Летни истории с история: Разбоишкият манастир „Въведение Богородично''

01 Юли 2018

Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ ще разказваме за някой български манастир с убеждението, че въпросът с вярата е много личен, съкровен даже, че спазването на религиозните ритуали е въпрос на избор, но и че ние сме християни и принадлежим към едно културно пространство, наречено източно православие, затова да научи човек нещо за църква или манастир или да запали в тях една свещичка, няма да му навреди, освен ако не е атеист... А всъщност най – добре е всеки  да прави това, което му харесва...

Разбоишкият манастир „Въведение Богородично'' за който ще разкажем сега, както показва името му, се намира недалеч от село Разбоище, а до мястото се стига по два начина.

Първият е от София да хванете към КПП „Калотина“ и малко преди да стигнете, а това ще рече някъде на 55- ия км, да се отклоните надясно. Ние по този маршрут не сме ходили до манастира, но казват,  че след отклонението пътят не бил много добър,  но всичко на всичко десетина км и водел точно до обителта.

Вторият начин е да хванете към изхода на София по „Ломско шосе“ и поемете към Годеч. Като сте вече в градчето и малко преди да стигнете центъра му,  пътят за Разбоишкия манастир се отклонява наляво в посока село Туден (има си табелка) и след това стига до село Разбоище – общо към 58 км, но при този втори маршрут това не е краят...

Пътят ще мине през селото и ще ви отведе до края му, откъдето започва коларски път, а по него до манастира има към километър и половина, но не се опитвайте да продължите с кола, защото никъде няма да стигнете, само ще се чудите как да обърнете... Коларският път преминава известно време през гора, а после излиза на открито и става почти пътека.

Скоро ще забележите, че вие всъщност вървите от едната страна на скален каньон, а някъде в ниското тече река - Нишава... Постепенно пътеката започва да се снишава и вие ще виждате реката все по – отблизо, докато в един момент тя се скрива, но за сметка на това пък вляво и все пак далече внезапно ще съзрете малка бяла църква в скалите...

Да имаше как, всеки би прехвръкнал до нея, но няма как, затова трябва за още петнайсетина минути да слезете съвсем в ниското, където има дори и жп линия, по която и трябва да повървите двайсетина метра, но едва ли ще сте каръкът, когото някой товарен влак да застигне – минавал един път в седмицата, а и да кажем, че по причини, които не са интересни, ние няколко пъти сме се разхождали до манастира, но влак (засега) не сме виждали...

В България може да има много по – големи манастири от Разбоишкия, а то и има, може да има и много по – богати, а то и има, но точно такъв манастир наистина няма. Няколкото неугледни сгради в ниското никак не могат да направят впечатление,  а ако има нещо наистина красиво и уникално, то е,  че всъщност реката прави някакъв странен завой, наподобяващ подкова, и че сградите са „вътре“ в подковата, а през едно малко мостче над реката и стръмни стълби човек можеда се изкатери се до бялата църква -  тази, която се вижда отвисокото да е в самите скали.  

За миналото на Разбоишкия манастир не се знае много. Казват, че още в Първото българско царство, т.е. до падането на България под византийско владичество в 1018, скалните пещери от тази част на каньона станали обиталища на отшелници и в тях те извършвали своите религиозни ритуали. Векове наред в пещерите можело да се влиза, имало и останки от някогашното пребиваване на отшелниците там, но след земетресението в „румънската“ Вранча в 1977, със сериозни поражения и у нас, изглежда скалите са се разместили и до пещерите достъп вече няма...

Според една легенда пък някъде към 1230 на път за Ерусалим Великите пости застигнали тук Св.Сава Сръбски, първия сръбски архиепископ (висше християнско духовно лице), и той прекарал 40 дни в една от пещерите, а като продължил, от скалата започнала да извира лековита вода...

Предполога се, че когато отшелниците обитавали пещерите, върху площадката пред една от тях бил вдигнат малък параклис и така възникнал скален скит, което ще рече жилище за повече отшелници...

Манастирът на поляната в ниското откъде се взима и кога, няма кой да каже. Легенди разказват обаче, че през вековете каквото е имало на поляната, три пъти било оплячкосвано и възстановявано, а третия път били изклани и монасите, но един от тях се спасил.

Тогова той решил да построи и църква в ниското, но Богородица му се явила насън и му казала да е на мястото на скита, т.е. в скалите, и така се получило това „особено“ положение – на поляната да са манастирските и стопанските сгради,  а църквата  да е в скалите и до нея да водят точно 99 стъпала, но защо толкова, не знаем...

Със сигурност в 1841 вече построената „горе“ църква била обновена, но който я е обновил, трябва да е бил много умен, защото  я  варосал отвън и отвътре, като така обаче  заличил и стенописите... Останалото свършила влагата и днес състоянието на църквата отвътре съвсем не е цветущо, освен и че „майсторът“  „драл“ стенописите с длето или нещо подобно, за да „хване“ варта по – добре, а тя пък от влагата, а и от годините изпопадала и крайният резултат е, че нито варосани стени има сега, нито стенописи...

И в манастира ще се намери някой да ви каже, и в интернет пише, че тук били нощували Васил Левски и отец Матей Миткалото. Възможно е да е така, макар че никакви доказателства за това няма. Няма как и да е вярно твърдението, че по – голямата част от необходимия барут за Априлското въстание бил „произведен“ тук, защото има неоспорими исторически факти, че барутът за въстанието е бил главно „чужд“, а „нашенският“ е направен в Троянския и в Дряновския манастир. Освен това Разбоишкият манастир е на труднодостъпно място и чудно как някога при липса на пътища (то ако е за въпрос, и днес дотук едва се стига) как е бил доставян материалът, а и как е бил връщан барутът обратно - към Копривщица и Панагюрище например, но както и да е...           

Манастирът запустява в началото на ХХ век и едва в 1947 тук се заселват три монахини, които криво – ляво възстановяват каквото могат и така манастирът крета до 2007, когато и последната монахиня си отива от този  свят, но и днес да отидете там, все ще намерите някого...

С приятели сме ходили в Разбоишкия манастир, а пишещата тези редове за първи път попаднах там петгодишна... И си спомням, макар и много смътно, че в двора беше разхвърляно и нямаше никого, а докато обикаляхме, се приближихме до нисък и прашен прозорец на една от порутените сгради и погледнахме през него.

На някакъв стол седеше неподвижно една много възрастна монахиня, но тогава не съм знаела какво е монахиня, а я взех за стара баба. В  скута ѝ се бяха спотаили две котки, а върху двете й рамена имаше други две котки с подвити лапички. И докато се чудехме какво значи всичко това, а монахинята гледаше в една точка и не дадваше никакъв знак, че ни вижда, една от котките в скута ѝ ни усети, сви очи и изсъска... Естествено, че се уплаших, била съм дете, но ме успокоиха, че няма страшно, котките просто пазели старата баба в черните дрехи ...

И като се замисля сега, котките тогава наистина трябва да са пазели монахинята,  докато Разбоишкия манастир и тогава, и днес го пази Времето...

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща