Между редовете: Книга за любовта

Снимка: Издателство

Снимка: Издателство "Изток-Запад"

Автор: New Me

08 Февруари 2019

В месеца на любовта и виното ви даваме предложение за една нова и много тематична книга. В нея са събрани разкази на Иван Бунин, Антон Чехов и Александър Куприн. В "Книга за любовта" ще намерите разкази и новели за душата и със сигурност няма да останете безразлични. А красивите илюстрации ще ви пренесат в един друг свят.

Публикуваме кратък откъс от "Муза" на Иван Бунин:

По това време вече не бях първа младост, но си наумих да уча живопис – открай време живописта неудържимо ме привличаше – така че напуснах имението си в Тамбовска губерния, за да прекарам зимата в Москва. Вземах уроци при един бездарен, но доста известен художник, неприятен дебеланко, прекрасно усвоил за себе си всичко, което се смята за задължително: дълги коси, едри мазни къдрици, отметнати назад, лула в устата, кадифена куртка с цвят на нар, а върху обувките – мръсносиви гамаши (които ми бяха особено противни).

Общуваше небрежно, снизходително поглеждаше с присвити очи работата на ученика и казваше, сякаш на себе си: „Интeресно, интересно... Несъмнено има постижения...“

Живеех на улица „Арбат“, до ресторант „Прага“, в стая на „Столица“. Денем работех при художника или в хотела, а вечерите често прекарвах в евтини ресторанти с разни нови познати от бохемата – някои млади, други – обръгнали, но всички еднакво обичащи билярда и раците с бира... Колко неприятно и скучно живеех! Женственият, нечистоплътен художник с неговото „артистично“ занемарено, задръстено с всякаква прашна бутафория ателие, мрачният хотел... В съзнанието ми се е отпечатала картината как гледам снега навън, който не спира да вали, как глухо тътне и звъни по „Арбат“ конският трамвай, а вечер в слабо осветения ресторант се разнася кисела миризма на бира и газ... Нямам обяснение защо водех толкова жалко съществуване – по това време съвсем не бях беден. И ето че веднъж през март, както си седях в стаята и рисувах с моливи, а през отворените горни прозорчета в двойна рамка вече не се усещаше зимна влага от мокър сняг и дъжд, и не по зимному чаткаха по паважа конските подкови, а трамвайният звън сякаш бе станал по-мелодичен, някой почука на вратата на антрето.

Извиках: „Кой е?“, но отговор не последва. Почаках, отново извиках – отново тишина, а после – ново почукване. Станах, отворих. На прага стоеше висока девойка със сива зимна шапка, сиво право палто и сиви високи галоши и ме гледаше в упор с очи с цвят на жълъди, а на дългите ѝ ресници, на лицето и на подаващата се изпод шапката коса просветваха снежни и дъждовни капки. Тя ме погледна и каза:

– Аз съм Муза Граф, уча в Консерваторията. Чух, че сте интересен човек, и дойдох да се запознаем. Нали нямате нищо против?

Доста учуден, аз, разбира се, любезно отвърнах:

– Много съм поласкан. Моля, заповядайте! Само че трябва да ви предупредя, че слуховете, стигнали до вас, едва ли отговарят на истината – струва ми се, че в мен няма нещо интересно.

– Независимо от всичко, позволете ми да вляза, не ме дръжте на вратата – каза тя, като ме гледаше все така в упор. – Щом сте поласкан, поканете ме.

И като влезе, зае се, все едно че си беше у дома, да сваля пред моето сребристосиво, на места почерняло огледало шапката си и да оправя косите си с ръждив цвят. Хвърли палтото си на стола и остана по кадифена рокля на каре...

 Целият разказ, както и част от красивите илюстрации вижте тук.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща