Между редовете: Лято на Парк Авеню

Автор: New Me

13 Февруари 2020

Годината е 1965-а и Хелън Гърли Браун е първата жена, която става главен редактор на „Космополитън“. Тя ще спаси западащото списание, но и ще шокира Америка, като заложи на провокативни корици и немислими за публично обсъждане дотогава теми. Секс, любов, амбиции, кариера, проблеми в семейството, изневяра, интимни отношения – ще се говори за всичко, от което се интересуват жените. Без ограничения. Конфликтът с консервативните директори на Хърст Корпорейшън е неизбежен. Но бунтарката, написала скандалния бестселър „Сексът и неомъжената жена“, няма намерение да се предава. Времената вече са други. Алис Уайс пристига в Ню Йорк, за да търси по-добър живот и професионално развитие. Мечтае да стане фотограф – нещо невъзможно в родното градче.

Случайно отворилата се възможност да работи като секретарка на главния редактор в „Космополитън“ ѝ отваря вратата към един бляскав, но безмилостен свят. Алис ще направи всичко, за да помогне на Хелън Гърли Браун да успее, но ще преследва и мечтата си да се занимава с фотография. Защото вече е разбрала, че една жена може да иска всичко. И да го постигне.

Пролог

2012 г.

Прозорецът е отворен и завесите се полюшват лениво от вятъра. Август е и още от сутринта е топло. Седя на кухненската маса. Слънчев лъч пада върху вестника и сгрява ръцете ми. Кафето ми изстива. Внезапно ми се струва непоносимо трудно да прекося стаята, за да си налея нова чаша. Не съм в състояние да правя нищо друго, освен да се взирам в заглавието. Нещо ме пробожда в гърдите, отново и отново. Чета в „Ню Йорк Таймс“: „Легендарната Хелън Гърли Браун, главен редактор на „Космополитън“, почина на 90-годишна възраст“.

Статията се опитва да обрисува живота ѝ, да отдаде дължимото на жената, която насърчи неомъжените момичета да се включат в сексуалната революция, която съживи едно загиващо списание и представи на света нов феномен – феномена „Космо момиче“. Няколко абзаца по-надолу се споменават други феминистки като Бети Фридан и Глория Стайнъм, както и противоречивата роля на Хелън Гърли Браун в женското движение. Не е пропуснато нищо, а понеже става дума за „Таймс“, сигурна съм, че Маргалит Фокс е проверила фактите. И все пак това далеч не е цялата история на Хелън. Цялата е известна само на шепа избраници. 

 Поглеждам пак вестника и се спирам на едно изречение: „Хелън Гърли Браун бе на 90, макар някои нейни части да бяха значително по-млади“. Не мога да не се усмихна, докато прокарвам пръсти по снимката. Черно-бяла, правена в кабинета ѝ. Годината е 1965-а, малко след като Хелън е започнала работа в „Космополитън“. Облечена в рокля с леопардов десен, тя седи на бюрото си с молив в ръка. Пред нея са пръснати документи. Встрани, не на фокус, се вижда фигурата на млада жена. Едната ѝ половина е изрязана, останала е на пода на редакцията. При все това разпознавам геометричната шарка на роклята, очертанията на лицето: окото, носа и ъгълчето на устните, кичурите коса, едва докосващи яката. Познавам добре тази рокля, а жената в нея – още по-добре. 

Това съм аз, преди четиресет и седем години.

Ню Йорк Сити

1965 г.

През последните няколко дни толкова често сгъвах и разгъвах картата на метрото, че тя вече беше пред разпадане. За пореден път бях сбъркала влака. Озовала се бях на Таймс Скуеър вместо на Петдесет и седма улица. Сега какво? 

Слязох от влака, направих нерешително няколко крачки и замръзнах на перона. Безброй хора се блъскаха в мен, а папката в ръцете ми, с подредените вът­ре снимки, подскачаше. Млада жена в златисто-розово сари подвикваше на момченце, припкащо покрай мъж, свирещ на бонго. Станция „Таймс Скуеър“ бе същински лабиринт от коридори, тунели и стълбища, водещи от едно ниво към друго. Табелите се сливаха пред очите ми, всяка сочеща различна посока: Ъптаун, Даунтаун, Бронкс, Бруклин, Осмо Авеню, Четиресета улица...

Не можех да рискувам отново да сбъркам влака, нямах време, така че сгънах разпадащата се карта, пъхнах я в чантата и се запътих към изхода за Четиресет и втора улица, която ме посрещна с клаксони и облак изгорели газове. Спрях на тротоара точно толкова объркана, колкото и под земята, но и обзета от въодушевление. Пристигнала бях в Ню Йорк преди седмица и съ­що като града се усещах жива, пълна с енергия, готова за приключения. Чувствах, че пред мен се разкриват безкрайни възможности. Животът ми започваше.

Досега не бях спирала такси и за миг се вцепених. Огледах се и реших да последвам примера на околните. До мен строг бизнесмен повдигна ръка и постигна своето само с два пръста. Друг мъж, с торбички под очите, плътни и изопнати като втори чифт бу­зи, така властно се провикна, че шофьорът пресече две ленти, за да спре пред него със свирене на гумите. Жената до мен махна с ръка, като че държеше вълшебна пръчица, и таксито мигом се материализира. Направих като нея, но пръстите ми увиснаха неумело. Две таксита ме подминаха с мръсна газ, сякаш изобщо не съществувах. Третото все пак спря. Изрецитирах адреса на шофьора, а той легна на клак­сона, придвижи се съвсем леко напред и спря на косъм от бронята на предното такси. И толкова. Наредихме се на безкрайната опашка от коли, които, изглежда, нямаха намерение да помръднат.

Погледнах часовника на таблото. 

– Имам среща след двайсет минути – уведомих шофьора през белезникавия плексиглас. – Мислите ли, че ще успеем?

Мъжът ми хвърли отегчен поглед в страничното огледало.

– Можехте да повървите пеша, госпожо – отвърна той с тежък бруклински акцент.

Облегнах се и се опитах да се успокоя. Стисках папката. Бях я направила сама. Вътре бяха снимките ми, залепени върху плътна хартия. Картонените корици бяха завързани с черна панделка. Моето фотографско портфолио.

Денят беше слънчев и необичайно топъл. Шофьо­рът бе смъкнал стъклата. Вдишах дълбоко и в първия момент не можах да осъзная с какво е по-различен тукашният въздух. После разбрах – липсваха мирисът на трева и дървета и мекият ветрец, който се усеща само сред открити пространства. Тук сградите препречваха въздуха, спъваха го и въпреки това градът бе в постоянно движение, кипящ от живот и енергия. 

На кръстовището на Четиресет и седма улица и Осмо Авеню забелязах мъж и жена. Изглеждаха като извадени от холивудски филм. Мъжът беше с тъмен костюм и артистично накривена шапка. Жената бе облечена безупречно, с пола и сако, пристегнато в кръста. Мъжът извади пакет папироси, предложи ѝ и запали цигарата ѝ с елегантен жест. Над главите им се изви облак дим. Светофарът светна зелено и двамата пресякоха. Гледах ги, докато не изчезнаха в тълпата нюйоркчани. Жалко, че не си носех фото­апа­рата. В Охайо няма да срещнеш такива хора.

Таксито премина кръстовището. Хрумна ми, че скоро и аз ще се наредя сред кореняците, ще вървя устремено напред и всяка крачка ще ме доближава до всичко онова, заради което бях дошла. При тази мисъл буквално ми се зави свят и веднага се сетих за мама. Мястото ѝ бе тук, до мен, в Ню Йорк. Уви, не бях от хората, които се утешават с клишета: мама винаги ще е с теб, мама непрекъснато бди над теб.

Таксито продължаваше да се носи напред и аз проточих врат – не исках да пропусна нищо. Тук само в две преки имаше повече за гледане, отколкото в цял Янгстаун. Приведох се напред, за да видя по-добре гигантската реклама на „Кемъл“ – мъж с цигара, който издишваше истински кръгчета дим. Целият Таймс Скуеър беше опасан с премигващи реклами на „Кънейдиън Клъб“, „Кока-Кола“, „Шевролет“ и дори „Адмиръл Телевижън Аплаянсес“. Навесите на театрите светеха и премигваха посред бял ден, някои рекламираха пиеси, други, по-съмнителни заведения приканваха любителите да се насладят на „истински голи жени“. Ръцете ме сърбяха за фотоапарата. Макар да не го носех, продължавах да снимам наум. 

Дойдох в Ню Йорк, за да стана фотограф, напук на баща ми и всички останали начело с редактора на „Янгстаун Виндикейтър“, който твърдеше, че това не е работа за жена. Да снимам майка ми в домашна обстановка било едно, но професионални снимки за вестници и списания? Никога. Е, може би не и в малък град като Янгстаун, но в Ню Йорк нещата със сигурност стояха другояче. А и убедеността им, че няма да се справя, ме предизвикваше да докажа, че грешат. Ината си бях наследила от мама. 

Баща ми и Фей, новата му жена, отказаха да финансират „нелепата ми мечта“, така че след школата за секретарки изкарах три месеца като машинописка в една стоманолеярна и спестих 375 долара. Знаех, че няма да ми стигнат задълго – броячът на таксито вече сочеше 90 цента. Затова най-важното бе да си намеря работа – каквато и да е. Вече бях ходила на интервю в счетоводна фирма, при производител на строителни скелета и в застрахователно бюро. Все работа, която не желаех да върша и, за щастие, не получих. 

В крайна сметка се принудих да извадя листчето с телефонния номер, което носех в чантата още от пристигането си, но дълго време отказвах да използвам – от срамежливост, а може би и гордост. Обадих се на Илейн Слоун. Някога Илейн и майка ми били съквартирантки в Ню Йорк, живеели заедно в хотел „Барбизон“ и мечтаели да станат модели. Майка ми, макар и впечатляващо красива, не успяла да сбъдне мечтата си и се превърнала в обикновена американска домакиня. Илейн станала редактор в Бърнард Гайс Асошиейтс. Виждала я бях един-единствен път, на погребението на мама. По-късно си разменихме няколко картички и писма. Тя ми каза непременно да ѝ се обадя, ако някога имам нужда от нещо. Сега се надявах да ми помогне да си намеря работа като фотограф или поне в някое издателство.

Слязох от таксито, намерих кантората на Бърнард Гайс Асошиейтс на Източна Петдесет и шеста улица, изкачих се на четиресет и втория етаж и се озовах в ярко осветено фоайе с плакати в стил попарт и няколко кресла на Еро Арнио, които приличаха на космически капсули. В средата се издигаше стълб като в пожарна. Извисяваше се до тавана, минаваше през кръгъл отвор и свършваше някъде на горния етаж. Докато казвах името си на рецепционистката, по стълба се спусна жена. Полата ѝ се бе набрала нагоре, така че сините ѝ жартиери се виждаха, но в крайна сметка тя се приземи в съвсем приличен вид.

Минута по-късно влезе и Илейн Слоун, по далеч по-достолепен начин. Първото, което ми направи впечатление – а вероятно и на всеки друг, който я видеше, – беше косата ѝ. Преждевременно посивяла, всеки кичур от тази коса блестеше в сребрист оттенък, който улавяше светлината и подчертаваше сините ѝ очи. А тяхното изражение подсказваше, че притежателката им е видяла повече, отколкото една обикновена жена на нейните години. Стори ми се, че долавям бегла прилика с мама, макар чертите им да нямаха нищо общо. Подсъзнанието ми ме мамеше, а причината ми бе пределно ясна. Да, вече бях голямо момиче, на цели двайсет и една, но продължавах да копнея за мама. Най-скъпата ѝ и близка приятелка бе единственото, което ме свързваше с нея.

Илейн ме посрещна с топла усмивка и ме покани в кабинет с умопомрачителна гледка към манхатънските небостъргачи. 

– Кажи ми как мога да ти бъда полезна. – Тя ми направи знак да седна на стола срещу бюрото.

Разказах ѝ за неуспешните опити да си намеря работа, после сложих портфолиото си на бюрото ѝ.

– Всъщност ми се иска да работя нещо, свързано с фотография.

– Ясно. – Тя се приведе и протегна ръка към папката. – Може ли?

– Да, моля... 

Развързах панделката и зачаках мълчаливо, докато Илейн разгръщаше снимките. От време на време се спираше на някоя, но така и не каза нищо. Затвори папката, преди да стигне до последната.

Жестът ѝ ми подейства като шамар, но се насилих да прикрия разочарованието си, за да не ѝ се сторя неблагодарна. Тя се усмихна, облегна се назад и побутна портфолиото ми с върховете на пръстите си.

– Имаш око – каза тя, като явно се стремеше да не прозвучи грубо.

– Благодаря. 

Завързах панделката. Колко по-трудно бе да спечелиш нечие одобрение тук! У дома всички харесваха снимките ми, надпреварваха се да ги публикуват, ту в училищния вестник, ту в годишника. А ето че в Ню Йорк не успяваха дори да задържат нечие внимание. 

– Имам нещо предвид за теб, макар да не е в сферата на фотографията. – Илейн натисна един бутон на телефона и каза: – Свържи ме с Дейвид Браун, ако обичаш. – Тя отмести пръст от копчето и се пресегна към етажерката зад гърба си. – Познато ли ти е това? – Държеше „Сексът и неомъжената жена“.

Синята корица тутакси ме върна в последната година в гимназията, на купона с преспиване у Естер Файнбърг. Четири момичета останахме да будуваме почти цялата нощ, като се редувахме да четем на глас от „Сексът и неомъжената жена“ на Хелън Гърли Браун. Помня как ахкахме и пискахме, и затискахме уста с възглавница, за да заглушим кикота. По онова време смятах, че написаното не ме засяга, понеже си имах Майкъл Сегал. Бъдещето ми беше ведро и безоблачно. Така поне си мислех, докато той не ми каза, че не се чувства готов да се ожени за мен. Върнах му пръстена на баба му, който ми беше подарил, и още на следващия ден си купих книгата и я прочетох цялата. При това не само веднъж.

След секунда-две гласът на секретарката изписука от телефона:

– Свързвам ви с господин Браун.

– Най-лесният начин да се добереш до Хелън е чрез мъжа ѝ – отбеляза Илейн, вдигна слушалката и завъртя стола към прозореца. – Здравей, Дейвид. 

Тя се облегна назад и се засмя на нещо. Загледах отражението ѝ в стъклото. Тя подпря крака на перваза и кръстоса глезени. Обута бе с мокасини „Гу­чи“. Познах ги по преплетените златни букви. 

– Хелън още ли си търси секретарка? Чудесно. Имам някого предвид. – Тя изви глава към мен и ми намигна. – Казва се Алис Уайс. Да я пратя ли да я ви­ди? Добре, ще чакам да ми се обадиш. Благодаря ти, Дейвид.

Илейн върна слушалката на мястото ѝ, пусна крака на земята, завъртя стола обратно и се усмихна.

– Знам, че е само секретарско място. Няма да снимаш, но можеш още утре да отидеш на интервю.

– При кого? При Хелън Гърли Браун? 

Не можех да повярвам. Та тя беше истинска знаменитост. Прочута писателка, която редовно участваше в радио- и телевизионни предавания, нищо че водещи като Мърв Грифин и Джак Пар не можеха да изрекат името на книгата ѝ в ефир.

– Дейвид ще се обади да ми каже в колко. Ще ти звънна веднага щом се чуя с него. Междувременно... 

Тя написа адреса върху лист от тефтера, украсен с инициалите ѝ, откъсна страницата и я плъзна към мен.

– Нова книга ли пише?

– Всъщност, не. Хърст Корпорейшън я наеха за главен редактор на „Космополитън“. – Илейн поклати глава. – А чух, че уж се канят да закрият списанието. После изведнъж взеха Хелън. Явно в последен опит да го спасят. „Хърст“ нямат навика да наемат жени на подобни позиции и, честно казано, всички се питаме как е успяла да си спечели такова място. Сигурна съм, че Дейвид има пръст в тази работа, още повече че Хелън няма опит като редактор. За бо­га, та тя дори не е работила в списание. – Илейн се изсмя на абсурдността на ситуацията. – Но пък аз съм работила с нея. Бях един от редакторите на ей това – тя почука с нокът корицата на книгата. – И макар да не съм съгласна с всичко, което пише, знам, че е умно момиче. И определено има кураж.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща