Стайнови(те) и тяхната водноелектрическа централа

Автор: New Me

18 Март 2018

Тази статия нямаше да я напишем, ако цял месец вече медиите не спират да коментират продажбата на ЧЕЗ и ако не се бяхме сетили, че преди сто и повече години едни българи сами замислят, сами проектират, сами финансират, сами построяват и сами пускат в експлотация водноелектрическа централа, която оттогава до днес никога не е спирала да работи... Но да караме подред...

Някъде през XIX век един човек на име Петко Стайнов се преселва от Габровския край в Казанлък. И като чиракува известно време и посъбира пари, в 1848 купува чаркове (дървени плетачни машини) и започва да произвежда и търгува с гайтани (вълнени шнурове за украса на дрехи). След време фамилията му става Стайнооглу, но да кажем, че когато турците са „удостоявали“ българин с наставката –оглу, това е било израз на уважителност.

Вижте още: Асен Йорданов учи американците на авиаци

Така минават годините... По време на Руско-турската война руснаците освобождават Казанлък и продължават напред, но след тях в града нахлуват освирепели турски орди... Народът хуква да се спасява накъдето му видят очите, а Петко Стайнооглу остава в дома си и с още 200 казанлъчани е жестоко съсечен...

По това време синовете и дъщерите му са вече големи хора без изтърсака Михалчо. Десетгодишното дете гледа наоколо къде има турски части и носи сведения на руснаците, а след края на войната те взимат сирачето (майка му умира при раждането) да изкара военно училище в Русия. След години Михалчо Стайнооглу (само той запазва тази фамилия)  е генерал в руската армия...

В първите години след Освобождението братята му Стоян, Христо и Груйо, или Братя Стайнови, както всички ги наричат, купуват още чаркове и правят нови работилници за гайтани, а от запазените им търговски книги се разбира, че от Манчестър до Мала Азия са имали партньори... Но понеже България започва да създава модерна индустрия, в 1890 Братя Стайнови отварят фабрика за прежда и вълнени платове. И тази фабрика - с общежития, безплатна детска градина, безплатна столова и други „екстри“ дава хляб на работници до 1947, когато я национализират, но тя работи безпроблемно и до 1989. После някаква фирма я приватизира и фабриката пак си работи, докато в 2016 бордът на директорите решава да я затвори  най – вероятно защото няма предприятие, което може да работи от само себе си и да е на печалба, трябват и усилия...

Вижте още: Кой открива защо българското кисело мляко е уникално

Когато Братя Стайнови отварят фабриката, те са задомени, имат и деца, а когато те порастват и се образоват, също се включват във фамилния „бизнес“. И понеже нашият разказ ще акцентира върху тази дейност на Стайнови(те), само да вметнем, че на един от тримата Братя Стайнови синът не става индустриалец, а композитор.

Петко Стайнов ослепява като дете, но това не му пречи да учи флейта, цигулка и пиано в Института за слепи в София, а после да завърши и Дрезденската консерватория, служейки си с Брайловата азбука и на български, и на немски език. В Германия концертира,  после в Казанлък създава оперетен театър, хор и оркестър и изнася концерти из цялата страна. Петко Стайнов е и преподавател в Консерваторията, и ръководител на хор “Гусла” и “Родна песен”, и зам. директор на Народния театър, и директор на Народната опера, и директор на Държавната филхармония, и композитор на безброй творби, като например емблематичната сюита „Тракийски танци“.

На Петко Стайнов чичо му Стоян има четири деца. Като всички заможни хора навремето, и той не жали пари за образование и затова праща дъщеря си в Роберт Колеж в Цариград, големия си син - в университет в Швейцария, средния - в университет в Германия, а малкия - в университет във Франция.

Вижте още: Кой открива защо българското кисело мляко е уникално

Та малкият син на Стоян Стайнов - Петко Стайнов - като братовчед си Петко Стайнов  (имената им са еднакви и затова често ги бъркат), също не става индустриалец, а юрист, политик и дипломат. Завършил в Париж, защитил докторат там и специализирал в Лайпциг, Петко Стайнов участва в Балканските войни, а след това в различни правителства е министър на железниците, пощите и телеграфите, министър на външните работи, Директор по печата, посланик на България в Белгия и Франция, преподавател по право в Софийския университет. В продължение на 49 години и в 12 Народни събрания е и депутат. 

Средният син на Стоян Стайнов - Маньо Стайнов завършва Техническата академия в германския град Кемниц. И той участва в Балканските войни, но е ранен тежко и остава инвалид. С по – големия си брат и първите си братовчеди развива модерния облик на фамилната тъкачна фабрика, почетен председател е на дружество „Инвалид“ в Казанлък, но помага и с лични средства на вдовици и сираци от войните, а със съгражданина си Тодор Шипков, търговец на розово масло, със собствени пари вдигат известния в Казанлък Паметник на загиналите през войните.

Големият син на Стоян Стайнов - Генчо Стайнов (на снимката) завършва университет в Лозана. И той участва в Балканските войни и негови снимки от Одринския фронт по време на Балканската война са така впечатляващи, че ги публикува престижното френско списание „L'Illustration“. Всестранно надарена личност (рисувал е прекрасно), Генчо Стайнов цял живот се занимава с какви ли не и коя от коя по - успешни предприемачески дейности.

Вижте още: Емблематичният Тодор Ф. Чипев

Сега се връщаме в първите години на ХХ век, когато дъщерите и синовете на Братя Стайнови все още се образоват. Текстилната фабрика работи на пълни обороти; гледат огромни стада с овце и чрез кръстоски с породи от странство подобряват качеството на вълната; изкупуват огромни количества вълна отвсякъде; отварят магазини за прежди и вълнени платове в Казанлък, Пловдив и София и постоянно обогатяват асортимента им, а в Нова Загора тяхна фирма преработва и пласира месото от животните.

Така погледнато, какво още биха могли да искат от живота Братя Стайнови, но активните хора винаги се стремят към повече от постигнатото, ето защо в  1907 в главата на Стоян Стайнов се ражда смела идея - да построи водноелектрическа централа и Казанлък да се сдобие с осветление. Да кажем обаче, че по  това време навсякъде си светят с газени лампи, електричество има само в София. Всъщност там светва първата електрическа крушка в България, но само като атракция - на 1 юли 1879, на церемонията по възкачването на престола на първия български княз Александър Батенберг.

Първата пък електрическа крушка, захранена от произведен на родна земя ток, запалва през 1891 габровският индустриалец Иван Хаджиберов във воденицата си. Динамото, с което произвежда от водата електричество, той донася от Германия, където отива да купи станове за тъкачната си фабрика. Освен динамото Хаджиберов взима и няколко крушки с въгленови жички и като се връща у нас, инсталира устройството във воденицата си.

В 1899 в Перник е построена първата електроцентрала в България и фабриката за сепариране на въглища и района около нея светват. А в 1900 в село Панчарево до София заработва  водноелектрическа централа, построена с френски специалисти и капитали, и София вече има улично осветление. Софиянци приветстват придобивката с пищно тържество и от 68 000 жители, толкова са били тогава, 17 набират кураж и стават първите частни абонати...

Та като му хрумва на Стоян Стайнов идеята за водноелектрическа централа, той заръчва на сина си Генчо, който в това време следва в Лозана, да проучи въпроса. После запознава с идеята двамата си братя и те я одобряват. После те запознават своите синове с идеята и те също я одобряват и в крайна сметка Стоян Стайнов получава  карт бланш да действа.

Вижте още: Аспарух Лешников, когото целият свят нарича Ари

Проучил въпроса, в 1908 Генчо Стайнов се връща от Швейцария и проектът „ВЕЦ“, както бихме казали днес, стартира. Както знаем, Казанлък е в Розовата долина, но и в подножието на Стара планина, а от нея извират и текат много реки, затова Генчо Стайнов започва да я обикаля, а за да остане идеята в пълна тайна, защото е можело някой да ги изпревари, се прави на турист и си носи даже мрежа с дръжка за ловене на пеперуди и скицник за рисуване.

Проучването на водите в района се оказва трудна работа и все пак той открива благоприятното място за водноелектрическата централа – коритото на Стара река в Балкана над село Енина, на 8 км от Казанлък. После прави изчисления колко ще струват строителните дейности и праща запитвания до фирми за цената на турбините, генераторите, стълбовете, жиците и разните такива неща.

И когато получава отговори и с баща си теглят чертата, по груби сметки излиза, че изпълнението на „проекта“ ще струва 460 000 златни лв. И се събират всичките Стайнови да обсъдят какво ще правят, защото целият фамилен капитал възлиза на едва половината от тези пари... И започват да търсят съдружници измежду богатите производители на розово масло в техния край, но на тях проектът им се вижда ненадежден и те отказват.

Във всички времена обаче има хора, които не се страхуват да рискуват в смели начинания, освен и че съдбата си знае работата...  Веднъж в годината Стоян Стайнов води жена си на „курорт“ в Павел баня и по същото време заможният дряновец Хаджигенов води своята жена там, а докато жените правят минерални бани, двамата намират общи теми за разговор. Та именно този Хаджигенов (между другото, роднина на известния днес сърдечен хирург проф. Генчо Начев) се съгласява да стане съдружник и дава недостигащите пари.

Вижте още: Дали знаем как изглежда истинската благотворителност

И в 1911 Стайнови(те), Хаджигенов и още няколко човека учредяват акционерното дружество „Победа“ и заявяват пред Министерството на търговията и земеделието желание да строят “Индустриално предприятие за производство на електрическа двигателна сила”. Разбрали, че ще се строи в планината над селото им, енинчани се жалват, че „като преминава през електроцентралата, водата ще се наелектризира и ще убива добитъка, който се води на водопой”, но Министерството не им обръща внимание и дава разрешителното.

И се започва... Няма да пишем, че е трябвало да се вдигне каменна стена, да се прокопае 900 м тунел, да се направи водна камера, да се прокара тръбопровод, да се направи сграда за 2 генератора Siemens и 3 турбини на швейцарската фирма Theodor Bell & Co. и да се побият на 8 км и ние не знаем колко точно стълба с електрически жици, че токът да стигне до Казанлък, а само ще кажем, че всичко това съвсем не е било лесно...

Премеждията нямат край - скалите се оказват много твърди и пробиването на тунела с тогавашните средства става бавно. По реката трябва да се премахнат тепавиците („съоръжения“ за тепане на вълна и пране на черги, халища, китеници и такива неща), но тепавичарите не искат и да чуят и чак когато Стоян Стайнов ги компенсира с купени от него земи в долното поречие, плаща им допълнително пари и се ангажира лично да им премести тепавиците, те склоняват. Когато работниците започват да поставят стълбовете с електрическите жици и трябва да минат през село Енина, местните ги посрещат с вили и сопи, освен и че изсичат дървените стълбове, та се налага да ги заменят с бетонни и да заобиколят селото. В 1912 пък работата прекъсва за цяла година, защото започва Балканската война и строителите, работниците и всичките млади Стайнови заминават на фронта да се бият за България...

А като се връщат, пак подхващат строежа, но правят и нещо, с което показват отлични мениджърски качества - внасят за текстилната си фабрика електрически двигатели и с тях заменят старите парни, като правят това за своя напредък, но и с друга цел -  казанлъшките собственици на дърводелски, бакърджийски, железарски и всякакви други работилници да ги последват, че в перспектива да ползват електрическа енергия от централата. И успяват - един през друг те започват да си поръчват електрически двигатели...

Спечелили местния „бизнес“ за каузата, Стайнови(те) подават молба до Министерството на търговията и земеделието да им разрешат в бъдеще да продават електроенергия и за осветление. Разрешение не получават, че няма още закон за такава дейност, но получават поне уверение, че няма да ги санкционират. Тогава монтират безплатно шнурове, ключове и лампи на желаещите да имат осветление казанлъчани и им дават бонус – безплатен първи месец...

Вижте още: Непознатият Сирак Скитник

На 31 декември 1913 точно в полунощ и по време на традиционната новогодишна вечеринка салонът на читалище „Искра“ светва и да не описваме последвалия възторг... В първите януарски дни светват и фабрики, и работилници, и магазини, и къщи, и Казанлък става вторият електрифициран град в България... И от 1913 до днес ВЕЦ „Енина” работи безупречно и никога не е спирала да работи, освен че е и своеобразен паметник на своите създатели - предприемчивите, почтени и родолюбиви индустриалци Стайнови, които в началото на ХХ век дават своя принос за напредъка на Отечеството...

Но какво е Отечеството без хората в него, какво е успехът, ако е само суетност, и какво са многото пари, ако са единствено самоцел... Години наред Стайнови(те) финансово подпомагат ученически трапезарии за бедни ученици, летни детски колонии, църкви, читалище „Искра“, учредяват фонд за подпомагане на прилежни ученици и какво ли още не не правят за съгражданите си...А Бонка Стайнова - на „идеолога“ на водноелектрическата централа Стоян Стайнов жена му, а на проектанта и ръководителя на строежа Генчо Стайнов - майка му, след смъртта на мъжа си дарява 300 000 златни лв. за детска лечебница и детски здравен дом, 50 000 златни лв. за дневен дом за кърмачета на майки работнички и 50 000 златни лв. за фонд, с който да го издържат напред във времето, и така нататък и така нататък...

И ако някой ден имате път към Казанлък, отбийте се в (Стоян) Стайновата къща, удивителна е... Построена в началото на миналия век и по – късно изрисувана от големия български художник и също казанлъчанин Иван Милев, къщата има невероятна история, която ще разкажем някой ден, а сега ще завършим с това, че дори да влезете в нея привечер, няма да ви е тъмно, защото светлите духове на хората, за които разказахме, са навсякъде...

 

Снимката на Генчо Стайнов е притежание на фамилия Стайнови.

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща