата на 19-ти век – със султанско разрешение. Практиката учудващо се пренася през десетилетията, като само променя местоположението на страните. Даже и нашумялата афера със суджук от Добричко, в която местният лидер на ГЕРБ си е служил с името на националния, си е живо и донякъде натурално доказателство за безизходицата към височайшото желание за месния деликатес, като пострадалият производител не е намерил към кого да се обърне.  Опозиционерите чат-пат се занимават с чиновническите битовизми – поставянето на лика на министър-председателя по стени и по бюра. Управляващите се стряскат привидно, но всъщност това обожествяване си им харесва. След като лидерът на партията се занимава с чистачките на летището, с миньорите от Оброчище, с шефа на охраната в АЕЦ и много други такива, той определено е „Високата порта“. По места неговите хора не го задминават. Тези, които не са се впрегнали в разпределението на обществените поръчки по цвят и партийна принадлежност или в осребряването на властта с хранителни и нехранителни продукти, го работят като „малката Висока порта“. На тях си им харесва да са до кофата за боклук или до дупката на пътя, за да е ясно, че макар и да управляват чужди пари /моите и вашите/, те командват парада. Дори и дребен съседски проблем може да стигне до кмета на София, която радушно ще го реши за сметка на останалите проблеми, които не са стигнали до кабинета й.

                Обожествяването на ограничен кръг от хора сред управляващите в нашата република не е спирало през целия преход. Народопсихологията ни, позната още от революционните времена в средата на 19-ти век, е „силно любя и мразя“. Силната любов обаче стига до похвати, непознати в нито една от така наречените „стари демокрации“. Еманация може би е още едно петстишие от миналото време – на Христо Радевски:

… И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя —

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава —

дори на храчките честта!

            Та на този принцип си отиват полуобвинени, недоказано обвинени и други хора, попаднали в медийния мониторинг на „Високата порта“. Къде на шега, къде на истина – за първи път се случват неща, които са били непознати в по-новата ни история – депутати се отказват от мандата си сами, вицепремиер се извинява – впрочем това е първият политик в най-новата ни история, който използва думата „Извинявам се“ публично.

            Познатият модел „решение на Политбюро“ успешно се претворява и от леви, и от десни, и от центристи, пък и от такива с неясна поляризация като сегашните управляващи. Всеки пожелал да се запознае с моделите на работа на БКП може да го направи – решенията на висшия ѝ орган са публични. Лошото е, че като се четат, волно или неволно се правят паралели с настоящата действителност.

            А действителността е тревожна. Едно и също повтаряне на модела „Ние ги хващаме, те ги пускат“, претворено в „Ние сме добрите, те са лошите“. Тук обаче е време да напомня, че в една нашумяла тийнейджърска книга – „Лабиринт“ основното послание, което се опитваха да втълпят на младежите е  „Зло е добро“. Не вярвам в действителност да е така!

 

Вижте още:

Осигуряване с часовников механизъм

А помните ли Зрънкови?

Facebook е упълномощен да съобщи...

За знака и за храсталака

Държавни съботници

 

 

 

 

 

 

Предишна Следваща