30 Ноември 2017
Добави в любими
Автор: Деян Енев

Между редовете: Дърводелецът. Нови разкази

Художественото изграждане на разказа при Деян Енев прилича на онзи вариант на скулптирането, при който скулпторът отделя ненужния материал, а не добавя, не лепи, не снажда. При него целият разказ се е превърнал в едно огромно "но", поставено насред изречението на живота.

Деян Енев успява да постигне такава степен на епическа наситеност чрез разказите си, каквато принципно се изплъзва на съвременния български роман. Той е писателят, който с разказите си художествено не отрази, не изобрази, не копира, не имитира, а откри "една действителност като носителка на образи и идеи, характерни за определена епоха".

Венцислав Божинов

Публикуваме един от добре известните разкази на Деян Енев и горещо ви препоръчваме да прочетете новите му. Заслужават си!

 

 Бабата, която хранеше котките

Едни от най-старите блокове на бул. „Гоце Делчев” са осеметажните трийсет и втори и двайсет и седми блок. Строени са преди близо петдесет години и това им личи. По челата им са протекли дълги ръждиви сълзи, стълбищните прозорци там, където не са сменени, тънат в половинвековен пещерен мрак. Някои от балконите на фасадата са задръстени със стари печки и шкафове, а прозорците до тях са облепени с хартия. Явно в тези жилища никой не живее.

Зад двайсет и седми блок има още три блока, които образуват с него вътрешно каре. Това е спасило градината в карето от застрояване, от появата на няколко „кокетни” кооперацийки. Засадените на шега дръвчета преди половин век вече са огромни дървеса, стигащи до петия етаж. До най-голямото дърво в центъра някой е сковал пейка и я е боядисал в ярко червено. А горе на един клон е сковал къщичка за птици, също яркочервена. Около тази пейка преди време редовно в следобедните часове се появяваше една бабичка. Тя носеше в найлонова торбичка храна. Сядаше уморено на пейката, започваше да бърка в торбичката и да хвърля храната наоколо. И да зове: „Пис, пис, пис”. Около бабата веднага се образуваше кръг от двайсетина най-различни котки – големи, малки, мъжки, женски, черни, оранжеви, тигрови. Те бяха свикнали с бабата и някои дори се катереха по коленете й.

Вижте още: Между редовете: Забранената плът

Бабата беше с черна забрадка и закопчана до горе черна вълнена жилетка.

Веднъж минавах през градинката, тъкмо когато бабата хранеше котките. Извадих кутията с цигари, запалих и седнах до нея на пейката.

- Много те слушат котките – казах.

- Трябва да разбираш езика им – каза бабата. Едното й око беше кафяво, а другото – черно.

Помълча малко, разгледа ме внимателно с различните си очи и продължи:

- Всяко движение на котката означава нещо. И всеки звук, който издават. Трябва да разбираш езика им. Когато се търкат с глава по крака, това означава желание за общуване. Когато изправят нагоре ушите си, показват любопитство. Но ако ги свият назад, означава, че се страхуват. Разширените зеници също издават страх. Ако притиснат ушите си до главата, пази се! Ще те нападнат. Съскането означава, че са готови за отбрана. Присвитите очи показват спокойствие. Мъркането – също. Ако драскат шумно с нокти, просят внимание. Ако цялата опашка трепти нервно, това е гняв. Но ако се движи само връхчето на опашката, това означава интерес. А вирнатата право нагоре като знаме опашка показва възторг.

Вижте още: Между редовете: "С аромат на тютюн"

- Откъде знаеш всичко това?

- Наблюдавам ги.

- Сама ли си?

- Сама съм.

- Деца, внуци нямаш ли?

- Имам. Тази пейка я скова внукът ми. И къщичката за птиците горе. Боядиса ги в червено, радваше им се. Беше в пети клас. Викаше, бабо, какво ли птиче ще се засели в къщичката.

- Къде е внук ти?

- В Америка.

- А родителите му?

- Майка му, дъщеря ми, е в Гърция. Там гледа стари хора. А зет ми почина. От инфаркт.

Извадих още една цигара. Запалих. Котките се бяха нахранили, бяха се дръпнали на метър разстояние и почистваха с лапи муцунките си.

- Е, хайде тогава – казах, като изпуших цигарата. – Довиждане.

Понякога се случва да минавам през градинката за по-пряко. Напоследък не съм виждал бабата. Пейката още си стои, и къщичката за птици си стои. В зеленото наоколо червеният им цвят прилича на ням вик.

Книгата "Дърводелецът. Нови разкази" на издателство РИВА може да намерите тук.

 

 

Предишна Следваща