Между редовете: Изборът

Автор: New Me

11 Декември 2020

Наричат Едит Ева Егер „Ане Франк, която оцеля", защото шестайсетгодишната унгарска еврейка има късмета да остане жива в лагерите на смъртта. Пише книгата си на деветдесетгодишна възраст като разказ за оцеля­ването си, за изцелението си и за хората, на които е помогнала да се освободят от травмите си.

Сравняват „Изборът" с класиката „Човекът в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл. Менторството и приятелството на Франкъл помагат на Едит Егер преживяното и да разбере, че „от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас".

Едит Егер емигрира през 1949 г. със семейството си в САЩ. Завършва психология с докторат и като клиничен психотерапевт помага на пациентите си да освободят вътрешните си сили. Тя ни учи, че няма голямо и малко страдание, и че всеки може да извърви пътя към излекуването си, стига да си даде шанс.

„Не мога да си представя по-важно послание за нашата съвременност. Книгата на Егер е триумф и трябва да бъде прочетена от всеки, който мисли, както за вътрешната си свобода, така и за бъдещето на човечеството.", Лори Готлиб, „Ню Йорк Таймс".

Откъс

Не знаех, че под ризата си крие пистолет, но когато в един летен ден на 1980 г. капитан Джейсън Фулър влезе в кабинета ми в Ел Пасо, стомахът ми се сви и по тила ми полазиха тръпки. Войната ме бе научила да надушвам опасността, преди да разбера защо се страхувам.

Джейсън беше висок, снажен, с атлетична фигура, но тялото му бе така сковано, че приличаше на дървена кукла. Погледът на сините му очи беше отнесен, челюстите му – здраво стиснати. Не искаше или не можеше да говори. Заведох го до белия диван. Седна вдървено, стиснал юмруци върху коленете си. Не познавах Джейсън и не знаех какво е породило ступора му. Той беше толкова близо до мен, че усещах страданието му, но сякаш не беше тук. Дори не забеляза пудела ми Тес, застинал до бюрото ми като още една жива статуя в стаята.

Поех дълбоко въздух и се замислих как да започна. Понякога на първия сеанс се представям и разказвам накратко за методите си. В други случаи започвам с въпроси, с които искам да опозная пациента и да разбера какво го е довело в кабинета ми. В случая с Джейсън ми се стори най-правилно да не говоря за себе си, нито да навлизам твърде бързо в анализ на чувствата му. Трябваше да му предложа сигурността, от която се нуждаеше, за да покаже какво крие така дълбоко в себе си. Същевременно трябваше да следя предупредителните сигнали за опасност, които моето тяло ми изпращаше.

– Как мога да ти бъда полезна?

Той не ми отговори. Дори не мигна. Приличаше на някакъв вкаменен митичен герой. Какво бе заклинанието, което можеше да го освободи?

– Защо сега?

Това беше тайното ми оръжие – въпросът, който задавам на някои от пациентите си при първа среща. Трябва да знам какво ги е мотивирало да започнат промяната си. Защо точно днес са решили да дойдат при мен? С какво днешният ден е различен от вчерашния, от дните на миналата седмица или на миналата година? С какво този ден е по-различен от утрешния? Понякога ни тласка болката, друг път ни тегли надеждата. „Защо сега?“ не е просто въпрос – той съдържа всичко. Едното му око трепна леко като от някакъв тик, но той запази мълчание.

– Кажи ми, защо си тук? – подканих го отново.

Продължаваше да мълчи.

Тялото ми се напрегна. Стояхме на деликатен, но важен кръстопът – две човешки същества, лице в лице, и двамата уязвими, и двамата неспособни да назовем страданието си и да му намерим лек. Джейсън не идваше с направление. Навярно бе дошъл в кабинета ми по свой избор. Знаех от клиничен и от личен опит, че дори когато човек реши да се лекува, той може да остане вцепенен още години.

Наблюдавайки го, си мислех, че ако не успеех да стигна до него, единствената ми алтернатива щеше да бъде да му препоръчам моя колега, главния психиатър на военната болница „Уилям Бомонт“, където бях защитила докторантурата си. Д-р Харолд Колмар щеше да установи кататонията на Джейсън, щеше да го хипнотизира и вероятно щеше да му предпише антипсихотично лекарство, например „Халдол“. Представих си Джейсън в болнични дрехи, с изцъклени очи, с тяло, сгърчено от спазмите, чест страничен ефект от тези лекарства. Категорично се доверявам на експертизата на моите колеги психиатри и съм благодарна, че има животоспасяващи лекарства, но не обичам да избързвам, ако човек може да бъде излекуван без медикаменти. Опасявах се, че ако предложа да бъде приет в болница, преди да опитаме други възможности, Джейсън щеше да замени едно вцепенение с друго. Скованите му крайници ще изпаднат в дискинезия – некоординиран танц от повтарящи се тикове и движения, породени от нервната система, която изпраща сигнали на тялото да се движи без съгласието на мозъка. Болката му, от каквото и да бе причинена, можеше да се потисне от медикаментите, но нямаше да бъде излекувана. Можеше да чувства подобрение или просто да загуби чувствителност, което често бъркаме с подобрение, но нямаше да се излекува.

„Ами сега?“ – се чудех, докато минутите се влачеха и Джейсън седеше застинал на дивана. Имах само един час и само един шанс. Как да стигна до него? Можех ли да му помогна да успокои агресията, която усещах толкова ясно по кожата си, както студа от климатика? Можех ли да му помогна да види, че колкото и да бе тежко положението му, каквато и болка да изпитваше, вече държеше ключа към свободата си? Нямах представа, че ако не се докоснех до него в този ден, го очаква съдба, далеч по-мрачна от болничната стая – живот в затвора или смъртна присъда. Тогава само знаех, че трябва да опитам.

Преценявайки ситуацията, разбрах, че с Джейсън не можех да използвам езика на чувствата. Реших да говоря с тона, познат на всеки войник – командата. Усетих, че само така мога да размърдам кръвта във вените му.

– Отиваме на разходка! – казах твърдо. Не предлагах, а заповядвах. – Капитане, ще заведем Тес в парка. Веднага.

Джейсън се стресна. Пред него стоеше непозната жена, която със силен унгарски акцент му заповядваше какво да прави. Той се огледа, сякаш се чудеше как да се махне оттук. Обаче беше добър войник, изправи се и отвърна:

– Да, госпожо.

Много скоро щях да открия какво бе причинило травмата на Джейсън, а той щеше да открие, че въпреки очевидните ни различия бяхме свързани – и двамата познавахме насилието, и двамата знаехме какво е да се вцепениш. Аз също носех рана, носех дълбока тъга, за която дълги години не можех да говоря с когото и да било.

Миналото ми още ме преследваше и винаги, когато чуех вой на сирени, тежки стъпки или крясъци на мъже, у мен се надигаше чувството на тревожност и замаяност. Травмата е едно непрестанно усещане в стомаха, че нещо не е наред, че всеки момент ще се случи нещо ужасно. Един автоматизиран страх, който те кара да бягаш, да залегнеш и да се скриеш от връхлитащата опасност. Травмата ми все още се отключва от дребни случки. Случайна гледка или определена миризма могат да ме върнат към миналото. Когато срещнах капитан Фулър, бяха минали повече от трийсет години от освобождението ми от концлагерите на Холокоста. Днес са минали повече от седемдесет. Никога няма да забравя или да променя това, което ми се случи, но с времето се научих да избирам как да се отнасям към миналото си. Аз избирам дали да се отчайвам, или да се изпълвам с надежда; дали да се депресирам, или да бъда щастлива. Винаги имаме избор и възможност да контролираме нещата. Докато паниката ми се уталожи, си повтарям непрекъснато: „Тук съм, това е настоящето“...

* * *

За жалост, на всеки човек му се случват лоши неща. Няма как да променим това. Да не би случайно в акта ни за раждане да пише, че животът ни ще бъде лесен? Не, не пише. Но мнозина от нас остават в плен на травмата и на скръбта, неспособни да извървят житейския си път пълноценно. Това можем да променим.

Наскоро, докато чаках на летище „Кенеди“ полета си към дома, в Сан Диего, седях и разглеждах лицата на хората наоколо. Това, което видях, ме разтърси дълбоко. Видях скука, гняв, напрежение, притеснение, объркване, отчаяние, разочарование, тъга и – най-тревожното – празнота. Дожаля ми, че не виждам радост и не чувам смях. Дори в най-мрачните моменти от живота си можем да изпитваме надежда, радост и щастие. Те са част от живота, както и болката, и стресът. Защо толкова често ни е трудно да се почувстваме живи? Защо не приемаме някои страни на живота? Защо е толкова трудно да вдъхнем жизнерадост в ежедневието си?

Ако ме попитате коя е диагнозата, с която най-често идват пациентите при мен, няма да кажа, че това са депресията или посттравматичното стресово разстройство, макар че съм ги срещала доста често при хората, които съм обичала и на които съм помогнала. Ще кажа, че това е жаждата. Жадни сме за одобрение, за внимание и обич; за свободата да приемем живота си, да се опознаем и да бъдем себе си.

Собственото ми пътуване към свободата и натрупаният ми опит като клиничен психолог ме научиха, че страданието съществува обективно. Но да се изживяваш като жертва, е въпрос на избор. Има разлика между това да си потърпевш, и това да си жертва. На всеки от нас ще се случи да бъде потърпевш – ще срещнем нещастие, беди или насилие, причинени от обстоятелства, хора или институции, пред които сме безпомощни. Да си потърпевш, е нещо, което идва отвън – от уличния хулиган, от разгневения началник, от насилника партньор, от изневеряващия любим, от дискриминиращия закон или от инцидента, който те вкарва в болница.

Да бъдеш жертва обаче, е нещо, което идва отвътре. Никой освен теб самия не може да те превърне в жертва. Жертви сме не заради това, което ни е сполетяло, а заради избора да бъдем такива. Развиваме манталитет на жертва. Развиваме неумолим, наказващ ни начин на мислене и действие без никакви разумни граници. Когато изберем рамките на това мислене, се превръщаме в собствените си тъмничари.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща