Между редовете: Очи със слънце несравними

Автор: New Me

19 Юли 2019

„Очи със слънце несравними“, Антъни Бърджес

Един млад мъж от английската провинция – без богатство, без връзки или университетско образование – отива в Лондон да си търси късмета и само за няколко години става най-великият драматург не само на своето време, но и на всички времена. Уилям Шекспир донася на родния си град световна слава, а на света дава неразгадания и до днес дар на своето слово.

За четиристотния му рожден ден друг вълшебник на думите – Антъни Бърджес – му подарява „единствения същински роман за живота на Барда“, както го оценява авторитетният му академичен биограф Самюъл Шьонбаум. В него се разказва за исторически събития и реални хора от времето на кралица Елизабет І. Каквито и жестокости, предателства, поквара, кръвопролития и упадък да обграждат поета, неговата мисия е да претвори хаоса в ред и красота: драми, героизъм, жертвоготовност, любов, веселие и мъдрост. Kато всеки човек Уил преживява еуфория и разочарования, отказва се от мечти заради семеен дълг, понася насмешки от приятели и възторзи от публиката, страда като баща и като син, следва амбицията си да натрупа богатство и да получи фамилен герб. Неговият живот е пиеса в театъра на реалния живот. Сонетите му са лична изповед в рими, трагедиите са на хората около и преди него, комедиите са урок, поднесен със смях, а историческите драми опоетизират възхода и падението на всяка власт.

Всичко това е разказано от Антъни Бърджес със съчувствие, ирония, мръснишки жаргон и безчет заемки от творбите на неговия герой, другите елизабетинци и античните им предшественици, за да ни убеди, че написаното от стратфордчанина важи за човешката орис навсякъде и винаги.

Е, щом ще живеем в сметта, трябва поне да я облагородим. Тази мисъл е вложил Бърджес в предсмъртния делириум на Уил и чрез нея се идентифицира с великия си сънародник, споделяйки смисъла на неговото съществуване. Вероятно заради това читателите на романа „Очи със слънце несравними“ твърдят, че благодарение на тази книга, най-сетне са разбрали Шекспир.

Откъс

Предговор

Този кратък роман – чийто скромен обем не съответства точно на количеството работа, вложена в него – се появи за първи път на 23 април 1964 г., когато се навършиха четиристотин години от рождението на неговия главен герой. Добре си спомням датата на публикуването му. Моите издатели отбелязаха събитието с приятелско събиране, а аз бях раздвоен между желанието да присъствам и задължението да гледам първата емисия на втория телевизионен канал на Би Би Си, който трябваше да тръгне същата вечер. Професионално бях задължен да гледам телевизията, тъй като имах колонка за телевизионна критика в медийното седмично списание The Listener, но поради едно чудо, подобаващо на деня на раждането на Шекспир и деня на светеца закрилник свети Георги, британският синдикализъм принуди Би Би Си да отложи премиерата на канала за следващия ден, така че всичко се подреди в края на краищата. В програмата за откриването на новия телевизионен канал централно място беше отредено на продукцията на Коул Портър Целуни ме, Кейт, която несъмнено беше в духа на Шекспир и трябваше да поддържа равновесието между необходимостта от забавление за широката публика и дълга за подобаващо смирение пред юбиляря.

Очи със слънце несравними не беше разбран правилно от авторите на първите критики след появяването му: повечето от тях, изглежда, не взеха предвид, че историята на любовния живот на Шекспир е представена под формата на лекция пред студенти в малайзийски колеж от преподавател, който е и герой на романа, под името Мистър Бърджес, и който през цялото време отпива от китайската оризова алкохолна напитка и се напива все повече и повече, за да стигне в края дотам, че да се отъждестви в собствения си ступор с делириума на умиращия Бард. И тъй като това е последната му лекция, преди да отлети обратно на Запад, той смята, че има право на малко безотговорност. Тя се проявява най-дръзко в твърдението му, че трагизмът в гениалните творби на Барда е породен от сифилиса, с който Шекспир се сдобил в резултат от връзката си с някаква смугла дама, произхождаща от Източните Индии (както ги наричали тогава). По литературна традиция Шекспир е имунизиран срещу всякакви догадки за грехове от сексуален характер. Дори раждането на първата му дъщеря, Сузана, едва шест месеца след сватбата му е отдадено на някакво особено благоразположение на природата към него. Само че Шекспир, както намеквам още в заглавието, не е някое ярко небесно тяло, недокоснато от човешките слабости. Изобщо не е невъзможно да е страдал от венерическа болест, а и както сочи самата човешка история, малцина от нейните велики мъже не са били докоснати от могъщия поразяващ аристократ.

Друга особеност на историята е вероятността Шекспир да е станал рогоносец чрез брат си Ричард, както предполага Стивън Дедалус в Одисей на Джеймс Джойс. При това тази идея не е хрумнала изначално на Джойс, който просто ѝ е придал литературна аура във великия си роман. Самият аз съм чувал, особено из графствата на Централна Англия, много народни предания за Шекспир и според едно от тях пренебрегнатата Ан Шекспир е задоволявала сексуалните си потребности с единия или дори и с тримата си девери. Другата апокрифна мълва, че Шекспир е пипнал заразата от една тъмнокожа жена, научих от един стратфордчанин, установил се в Оксфордшър като ханджия. Аз пък го въведох в един от ранните ми романи със заглавие Правото на отговор заедно със скандалната му, но доста вероятна история. Факт е, че по времето на Шекспир в Лондон е имало доста много тъмнокожи жени, повечето от които са изкарвали прехраната си във вертепи.

В останалите познати на историята факти от живота на Барда не съм се намесвал: „външната“ му биография вероятно е такава, каквато ни е известна, а „вътрешната“, т.е. измислените неща, не влизат в конфликт с общоприетите. Нека не забравяме, че това е „само един роман“, за да използвам думите на Джейн Остин, но професор Шьонбаум, експертът в биографията на Шекспир, бе така любезен да напише, че това е единственият роман за Шекспир, който сам по себе си е произведение на изкуството. Надявам се да е така, но към читателя ще се обърна с молба да подходи към тази книга като развлечение и да забрави за изкуството, което е грижа на твореца. Замисълът на тази книга е да изобрази живота и истински хора, които, общо взето, са си останали едни и същи, независимо дали са живели по времето на същинската, „първа“ елизабетинска епоха, или в нейния съвременен, „втори“ вариант.

А. Б.

Монако

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща