Истината за близките на Васил Левски

18 Юни 2018

Тази статия нямаше да я напишем, ако не бяхме написали статията за Венета Ботева, защото в днешно време и за нея, и за майката на Левски, и за брат му и сестра му се разпространяват лъжи с цел да ни внушат какъв неблагодарен и жалък народ сме, което оскърбява паметта на тези хора, а и нас... Но да караме подред...

Гина Караиванова - майката на Васил Левски - се ражда в 1810/11 в Сопот, откъдето е баща й, но понеже за десетина години кърджалии три пъти опустошават града, семейството се заселва в „майчиното“ Карлово, защото тук имало защитна стена...

Първите сведения за бащиния род на Гина са от 1670, а всяко поколение знае как някога Кара Иван (Черния Иван) от техния род бил почтен и работлив човек, как си вдигнал къща, но турчин му я отнел, как след време турци изнасилили жена му и тя умряла, как Кара Иван с дружина излязъл в Балкана и взел да отмъщава на поробителите, как те успели да го заловят, убили го и набучили главата му на кол, а за назидание на местните три дни я разнасяли из околността...

Този непокорен Кара Иван е дядото на Гина и по всичко личи, че и при тримата й синове фамилният ген ще си каже своето, при това не само по нейна, но и по „мъжова“ линия, но за това - след малко...

Гина имала четирима братя и три сестри - със свои семейства в Карлово и добро положение, затова ще напишем по нещо и за тях, но без имена, за да не ви объркваме кой кой е.

Единият брат бил златар, но башибозуци го съсичат в „Страшното“, за което ще обясним по – късно, другият - кръчмар и търговец, а третият – абаджия (аба - дебел вълнен плат). Този брат държал и известния Караиванов хан в Карлово, в който пък синът Васил Караиванов (първи братовчед на Левски) провеждал заседания на тукашния революцонен комитет и давал подслон на много комити. След Освобождението Васил Караиванов става първият кмет на Карлово, а неговите спомени за Васил Левски и до ден – днешен са ценен исторически извор.

Брат на Гина е и архимандрит Василий, прословутият „вуйчо“ на Левски. Бил е игумен на сопотския манастир „Св.Спас“ (има го и днес), а и таксидиот (събирач на манастирски дарения).

Гина имала и три сестри. Едната се задомява за учител, другата - за прибран и работлив карловец, а третата - за богат абаджия, търговец и чорбаджия на име Иван Фурнаджиев.

Без „вуйчото“ всичките братя и сестри на Гина имали по няколко деца и изобщо Караивановият род в Карлово е много голям. Няма изрични доказателства какви са били някога отношенията им, но както е известно, в онези патриархални времена роднините са и държали един на друг, и са се подкрепяли...

Та в 1830, макар тази година да не е сигурна, Гина се омъжва за бояджията на гайтани Иван Кунчев и двамата имат четири деца, с по 3-4 години разлика помежду си, и по възраст „се подреждат“ така: Ана/Яна, Васил (Левски), Христо и Петър.

За бащиния род на Васил Левски се доверяваме на Тудор - човек от рода и преписвач на Паисиевата „История славянобългарска“. Според него „първият“ от рода живял някъде след 1600 година в село Кочмаларе (дн. Отец Паисиево, между Пловдив и Карлово) и бил спахия - конник в турската войска и земевладелец. И синът му, и неговият син - на Тудор бащата - бил спахия, но в 1741 заради участие в заговор срещу султана го обесили в Цариград.

На Тудор брат му пък в 1758 го убили турци и жена му със сина си избягали в село Аджар (днес Свежен – в Средна гора). Синът пораснал и се задомил, неговият син поставил началото на Серафимовия род (заради монашеското име, което приема), а един наследник на рода - полк. Серафимов, за когото сме писали, в Балканската война 1912 освобождава Родопите от  турско робство...

Тудор имал шестима синове. На единия му казвали Кацата и негов наследник е Данаил Кацев-Бурски - на Левски известен изследвач. Друг от синовете, който се казвал Кунчо, се спречкал с някакъв турски бей и като се спасил и заселил в карловското село Войнягово, за да не го разпознаят, „станал“ Кунчев...

Негов син е известният хайдутин Видул войвода, син му е и Иван Кунчев - бащата на Васил Левски. Тяхна сестра пък се задомява за мъж, чиято сестра била женена за роднина на майката на Христо Ботев... И макар да стана малко объркано, искаме да кажем, че както сочат последните изследвания, Левски и Ботев не са се познавали и историята с воденицата край Букурещ не е вярна, но без да имат кръвна връзка, все пак са били далечни роднини...

Иван Кунчев се преселва в Карлово и се захваща с бояджийство и с гайтанджийство, тук се и жени за Гина от Караиванови (те). Живеят  нелошо, раждат им се и децата, но ортаци постъпват некоректно и Иван Кунчев от притеснение получава удар, ослепява, почти се парализира и така и не се освестява до 1851, когато умира разорен...

Гина остава вдовица с три момчета - Васил (Левски) - на 14 години, Христо - на 11, а Петър – на 7... И добре че дъщерята Ана/Яна (оттук – нататък ще я наричаме Яна) била вече омъжена за Андрей Начов - среднозаможен търговец на платове, че да стане опора на майка си и братята си...

Гина се опитва да възстанови донякъде занаята на покойния си мъж, като преде, а и тъче черги денонощно, освен и че разчита на помощта на дъщеря си, зет си и братята и сестрите си, че да може  момчетата й да не са лишени от нищо и да ги отгледа...

По това време най – големият Васил, завършил килийно и взаимно училище в Карлово, вече усвоявал абаджилъка, но понеже много искал да се изучи, Гина „го дава“ на брат си архимандрита, който обещал да направи това.

С вуйчо си Васил 2 години обикаля насам – натам и събира помощи за манастирите,  после Васил наистина учи 2 години в Стара Загора, но вуйчото го заставя да прекъсне и изкара едногодишен „курс“ за свещеници, защото или не са му се давали пари за образоването на племенника, или е имал други планове за него. И явно е така - в 1858 ръкополагат Васил за дякон, но изглежда вуйчото не е познавал племенника си, защото след три години дякон Игнатий взима решение да служи не на Бога, а на Отечеството, захвърля расото, напуска манастира и поема по своя път...

И като се качва на вуйчовия кон, Васил стига до Белград и се записва в Първата легия (доброволната армия) на Раковски и се сближава с „луди глави“, а след разпадането й се озовава в Букурещ. През пролетта на 1863 се връща в България и тогава влиза в полезрението на турската полиция - или по подозрения, че е участвал в Легията, или заради кражбата на вуйчовия кон. И когато го арестуват, а после пускат, Васил Левски (вече) става църковен певец в Карлово, после 2 години учителства в едно карловско село, а  след това и в едно добруджанско...

И тук като че ли спокойствието свършва завинаги... Оттам Левски заминава за Румъния, а следващата година се връща в България с четата на Панайот Хитов, като става и неин знаменосец. Намира начин да се види с майка си и тя разбира, че  дотук било каквото било, връщане назад няма... И когато в 1867 в Белград той пак се записва във Втората българска легия, тук идва и брат му Христо...

Но как се озовава там? Докато Васил е с вуйчо им, в Карлово буйният и немирен Христо не е много по ученето и майка му го дава да учи басмаджилък (кърпи за глава). Но понеже и тук не е много усърден,  оня вуйчо, който имал хан, го взима на работа. Веднъж обаче Христо едва не пребива някакъв турчин, че не искал да си плати питието, и оставането му в Карлово става невъзможно.  

Христо извървява типичния път на български емигрант в годините на турско робство. Озовава се в Пловдив, поработва и се сдружава със сродни души, оттам заминава за Цариград, а после за Букурещ, където като разбира, че брат му Васил е в Белград, с другари се отправя пеша натам, а и стига... Тук двамата братя се събират, но Христо не успява да се запише във Втората легия на Раковски, че имал херния ( явно е имало медицински прегледи). Хваща се на работа и не оставя брат си след тежката операция - споровете продължават, но най – вероятно Левски го оперират от язва и се знае, че той имал големи проблеми и после, защото  раната така и не заздравява и той до края на живота си ежедневно я превързвал...

Озовал се след това в Букурещ, Христо става „немил, клет, недраг“ емигрант. Изследователи са склонни да мислят, че Христо Ботев живее във воденицата край Букурещ в ледената зима на 1869/70 не с Васил Кунчев (Левски), а с Христо Кунчев, но това още се проучва. Няма съмнение обаче, че братът на Левски заболява от туберкулоза и не навършил 30 години, през пролетта на 1870 умира...

Майката Гина, започнала да трепери за Васил, разбирайки по какъв опасен път тръгва, започва двойно да трепери, когато и Христо поема по него... Но изглежда българките от онова време са били корави жени, защото тя никога не показва, че я е страх за момчетата и не ги упреква за нищо... Можем да напишем някое патриотично клише, като например че смелата майка, родила смели народни синове, насърчава бъдещата им саможертва в името на Отечеството, но няма да го направим, защото една майка не иска нищо друго освен децата й да са живи ... Затова си представяме какво й е било, когато разбира, че синът ѝ е умрял и погребан в чуждата земя...

След три години другият й син Васил го обесват „край град София“ и карловци се научават, но два месеца не смеят да й кажат, защото за три години майка да загуби двама от синовете си, е нечовешко...

Гина отива да живее при дъщеря си Яна и покрай внучките успява някак си да се съвземе, като не спира да  работи, да прави нещо и да живее с мъката си... Знае се, че след обесването на Васил Левски, брат му Петър, за когото все още не сме казали нищо, тръгва към Ловеч да му види сметката на поп Кръстьо... Те разправиите дали той е предателят на Левски не спират и днес, но е факт, че какво прави и какво струва в Ловеч, никой не знае, но като се връща, казва: „Няма кабаат попът“, а на турски „кабаат“ е „вина“...

Както брат си Христо, и Петър имал буен характер и създава немалко грижи на майка си, освен че и хич не му се учело... Помага ѝ да се прехранват и двамата живеят нелесно, но се справят някак си... След смъртта на двамата му братя и някъде в 1874 обаче Петър трябвало да плати някакъв данък на турците, но той не само че не го плаща, но им така здравата им се сопва, че последват разправии и Петър напуска Карлово...

Сега да кажем нещо. Забелязали сме, че известни българи винаги са представяни в превъзходна степен, сякаш не са били живи хора... Ние обаче мислим, че обричането на висока кауза не изключва човекът, прегърнал тази кауза, да има и не само положителни черти в характера си, които обаче ни най – малко не омаловажават направеното от него...

Та що се отнася до Петър, той хич не си поплювал и бил доста директен, като причината може да е тази, че остава сирак на седем години и понеже няма на кого да разчита, животът го научава да се бори за своето... Ето защо като напуска Карлово, той си издейства от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров паспорт... Той Найден Геров на кого ли не помага да се измъкне от България по това време, макар днес и него да упрекват в какво ли не... Някой ден специално ще разкажем за този българин, а сега ще продължим с това, че с паспорта Петър стига до Цариград, а оттам с кораб и до Румъния...

Животът му там с нищо не се различава от живота на бедните и гладни хъшове, които едва свързват двата края в чуждата страна. Сигурно затова Петър налита да търси сметка на Любен Каравелов, мислейки си, че парите за печатницата му ги е дал брат му Васил, и кой знае какво е щял да направи, ако не го увещават, че греши... И понеже гладният човек не е много по етикета, Петър написва писмо на приятеля на Христо Ботев – известния Тодор Пеев - и направо му казва, ако може, да му намери работа... Как завършва това, не се знае, но тежки дни преживява Петър в Румъния...

Петър Кунчев или Петър Левски, както се нарича самият той, без никакво колебание се записва в четата на Христо Ботев и на 13 май (по стар стил) 1876 слиза на козлодуйския бряг, целува родната земя и дава клетва да умре за свободата... Нататък знаем какво следва, затова само ще кажем, че след смъртта на войводата четата се разпада и към 40 човека, един от които и Петър, тръгва с военния й ръководител Никола Войновски. Но понеже всеки ден е по – тежък от предишния и става ясно, че залавянето им е въпрос само на време, групата започва се разпада, защото всеки търси начин да се спаси, а това е така, понеже героизмът си е героизъм, но и животът е живот и това е и нормално, и човешко...

Някъде между Врачанския и Троянския балкан Петър Кунчев с един от групата се отделят, добират се до София и три месеца и половина се укриват първо в църквата „Св. Петка“, след това в книжарницата на Нешо Грозев, приятел на Левски, а накрая в къщата на хаджи Стояна Цокова (не успяхме да установим коя е тази жена). Оттук – нататък сведенията са противоречиви – според едни веднъж буйният Петър не издържа и излиза по улиците, а турската полиция го залавя, но през август султанът обявява амнистия и той се оказва свободен, а според други сведения хаджи Стояна Цокова снабдява Петър и другаря му с паспорти и те тайно заминават за Цариград.

В Цариград Петър престоява каквото престоява и когато се научава, че в Кишинев руският император е обявил война на Османската империя, се качва на първия параход... Записва се  в руската войска, а после в румънския град Плоещ и в сформиращото се българско опълчение... И когато руснаците дебаркират при Свищов и започва Руско – турската (освободителна) война, Петър се сражава при Казанлък, Стара и Нова Загора, а в горещите дни на август 1877 е един от „шепата спартанци” на връх Шипка... Ранен тежко в крака, Петър Кунчев е награден с военен орден и Георгиевски кръст за храброст, но лекарите в Търново не могат да му помогнат и го изпращат в руския град Харков, където няколко месеца го лекуват и спасяват крака му от ампутация...

От заминаването  на Петър от Карлово в 1874 до този момент Гина въобще не знае къде е синът й и по – скоро си мисли, че и той е умрял, а той на свой ред няма как да й се обади, защото днешните комуникаци ги няма...

В лятото на 1877 в Карлово става нещо толкова страшно, че и до днес наричат случилото се „Страшното“... Карловци се договарят с мирните турци в града взаимно да си пазят живота и имуществото, защото няма значение кой какъв е – война е, а те никога не са имали помежду си проблеми... Но турци от околността с десетхилядна турска войска и башибозук (доброволни отряди от местно население за извънредни ситуации) от Чепино и (Татар) Пазарджик не ги интересува договорката и на 20 юли нахлуват в Карлово и става мътна и кървава... Почти цялото мъжко население е арестувано и избито, сума ти хора търсят спасение в църквата „Св. Николай“, но и те са изклани, отделно други са избесени - общо 814 българи, между които и единият брат на Гина... И пет месеца след това терорът продължава... Страшно, нечовешко време...

В тези тревожни дни Гина Кунчева, от година-две преместила се да живее при дъщеря си Яна и зет си, започва да трепери за внучките си... Три от тях избягват от Карлово и през Балкана се добират до Търново, но майка им Яна и баба им Гина не знаят нито дали са живи, нито дали не са попаднали в ръцете на турците, защото тогава ги няма днешните комуникации. Казват, че баба Гина била готова да тръгне и ги намери, та каквото ще да ставало...

На 8 януари 1878 руснаците влизат в Карлово и слагат край на ужаса тук, а на 10 януари Гина Кунчева, дочакала и тя като всички хора свободата, умира от сърдечен удар... Затова твърденията как се самоубила в свободна България, удавяйки се в някакъв геран, защото умирала от глад и била изоставена от неблагодарните българи, са пълни глупости...

Гина не успява нито да разбере, че синът й Петър е жив, нито че на 22 декември 1877 „с право на 10 копейки дневно“ и безплатен билет за „всички транспортни средства“ той е поел към България... А когато стига най – накрая в Карлово, Петър пък разбира, че преди месец майка му е починала, но какво да кажем – съдба...

Че настъпват после тежки дни за Петър, настъпват, но може би и трябва да си представим нещата тогава... Карлово е съсипано, 814 човека са убити, кое семейство е без бащата, кое - без майката, а ужасът не може и не може да се преживее... После идва  3 март 1878, след няколко месеца според Берлинския конгрес Карлово остава в Източна Румелия, но и да не е това, държава все още няма, макар руснаците се опитват да въведат някакъв ред... Цяла България е в пепелища от войната, хората нямат нито препитание, никой още не може да се съвземе от преживяното и на никого не му е лесно...

Всъщност ние можем да напишем как цяла България била в неописуема радост от свободата, но истината в историята винаги е друга - за обикновените хора важните неща винаги са били животът на близките им, домът, животните им, ако искате, битът, нивата, дюкянът, и това не е патетично, но за сметка на това пък е истина...

Та когато нещата малко от малко се стабилизират в Карлово, а това става след 32 дни, както личи от датата на писмото, Петър се обръща към Найден Геров с молба да му ходатайства за някаква служба, че да има с какво да се прехранва. А във второ писмо от април 1878 споменава, че „майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета и как можат да се прехранват, когато се надяват на мен...“

Какъв е този геран и какво има предвид Петър, никой не може да каже. В днешно време това е повод за спекулации, че той намеква майка му да се е самоубила в някакъв геран, което, както казахме, не е вярно. Нито големите изследвачи на живота на Левски, като Иван Унджиев, Мерсия Макдермот, проф. Николай Генчев, Данаил Кацев – Бурски, нито дори Захари Стоянов не споменават нещо, което да се свърже с този геран... В интерес на истината, само Васил Караиванов, братовчедът на Левски, в спомените си, издадени от сина му чак в 1987, твърди, че когато турците издирват в 1869 Левски в Карлово, за да принудят Гина да каже къде е, я завързват за кофата и я спускат в герана на Иван Фурнаджиев, мъж на една от сестрите й, защото я намерили в неговия дом, а тя така и не им казала нищо... Дали е вярно това, дали не е, засега остава загадка...

Найден Геров помага на Петър и той става общински стражар, но за кратко, защото е с напреднала туберкулоза, а през есента на 1881 умира и така от  четирите деца на Гина остава само дъщеря й Яна...

В писмото до Найден Геров Петър пише, че сестра му е останала сама с децата си и разчитат само на него, което обаче не е така, но човекът сигурно е искал да бъде по – убедителен... По това време мъжът на Яна е жив и с жена си, сина и четирите дъщери се справя както всички останали карловци. С изключение на най – малката, след Освобождението дъщерите се задомяват за членове на Карловския революционен комитет, с добра и платена работа, с което само искаме да кажем, че макар парите никога да не стигат, финансово не са били притеснени.  

В този контекст в днешно време се спекулира, че след Освобождението сестрата на Левски - Яна е оставена на произвола на съдбата и умира в пълна мизерия, защото и това не е вярно.

В 1880 Княжество България гласува Закон за поборническите пенсии, за който сме писали, но тогава Карлово е в Източна Румелия и затова чак в 1888, след Съединението в 1885, Яна подава молба за пенсия. Народното събрание ѝ отпуска 30 лв месечно, както на Венета Ботева или на сестрата на Хаджи Димитър например. Няма да коментираме много или малко са били 30 лв тогава, както дали пенсиите на участниците в националноосвободителната борба са били големи колкото пенсиите на управляващите, защото за това вече писахме в статията за Венета Ботева...

Днес обаче се разпространяват едни стенограми от заседание на Народното събрание в 1897, според които то не удовлетворява молбата на Яна - сестрата на Левски - пенсията й да бъде увеличена. Стенограмите не сме ги виждали в оригинал, но имаме подозрения, че може да са „редактирани“, защото година преди Яна да подаде молбата за увеличение, т.е. в 1896, според поправка в Закона за поборническите пенсии отпускането им по „роднинство“ отпада и в такъв случай или стенограмите са манипулирани, или Яна не е подавала молба...

Но както и да е, роднините на Васил Левски и тогава, и после, и днес са известни като достойни, много достойни негови наследници, които никога нищо не искат от България, а всичко, свързано с Левски, безкористно даряват на Отечеството... И на когото не му се вярва, да погледне снимката от откриването на Паметника на Левски в София в 1895... Вижте какво достолепие излъчват роднините на Левски – и сестра му в средата на снимката, и дъщерите й около нея, и дори малкият внук, застанал в поза „мирно“ ... И как да е иначе, като за тях Васил Левски не е просто родственик, а човекът, доказал с живота си, че има ценност, която стои над всичко. А коя да е тази ценност ли? Коя ли -  погледнете още веднъж  снимката...

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща