Мистерията Сиена

Снимка на David Mark от Pixabay

Снимка на David Mark от Pixabay

28 Юли 2019

Всеки път се връщам там! Помня в детайли, като че ли беше вчера, когато се изправих пред цялата й прелест. Бе любов от пръв поглед. За някой може да звучи странно, човек да се влюби в град, но това място завинаги промени живота ми.

Дни преди полета, вулкан в Исландия бе изригнал и стотици полети бяха отменени. Къде от вълнение, къде от притеснение, нощта преди полета не успях да мигна. Минута по минута следях разписанието на самолетите, надявайки се, самолетът да излети. За къде е човек без приятелите си, та една приятелка ми даде назаем обувки, друга - хубава чанта, а трета ме откара до летището. А всички те вкупом ми даваха надежда, че всичко ще бъде наред. Женската солидарност е голяма работа. Бях готова за едно вълшебно приключение, благодарение на тях.

Малко след като се качих в самолета, сложих колана и затворих очи за миг, сигурна, че самолетът ще излети по разписание, жената на съседната седалка ми каза: „И вчера сутринта така седнахме и малко след това отмениха полета, така че не се надявайте. Този вулкан обърка работите“. В този момент все едно някой ме заля със студена вода, събуди ме и ме разтърси. „Все пак остават 10 минути до излитане, няма какво да се случи“ казах аз, а тя явно преживяла разочарованието от отменения полет предния ден, повтори: „Докато не кацнем там, няма да съм спокойна“.

Стиснах зъби и си казах: „Не може да се случи на мен, ще излетим“, стискайки сандвич от бял хляб, кашкавал и изгнила маруля, на стойност 3 евро, който не бих дала и на кучето си. Има ситуации, в които нездравословната храна върши чудеса, най-вече когато човек е под стрес.

И рано сутринта, в края на април, през далечната 2010 година за първи път кракът ми стъпи на италианска земя. Там ме чакаше тя - любовта. Никога допреди това не бях чувала за съществуването на този град-шедьовър в сърцето на Тоскана, с нежното име Сиена.

Градът ухаеше на цъфнал бял жасмин и сладък аромат на жълти рози. Сиена е уникално произведение на изкуството, на човешкото величие, средновековна, непокътната и неповторима. Там може да чуеш дори ехото на Данте. Мистерията на града идва от улиците му, стегнати в извивки, във форма на спирала, която се изплъзва по вътрешен път, следвайки безкраен брой маршрути. Така че всяка уличка има тайна, която може лесно да бъде разкрита, зависи къде ще те отведе. Това е първото и най-голямо очарование на „кралицата на трите хълма“.

Първата спирка бе мястото, където щях да пренощувам в следващата една седмица. Обор за коне с високи тавани, превърнат в къща за гости. Каменни стени, миризма на влага, първият етаж на равнището на земята, а вторият - с изглед към хоризонта. На няколко крачки разстояние необезпокоявани пасяха прясна трева малки сърни и зайци. Когато престъпих през прага, някак знаех, душата ми се роди отново. Отворих малкото дървено прозорче на дневната, пуснах през него песента на птиците да огласи с красивите си гласове цялата къща. И започнах да мечтая... докато някой не почука на врата.

Навън ме чакаше стопанката на имота, която живееше в каменна къща, срещу тази, в която аз спях, но нейната беше архитектурен паметник на културата на 1000 години. Чечилия бе повече от гостоприемен собственик. Висока, едра жена, в началото на 70-те, с добре поддържана къдрава бяла коса, прилично облечена, с фини бижута, чийто цял живот е белязан от най-важната и трудна професия - да бъде майка и домакиня. Покани ме на чаша кафе в градината, под дебелата сянка на черешово дърво. Тя ме разпитваше с открито любопитство с какво се занимавам, какво уча, какво работят родителите ми, за България и живота там. Аз тъкмо бях започнала мечтаната работа като репортер в телевизията и възторжено й обяснявах за професията си. В един момент тя ме прекъсна и каза: „Знаеш ли, много хора се отнасят скептично към домакинството, смятат, че домакинята е една неуспяла жена в престилка, която не може да вдигне главата си от котлона. Но аз, аз съм успешна, защото съм съумяла да създам едно прекрасно семейство, да родя и възпитам сина си и да обичам съпруга си, и да им готвя най-вкусните ястия на света, а това...то е повече от всичко.“

Днес, няколко години по-късно, смятам, че е била дяволски права. В един момент изневиделица се появи Паоло, съпругът й, който бе в градината за да подбере най-узрелите зеленчуци за поредния спектакъл в кухнята, на който е способна Чечилия. Не знам дали може да си представите изумлението ми, когато видях човек на неговата възраст, няколко години по-възрастен от нея, да се връща с кощница в ръка, препълнена с плодове и зеленчуци. Но не това ме впечатли толкова, а по-скоро стилното му облекло - панталон, кашмирен пуловер, от който се подаваше яка на карирана риза и мокасини. Скри ми шапката, признавам. Гледах ги и им се чудех що за хора са. Та аз слагам перлите си само по повод, а тази дама не излиза без тях, било то и до кухнята. Едно е ясно, италианците носят вкуса и стила в кръвта си.

Време беше да прекъсна този приятен разговор и да го оставя за следващите дни, да сложа най-удобните маратонки и да се насоча към една дълга разходка из великолепието на „червения град“. В онзи момент просто не питах повече колко е часът, надявах се времето да спре завинаги. Както по-горе казах, тосканският град се простира върху три хълма, свързани с три главни Y-образни улици, които се пресичат в една точка, на която по-късно се озовах, наречена „Piazza del Campo“, популярна в целия свят заради своята архитектурна красота.

Укрепените стени, дълги километри, все още заобикалят площада. Вътре в стените оцеляват кули, дворци, църкви и други религиозни сгради. И така лека-полека в един миг просто онемях! Озовах се на най-красивото място, седнала на червените павета със сладолед в ръка гледайки към часовниковата кула. Нямам представа колко е бил часът, но аз бях там, на моето място, където се влюбих в мъжа на моите мечти, където създадохме заедно нашето дете и написах стотици страници от моя живот. Създадох и силни приятелства.

Всеки има своето място, за едни то е у дома, в родината, за други - далеч. Моят дом е там където червената луна се спуска над града, в който Донатело и Микеланджело са оставили най-големите шедьоври в изкуството, където всичко изглежда толкова нереално, че създава впечатление за снимачна площадка във филмово студио; където се провежда „Палио“ или т.нар. конно надбягване, чиято 800-годишна традиция продължава да вълнува местните и днес, и на която аз имах щастието да бъда веднъж; на червените къщи с изрисувани стени, прозорците със зелени капаци, градини и балкони отрупани с цветя; където на всеки ъгъл има хлебарница с току-що изпечен хляб; където вкусната храна е издигната в култ, а във въздуха се носи разкошен аромат на любов!

Сиена е път извън времето, през златните, пясъчно оцветени хълмове, целунати от слънцето, което щедро топли младите лозя, а те флиртуват с вятъра, в ясното синьо небе.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща