Кой е бащата на космическия страх?

pixabay.com

pixabay.com

17 Октомври 2017

Хауърд Филипс Лъвкрафт, чието име се поставя редом до това на великия Едгар Алън По, продължава по незнайни причини да бъде сравнително неизвестен у нас автор. 

Въпреки че от години неговите творби могат да се намерят и на български, за широката аудитория той си остава жанров писател, на когото внимание обръщат предимно запалените фенове на хорър и фентъзи литературата.

Но неговите разкази отдавна са преминали извън рамките на всякакви жанрове. Лъвкрафт е далеч дори от понятието „класика“, той по-скоро е онова, което наричат evergreen – вечно зелен, вечно свеж, извисяващ се над модерното и над прищевките на едно или друго поколение.

Защото бащата на „космическия страх“ построява своите творби директно върху най-първичното у човека, върху страховете и желания, които изначално ни дефинират като хора. В това отношение за неговите произведения няма аудитория, всеки е подвластен на емоциите, които Лъвкрафт провокира.

Иронично, бих могъл да кажа, че всъщност това е човек на клишетата. Като всеки гений, той си остава непризнат от своите съвременници. Като всеки гений, живее труден живот, лишен от радости и разбиране. И като всеки гений, умира твърде млад, за да ни бъде напомнено, че не заслужаваме хора като него. Че те са по-големи от нас и не принадлежат на този свят… нито пък могат да се впишат в него, защото им е тесен.

Но аз няма да ви занимавам с биографични данни. Много по-важното е, че Лъвкрафт е автор на клишета. Клишетата, с които всички ние живеем и дори не си даваме сметка, че са сътворени преди близо век от неудържимата фантазия именно на този човек. А защо са клишета ли ? Защото, уви, такива като него не се раждат всеки ден. Дори не се раждат и веднъж на поколение. Това е онзи звук, който докосва съзнанието ни и ние почваме да го повтаряме, защото просто не можем да измислим нещо друго или нещо различно. Остава ни единствено да се опитваме да му наподобим…

Преди години мнозина обвиниха Джеймс Камерън, че неговият „Аватар“ е преразказаната детска класика на Дисни „Фърнгъли, последната екваториална гора“. И ако и вие като мен си спомняте от детските години, когато видео касетките се разнасяха от врата на врата, това филмче, със сигурност ще се съгласите, че тези обвинения не са безпочвени, тъй като сюжетът и идеите бяха очевидно същите.

Но идеята за земляните колонизатори, които неуважително към чуждите раси, са готови да унищожат други планети, само за да извлекат енергийните им богатства, датира от преди десетилетия в творчеството на Лъвкрафт и неговия „В стените на Ерикс“. В този разказ може да видите още през 1936-та година, че човечеството е осъдено строго за своята надменност и за убеждението си, че всичко му принадлежи като на по-висш вид. Е, да, днес е клише …

А как си представяте апокалипсиса? Пясък, жега, ожесточена битка между хората за капчица вода… За мнозина тази съвременна представа за кошмарното бъдеще идва от класиката на Джордж Милър – „Лудия Макс“.

И в действителност от 79-та година (когато излиза филмът) насам това е кошмарът, който тормози сънищата на човечеството и бива основа на безброй истории. Но тази мрачна картина е нарисувана още през 35-та година, когато Лъвкрафт публикува „Краят на човечеството“, където може да срещнете всички клишета, на които се опират сегашните ни разбирания за апокалипсис.

Ужасните отношения между хората, преселението на цели народи, убийствената жега, липсата на вода, призрачните градове, непрекъснатият безкраен път, който всички извървяват … За всичко това Х.Ф. Лъвкрафт пише много преди Лудия Макс да забръмчи из кината и много преди Кормак Маккарти да създаде съвременната класика „Пътят“.

И като говорим за клишета, сещате ли се онзи филм, в който едни се изгубиха и попаднаха в някаква странна къща, където пък се натъкнаха на някаква откачалка със садистични наклонности … А, да, това беше всеки втори хорър филм, за който може да си помислите. Работеща идея, няма спор, но родила се много преди „Тексаско клане“ в един страховит разказ на Лъвкрафт, наречен „Гравюрата“.

Мога да продължа да пиша още доста подобни абзаци и накрая пак ще пропусна нещо, защото идеите на този писател, когото нашият Адриан Лазаровски преди години нарече „първожрец на вселенския ужас“, служат за основа на голяма част от съвременната култура. Бих казал на съвременната поп-култура, но ми се струва твърде ограничаващо.

И въпреки това, в своята креативност Лъвкрафт си остава недостижим. Колкото и да се използват идеите му, колкото и да се повтарят сюжетите му, те си остават да блестят най-силно в неговия свят. И отдавам това на факта, че в творчество му човекът е в ролята на малката и незначителна прашинка, която е поставена в безкрая на една вселена, твърде сложна, за да бъде разбрана от ограниченото ни съзнание.

Така че плагиатстването на идеи от Лъвкрафт е като да се опитваш да изгребеш водата от Атлантическия океан – ти може и да се намокриш, но за океана няма никакво значение.

И дори този текст е доказателство за това. Споменатите по-горе разкази на писателя дори не са сред най-емблематичните му произведения. Това е просто да „одраскаш повърхността“, защото най-голямата сила на Лъвкрафт е в „Зовът на Ктхулу“, в „Планините на безумието“, в „Съновидения във вещерския дом“, в „Хърбърт Уест - съживителят на мъртвите“, в „Плъховете в стените“ …

Дори само с тези няколко произведения да си беше останал, пак щеше да е сред големите явления в литературата. За щастие, жена му го натискала да пише и Лъвкрафт ни е оставил доста повече, от което да се вдъхновяваме днес. И макар че текстовете му не са кой знае какво количество, то като идеи, като сюжети, като персонажи, творчеството му е абсолютно необятно.

А защо у нас Лъвкрафт, признат като „най-добрият писател на хорър в Америка“ от Стивън Кинг,  продължава да е екзотика, това за мен си остава по-голяма мистерия и от тази, за която пише.

Може би се свежда до реклама, може би просто хората искат да четат предимно книгите, за които се шуми най-много. Може би липсата на филми по негови произведения намалява интереса на читателите. Малкото информация за него на роден език в мрежата сигурно също не помага особено. Но каквато и да е причината, то е много жалко, че се лишаваме от възможността да надникнем във вселената, която Лъвкрафт изгражда.

Вижте още:

Истанбул или къде е бъдещето

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща