Пулия, където земята се превръща във вино

30 Юни 2019

Краят на юни. Въздухът не помръдва. Живакът достига 38 градуса. Всичко лепне. Слънцето е толкова ярко, ясно, топло, искрящо жълто. На отсрещната сграда, отвесно на стената, под разппределителната кутия между висящите кабели, едно семейство лястовици е свило гнездо. Натрапчивото им чуруликане ме събужда и приспива едновремено. Лястовицата е символ на светлината, на жаждата за духовна храна. И за Бога, какво по-голямо щастие от това да пиеш от извора. Ваканцията е в разгара си, а аз съм попаднала в „белия град“. Остуни! 

65137403_473749776710462_8637629284699078656_n.jpg

Пулия e там, където земята се превръща във вино. Наскоро дори беше определена като най-красивата област в света и определено има защо. Италия е моята слабост и единствена любов. И макар една година да съм живяла точно тук, все още не я познавам. Наричат Пулия „равнината на маслиновите дървета“. Почвата е червена, плодородна , а маслиновите насаждения са навсякъде. Всеки път в посока морето, отварям широко прозореца на колата и впервам поглед в маслиновите дървета, формите им са толкова причудливи. Така ми се иска да съм като тях, да остарям бавно, да доживея дълголетие, да съм полезна за околните. Филия бял хляб, полята обилно със зелен зехтин и малко сол, е нещо, което само ценител на вкусната храна би могъл да оцени. Както и да е. 

Леко се увлякох, но този разказ е за хората от юга, за онези не толкова образовани, просто устроени хора, но гостоприемни, за онези, които отварят дома си на непознат.

65755426_197136447897264_970737173823225856_n.jpg

Като видна южнячка, за да се слея с пейзажа, простирам чаршафите си пред входа на нашия B&B. Улицата е толкова тясна, че кола и човек трудно се разминават, троатарите или са разбити, или ги няма. На няколко пъти премествам сушилника, за да премине поредният фиат, търпеливо, разбира се. Но дори Ариел не е в състояние да запази бялото. Жив човек няма, само съседката от балкона отсреща от време не време хвърля бърз поглед. Дали от любопитство или от скука, изстреля следното:

„Ако искаш, дай чаршафите, ще ги прострем на терасата, тука на балкона, бързо ще изсъхнат и няма да ти ги изцапат“, казва възрастната жена.

Аз, разбира се, благодаря, но отказвам. Тя настоява. Викам си какво толкова, няма да е първият път, в който италианка на годините на покойната ми баба, ме кани у тях.

65207727_396485290984657_4920852169713778688_n.jpg

След минута вече изкачвам безупречно измитите мраморни стълби на дома й. Влизам и някак попадам в друг свят. Набързо с общи усилия простираме чаршафите, като се подсигуряваме с дървени шипки, не че ще паднат, но както тя казва: „Слагай равномерно, да не се мачка чаршафът, после ще те науча как се сгъва“. 
Тя не ме изчака и ме попита дали искам кафе или сладолед. Неудобно ми е, въпреки неистовото ми желание да остана, да чуя поредната история. След като казвам, че не искам нито кафе, нито сладолед и благодаря за щедростта й, тя влиза в малката кухничка и след миг ми сервира кафе в сребърен поднос.

Как да не приема, сядам и отпивам глътка. Черпи ме с бисквити с мармалад. Баба Кармела, въпреки че всички я наричат Мелина, започва да ми разказва подробно за живота си; за времето, когато са произвеждали зехтин; за това колко е горда от синовете си, за съседката, която не понася, защото има 5 котки и 1 куче, а вонята от дома й е нетърпима; за това как сами с дядо Оронцо са боядисали камината, за Салвини; за един цветнокож свещеник, който е дал живота си, за да спаси един храм; за Италия. Не знам кога мина час, как бих могла да прекъсна този разказ, в който от време на време дядо Оронцо, седнал във фотьойла по бял потник, добавя някое пояснение. 

Мисля да си тръгвам, тъй като не съм предупредила къде съм, с кого съм, и защо съм отишла на гости по чехли, с мокра коса. Кармела има друг план и започва опознавателен тур в къщата, завежда ме в спалнята, където предварително се извинява, че като е подредено е другояче. Идеално опънати чаршафи, калъфки с бродерия, върху леглото чифт тропосани панталони на дядото, които ще бъдат минати на машина. Две машини Singer, скрин с десетки снимки на синовете и внуците. Обяснява ми как пердетата като се изперат и стаята ще свети. А аз се чудя от това бяло накъде повече. След спалнята идва ред на банята, в перфектно състояние, но според нея и тя е мръсна. Обяснява ми кой стол къде иска да премести и кой шкаф от къде е купила, но няма място за него повече. Още няколко стълби и сме в кухнята, която без да преувеличавам е 2 на 2 метра, без възможност да се обърнеш. Но...оставам изумена как в такава кибритена кутийка е възможно човек да готви, и освен това, всяко нещо да е на мястото му.

Акостираме пак в хола, откъдето тръгва всичко, сред многобройните картини, пряснобоядисаната камина, голямата маса за хранане и дядо Оронцо, който се подпира на бастуна си. Не ми се тръгва, не че тя ме гони, но съм оставила вратата отворена, а вътре спят мъжът и детето ми. Благодаря, прегръщам я, а тя: „Утре пак да донесеш пране, не се притеснявай, ще го сложим на терасата“.

Слизам по стълбите, около 15 на брой, и се възхищавам на тази жена, на 78 години, как се качва и слиза всеки божи ден и как по дяволите всичко е толкова чисто. Но да ви кажа, най-много й завиждам за 60-те години семеен брак, за хъса, с който живее и не се дава на старостта.

Пулия е открехната врата, резето е вдигнато, трябва само да пристъпиш!

65593090_339143283649541_2210713005480476672_n.jpg

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща