Между редовете: Белези

Автор: New Me

13 Декември 2019

Да изгубиш любовта, наранява.

Да изгубиш смисъла, наранява.

Да изгубиш себе си, наранява.

Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си;
да се родиш повторно.

Но остават белезите.

Героят на романа „Белези“ преминава през тежко изпитание. Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.

Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.

Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ѝ оставя непоносима болка.

Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.

Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напред – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието.

Романът „Белези“ е третата поред книга на Венцислав Божинов след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).

Венцислав Божинов е доктор по етнология и фолклор, преподава в катедрата по етнология и балканистика на ЮЗУ „Неофит Рилски“ и е редактор по литература в издателство „РИВА“.

Автор е на монографията „Трудова мобилност и миграция“, на учебници и учебни помагала по литература. Публикувал е разкази в „Литературен вестник“, в списание „Либерален преглед“ и „LiterNet“.

Първият сборник с разкази на Венцислав Божинов „Пеперуди в рогата“ излиза през 2011 г. „С аромат на тютюн“ е вторият негов сборник с разкази, който излиза през 2017 г.

*********************

Откъс от романа "Белези"

This is the end, beautiful friend

This is the end, my only friend, the end

Of our elaborate plans, the end

Of everything that stands, the end...

(„The end“, The Doors)

Ръката му следваше извивките на гърдите й Усещаше с дланта си зърната й. Някакъв глас сякаш му шептеше: „Това е плът, а онова, което усещаш в тялото си, което пълзи по вените ти, което прониква в клетките ти и пъпли по кожата ти, е страст. Слабостта и сладостта, които бавно завладяват тялото ти, са страст“. Ръката му се плъзна по корема й, по бедрата й...

В съзнанието му се появиха очертанията на стара полуразрушена къща. Прозорците зееха широко отворени и празни. Отново почувства кожата й... и после пак видя разрушената къща и прашните разхвърляни стаи. Стари мукавени куфари с изсипани от тях дрехи зееха с огромните си усти. По ъглите висяха сиви паяжини като засъхнали лиги. Искаше да усети и види всяка гънка на тялото й. Вместо това съзнанието му избутваше пред очите му мрачния образ на запустяла къща.

Не виждаше лицето й. Сложи глава върху гладкия й корем. Усети ритмичното й дишане. Лежеше напряко на спалнята. Първите лъчи на изгряващото слънце пропълзяха по стъпалата й, после по коленете. Огряха бавно краката й, опитвайки се да докоснат мястото, където бедрата й се събираха... Тогава сънят се пропука. Стопи се.

Слънцето отдавна беше изгряло и лъчите му с острите си игли пронизваха подутите му клепачи.

Отвори очи. Видя стаята – огромна кутия, в която бяха събрани вещите й. Тапетите... да, същите тапети, които сама избра. Странната картина срещу него – някога го дразнеше, но сега се беше превърнала в негова любима вещ. По стените като черно-бели белези висяха снимки – разпилян пъзел на общия им живот. Снимаше я непрекъснато, безброй пъти – докато четеше или спеше, докато спореше с него или там, на любимото им място за пикници – седяща на сгъваемия си стол с книга на фона на бавната река. А това е любимата му снимка – на нея изглеждаше и учудена, и ядосана, и в същото време усмихната. Спомни си деня, часа, мига как тя излезе от банята гола. Тялото й, покрито с капки, стичащи се по порозовялата й кожа. Посегна към фотоапарата и го включи. Тя разгада намерението му. Вдигна кърпата и се опита да се прикрие. Фотоапаратът запечата голото мокро тяло. Успя да покрие корема и едната си гръд. Очите й бяха толкова широко отворени, че ако увеличеше снимката, щеше да види собственото си отражение в тях.

И разбира се, книгите. Нейните книги. Толкова много, наредени по етажерките, които тя сама монтираше по стените. Да, това бяха нейните книги, а от тях все още стърчаха листчета, с които непрекъснато отбелязваше важни неща. Знаеше, че ако отвори някоя книга, ще види лекото подчертаване с молив и твърде честите Nota bene по полетата и те веднага ще му върнат с всички подробности разговорите, когато дълго спореха или само обсъждаха въпроси, по които обикновено имаха различни мнения.

Понякога отваряше някоя от книгите – случваше се, когато беше много пиян. Посягаше, без да мисли – разлистваше и търсеше пасажите, отбелязани от нея. И споменът идваше. Виждаше я да седи с кръстосани крака, пъхнала пръст между страниците на книгата. Говори разпалено. Помнеше всичко, целия разговор. Думите й, движението на устните й. Помнеше в кой момент точно се беше ядосала на негово ехидно подмятане. След това – пороя от аргументи, с които разпалено го убеждаваше в правотата на своята теза.

Да, той можеше отново да разговаря с нея. Кръвоносната му система отнасяше водката до всяка мускулна фибра на тялото му, до всяка мозъчна клетка и той чуваше гласа й. Тя не бе само странната картина в стаята, приличаща на кутия със спомени, нито само тапетите, нито черно-белите снимки или малката фигурка на странен пегас с пречупени криле, купена също от нея от антикварна сергия. Тя е по страниците на всяка книга, прочетена от нея, но само той можеше да накара тази книга да говори отново. За всеки друг бележките с молив в книгите биха били мълчаливи свидетелства за предпочитанията на непознат читател – за него бяха белези върху разговорите им, върху това, което бяха споделяли, за което бяха спорили. Той можеше да прокара пръст по тези белези, да усети колко са дълбоки, и да си припомни болезнената рана от техен спор, която бавно е зараствала.

На самотна лавица стояха книгите, които чакаха да бъдат прочетени от нея. Тя я наричаше „моята чакалня за книги“. Той знаеше, че това никога няма да се случи. Бяха наредени в реда, в който ги беше купувала през последните няколко години. Редицата от книги – едно дълго изречение от заглавия, което разказваше за интересите й. Имаше последователност – целенасочена, но имаше и безумни скокове – това тя също умееше да прави.

Когато не беше пил, избягваше да посяга към книгите, които се бяха превърнали в музей на техните спомени, или по-скоро, на неговите спомени за нея.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща