Между редовете: Търся си приятел

Автор: New Me

23 Ноември 2017


ГЛАВА ПЪРВА

В която се разказва за обстоятелствата, предизвикали

обявата – най-важната тема на тази история

Още щом й хрумна идеята, разбра, че ще го направи. Въпреки всички аргументи „против”, въпреки боязливостта, страха и това колко безразсъдно може да изглежда, не само си даде сметка, че ще се осмели, ами и че вече неизбежно ще го стори. Вместо да я разубедят, наивната надежда, която таеше, рискът, който надвисваше, й се сториха добри знамения да пусне обявата, макар самата мисъл да караше сърцето й да бие лудо, макар да предвиждаше, че всичките й спестявания от последните месеци щяха да отидат за тази цел. Ако не го направеше, означаваше да се отрече от младежкото ликуване, което предизвикваше в нея лудешкото хрумване.

Да се затвори в зрелостта. Същата мълчалива и предвидима зрялост, от която й бе дошло до гуша. Искаше да палува! Да се забавлява, да избяга от собствените си предразсъдъци, да бъде отново млада, смела и спонтанна и да загърби тежестта на онази сериозна отговорност, в която бе затънала от известно време и от която толкова силно копнееше сега да се измъкне.

Нещата вървяха добре, не можеше да се оплаче. Харесваше й онова, което правеше, малко професии можеха да й предоставят такава свобода – нямаше нито началник, нито работно време, можеше да върши работата си, откъдето си поискаше. Единственият проблем беше изолацията, в която се намираше: не обслужваше хора нямаше клиенти, нито колеги от офис. Дори не беше необходимо да се среща с хората от издателствата, за които работеше. Редките социални събития, на които обикновено я канеха, бяха премиерите на книги и поетичните четения, но беше сигурна, че там няма да срещне любовта, защото, макар да обичаше литературата, ограниченият литературен свят й докарваше уртикария. Двамата писатели, с които бе излизала, толкова си бяха заприличали един на друг – въпреки че първият пишеше фантастични разкази, а вторият – психологични мелодрами, че тя заключи, че в същината си са еднакви.

Оня с разказите се вземаше за Кафка. Другият пък уж се показваше като по-скромен, докато една нощ в леглото, след като правиха любов, довери, че се счита за наследник на Джойс. Оттогава почти престана да ходи на литературни събития. Харесваше да принадлежи на това общество, но вече отдалеч. Хем да бъде вътре, хем извън него; да може да се включва в него и да го напуска, когато си иска.

Опитът й като любима на самия Кафка и на самия Джойс я бе убедил, че да притежаваш таланта да твориш красота, не превръща никого в добър човек. И макар да не търсеше светец, в когото да се влюби, бе сигурна, че няма да понесе високомерниците.

Когато напусна Джойс, в началото не страдаше от самотата. Потопи се в работата с ярост и устрем, породени от увереността, че преди да се влюби отново, трябва да остави да умре всичко, което я бе свързвало с него. Самотата се бе прокраднала през най-немислимите пукнатини и се бе превърнала в навик, докато един ден ненадейно си даде сметка, че почти неусетно бе започнала да живее в състояние на летаргия. Една удобна и унесена летаргия, следобедна лятна дрямка, но не такава, в каквато би желала да остане завинаги. Усещаше, че пропуска нещо. Нещо не толкова от външния свят, колкото нейно. Къде бе онази лъчезарна и енергична жена, чиито възможности усещаше вътре в душата си и които не бяха могли да разцъфтят с Джойс? Къде останаха закачките, смехът и лудориите?

– Докато си седиш затворена у дома, няма да се запознаеш с никого – каза Марта, една от малкото й приятелки, с които бе запазила връзка. Поръчаха си два сандвича с пилешко, сушени домати и печени патладжани. Марта също бе сама и се записваше от един курс на друг не защото искаше да научи нещо, а за да се запознае с мъже. Досега не бе срещнала никого, който да си заслужава, но тя продължаваше да упорства.

Амелия обаче не бе склонна да си губи времето по този начин.

– Ще се чувствам глупаво, ако се запиша, а се окаже, че са само жени – каза тя.

– Вярно, може и така да се случи, но пък винаги се научава нещо – отвърна Марта. – Колко време ще си стоиш така у дома нощ след нощ, без да предприемеш нещо?

Не отговори. Искаше се да се потопи отново в книгата, която превеждаше. Повика келнера и поиска сметката. Това ли беше единствената алтернатива: да се запише в някакъв идиотски курс, пълен със самотни жени, или да се откаже от любовта?

Не искаше да приеме, че това е непреодолима безизходица. Трябваше да има друго решение. Момчето се върна със сметката върху метален поднос. Имаше огромни черни очи. Марта съсредоточено червеше устните си с джобното огледалце в ръка и не го забеляза, но Амелия го огледа, без да се прикрива, и си даде сметка, че въпреки разликата във възрастта и той й отвръщаше с многозначителни погледи. Спомни си два стиха от едно стихотворение, което бе превеждала наскоро:

едни от нас сътворяват собствената си светлина /

 там, където слънцето едва прониква…

Беше дълго и трудно, но тя бе намерила накрая решението. Имаше опит именно в това: да намира неочаквани решения. Затова и преводите й се бяха превърнали в култови и тя можеше да си позволи лукса да печели хляба си, като играе с думите, заровена сред книги и речници. Предизвикателството сега обаче бе да се научи да прави същото с един конкретен проблем: самотата.

Да сътвори собствената си светлина.

Марта прибра обратно огледалцето в чантата си и се върна на темата:

– Как ще срещнеш мъж, ако не излизаш от къщи?

Амелия се помъчи да си спомни дали приятелката  винаги е била толкова досадна, или сега, след многобройните курсове от готварство до фокс-трот, характерът бе станал толкова заядлив.

Не искаше да продължава с темата.

– Ще направя така, че мъжът на живота ми сам да дойде при мен – изрече, без да се замисли.

Марта зяпна и устата застина в изразителен овал.

– Мъжът на живота ти няма да позвъни на вратата ти! – отсъди тя.

Идеята изникна точно в този момент.

– Ще направя така, че да дойде – повтори тя предизвикателно, – кълна ти се!

По-късно щеше да се учуди от бързината на мисълта, от мистерията, заложена в зараждането на идеите, и от това как едно сложно умозаключение може да приеме цялостна форма в една незначителна частица от времето, сякаш не мислим с думи, а с привиденията им. Марта  каза, че е луда, но тя нямаше намерение да навлиза в подробности, затова приключи разговора. Хрумването беше прекалено неочаквано и необмислено, за да го сподели с приятелката си. Подозираше, че тя ще я укори – едно беше да се записваш в курсове, друго да пуснеш обява във вестника… Ако се запишеш да учиш нещо,имаш добро алиби – в очите на света не си там, за да избягаш от самотата, а за да станеш експерт по оригами; не ходиш на курс, защото жадуваш отново да се влюбиш, а за да се научиш на домакинска екология; не се страхуваш от бездната от тъга, а искаш да се научиш да играеш фрисби. Ако обаче пуснеш обява, че си търсиш гадже, тогава излагаш безсрамно на показ бремето на самотата си.

Докато вървеше към къщи, изпитваше същото чувство на възторг, както когато, след безброй несполучливи опити, намереше най-точния начин да преведе някой труден стих. Думите изникваха от нищото, в най-неочаквания момент, и тя осъзнаваше инстинктивно, че именно това е идиоматичният израз, който бе търсила в продължение на дни. Как го осъзнаваше ли? Просто разбираше.

Не можеше да го обясни. Беше интуиция, усещане за сигурност, за щастие, за адекватност: една частица от пъзел, която си пасваше идеално с друга. Същото стана и с обявата. Възможността да потърси мъжа на живота си чрез обява, публикувана на явно място в голям ежедневник, изникна пред нея със силата и неизбежността на неудържим импулс. Нямаше нужда да преценява алтернативи, да обмисля подробности, да претегля съображения. И въпреки че ако се регистрираше в някой от сайтовете за самотници, които изобилстваха в интернет, или ако заплатеше за „малка обява” в рубриката „Лично” в подлистника на същия този ежедневник, щеше да ґ излезе доста по-евтино, веднага отхвърли и двете възможности. Видя обявата пред себе си в две колони от по 5 сантиметра, все едно ставаше въпрос за вече написана история, за роман, чиято първа страница започваше да чете.

Във въображението очите четяха думите на заглавието, а после и съдържанието, но не като че съставяше текста в момента, а сякаш обявата бе вече публикувана и сега тя само се опитваше да сиспомни точно съдържанието. Отвори една синя тетрадка с разчертани редове, натисна автоматичния молив, за да излезе графитът, и начерта квадрат върху листа. Думите изскочиха, сякаш винаги са били там някъде в паметта.

ТЪРСЯ СИ ПРИЯТЕЛ

Неомъжена, на 35. Антрополог. Чужденка. Привлекателна. Чувствителна. Женствена. Обича книги, кино, дома си, вино (червено), да се смее. Ненавижда властни, надменни, фундаменталисти и телевизия.

ТЪРСИ:

Разведен или неженен, от 34 до 45. Чувствителен. Креативен. Задълбочен. Чувство за хумор задължително.

ЗА:

Да се виждаме, разговаряме, пътуваме и да се забавляваме. Ако след това се породи възторг и любов, би било страхотно. На първо време и едно добро приятелство би било дар от боговете.

E-mail: ameliarengifo@yahoo.com

Погледна още веднъж в тетрадката и това, което видя, й хареса. Защо „Търся си приятел”, а не „Търся любов”? Защо „антрополог”? И най-вече защо „Амелия”, а не някое друго име, по-приличащо на нейното? Защо не се опита да размести сричките или да поиграе с буквите, както обикновено правеше като тийнейджърка, докато състави анаграма на истинското си име? Може би имаше отговор на всеки от въпросите. Но тя – жената, която в тази история ще се нарича Амелия, нямаше желание да го потърси. Обявата трябваше да бъде точно такава, сигурна беше! Женските на някои от животинските видове пееха, за да привлекат вниманието на мъжките. Други имаха шарена окраска. Трети бяха снабдени с жлези, които отделяха при разгонване специфична миризма. Амелия не умееше да пее, нито имаше кой знае каква окраска, но тази обява щеше да бъде песента й, уханието й, оперението й, и така щеше да привлече мъжа на живота си, ако не на прага на дома си, то със сигурност на имейла си. Сякаш й бяха диктували текста. А тя бе научила, че когато вдъхновението връхлита по този начин, единственото, което трябва да се направи, е да се оставят вратите и прозорците широко отворени, за да нахлуе вътре.

Текстът щеше да е този и ако някога някой я запита защо, отговорът ще е съвсем прост:

– Защото така. Защото така ми бе продиктувано.

Откъс от книгата на Мори Понсови „Търся си приятел”, издадена от издателство РИВА. Писателката ще гостува на Литературния фестивал в дните на Панаир на книгата.

„Търся си приятел” можете да намерите тук.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща