26 Ноември 2017
Добави в любими

Трудните истини за Ботевата чета

Тази статия нямаше да я напишем, ако в Черепишкия манастир случайно не бяхме видели група екскурзианти и ако не бяхме чули как водачът им обясняваше, че баба Илийца от село Челопек се опитала да спаси един момък от Ботевата чета, иначе в тоя край четниците не срещнали никаква подкрепа... Но да караме подред...

В 1870 година за много българи, емигрирали в Румъния, свободата на България става цел и те създават Българския революционен централен комитет (БРЦК), като решават те да обединят силите си, а у нас Левски да изгради революционна организация.

След обира в Арбаконашкия проход, предателството на Димитър Общи и обесването на Васил Левски всичко се разпада и макар да се опитват да го възстановят, нещата не потръгват. В 1875 избухва въстание в Херцеговина, БРЦК се ентусиазира и у нас същата есен избухва Старозагорското въстание. След неуспеха му БРЦК се разпада, а новосъздаденият Гюргевски революционен комитет взима решение за ново въстание. България е „разделена“ на Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски) революционни окръзи и в началото на 1876 започва подготовката.

Вижте още: Недостижимият кмет

Може би тук е мястото да кажем, че  Пловдив, Габрово, Търново, Русе, Копривщица, Панагюрище, Сливен, да не ги изброяваме, са били развити градове, с богати къщи, с училища и читалища и с будни жители... Такива са били и някои села, но е имало и други, в които събитията от „големия свят“ са достигали само като далечно ехо... Ето защо кратката подготовка за Априлското въстание (четири месеца) обхваща основно „будните“ краища и избухва само там...

На 20 април 1876 в Копривщица пуква първата пушка и до часове Средногорският край вее знамена и се радва на свободата... Веднага обаче турците започват арести, мобилизират башибозука (местни мюсюлмани за потушаване на бунтове) и блокират градовете... И въпреки това между Троян и Габрово се създава свободна въстаническа територия, Цанко Дюстабанов и неговите 400 човека не се дават до последно, поп Харитон и четата му завземат Дряновския манастир, вдигат се Трявна и други места, но скоро всичко е потушено, потушен е и бунтът в Сливенско...

В това време „оттатък“ Дунава разбират, че въстанието е избухнало, но нищо повече, защото днешните комуникации ги няма... И понеже за Врачанския революционен комитет имало купено оръжие, но не било пренесено (този въпрос е малко спорен), възниква идеята да се събере чета и с това оръжие тя да мине в България. Христо Ботев става войвода, корабът „Радецки“ стига село Козлодуй, момчетата целуват родната земя, а дали преди това някой ги заблуждава, дали така им се иска, но всички са убедени,  че по пътя ще станат огромна сила, която ще стигне до Враца и там ще става каквото ще става...

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

В Козлодуй не се случва нищо особено, освен че взимат каруци за оръжието и мунициите, че към четата се присъединява местното даскалче и че селяните почват да молят момчетата да ги спасят от черкезите, най – голямото страшилище за тях...

Тези черкези се появяват в тоя край след Кримската война (1853-1856) между Русия и Османската империя. Били са диви кавказки племена, мюсюлмани, съвършено неуправляеми, които тук турското правителство заселва „шахматно“ да имат връзка помежду си и да са като щит, ако „гяурите“ се разбунтуват. Дават им плодородни земи и българите им изграждат селища, но тия черкези нищо друго не са правели, освен да грабят, издевателстват и изнасилват... С това искаме да кажем, че когато Ботевата чета поема от Козлодуй към Враца, тя минава през един край, различен от другите в България – хем изостанал, хем с наплашени хора...

И затова никак не е чудно, че първото село Бутан, където момчетата спират да починат, е пусто... И все пак са намират мъже да наредят каруци през Огоста, че четата да премине реката, а няколко момчета и тръгват с нея и през нощта стигат село Борован. Според „бодрите“ писма на председателя на Врачанския революционен окръг Стоян Заимов тук имало 400 души, които само чакат знак за въстание, но нищо такова няма... Чули – недочули какво се случва, мъжете се изпокриват от страх, но все пак един тръгва с четата...

На сутринта тя е в местността Милин камък, на двайсетина км от  Враца, където я нападат черкези и башибозук и започва първият бой, от Враца идва и войска. Сражението продължава до вечерта,  30 момчета са убити, а през нощта четата се изтегля към връх Веслец...

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

И до днес много хора твърдят, че врачани предават Ботев, но според нас Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания“ най - достоверно разкрива това трудно време... В „сърцето“ на въстанието подготовката му ентусиазира до краен предел хората, а обявяването му и усетената свобода ги довежда до неописуем възторг, но когато турската войска наближава, идва стъписването, а след него страхът и инстинктът за самосъхранение...

Ето защо се опитваме да разберем докато Ботевата чета е на 20 км от Враца, членовете на Врачанския революционен комитет, несъмнено хора смели и жертвоготовни, какво ли са си мислели... Минал е месец от началото на въстанието, на 30 април Панагюрище е опожарено, Копривщица се спасява само с цената на голям откуп, на 2 май е превзета Перущица, на 4 май батачани са зверски избити, на 7 май пада и Брацигово и всичко в оня край става на пепелища...

А Ботевата чета се бие на Милин камък на 18 май... Същата нощ врачанските съзаклятници обявяват на две места в града въстание, но така и не се „съединяват“, очевидно и организацията е лоша, и водачите са колебливи, освен и че с оръжието поначало са зле... Призори нахлуват черкези и башибозук, съсичат къде когото сварят, който и както може от съзаклятниците се спасява, много и  залавят и макар врачани да са подложени на терор, не предават нито един от своите, а с откуп от чорбаджиите Враца е спасена от изпепеляване...

На другия ден, когато Ботевата чета вече е на връх Веслец, наоколо не се виждат нито черкези, нито турци, но това е защото те вилнеят във Враца... Ботев не знае това и праща един четник в града с писмо до Стоян Заимов да се разберат какво ще правят, но пратеникът не се връща... Така или иначе, когато откъм Враца не идва никакъв знак, Ботевите четници почват да търсят изход -  да нападнат сами Враца, да поемат към „сърцето“ на въстанието“ или по билото на Стара планина да се изтеглят към Сърбия,... Освен всичко останало, не са и яли 48 часа, но някакви селяни им дават няколко агнета и хляб, макар че за кого по - напред от тези 150 момчета е можела да стигне тази храна... После решават да се отправят към Копривщица и наоколо, без да знаят, че там още преди две седмици въстанието вече е било зверски потушено...

Вижте още: Закъде е едно Народно събрание, ако няма добра енергия

Привечер напускат Веслец и след тежък преход стигат една кошара, където става нещо, за което пише Захари Стоянов и с което винаги ни се е натяквало българите какви неблагодарници сме били тогава и колко ценна ни е била свободата... Овчарят дава няколко агнета, но настоява по - бързо да ги платят, че потерята приближава, а съкрушеният Ботев въздъхнал: “И аз съм дошъл тук народ да освобождавам...“

Страшното и фаталното идва на следващия ден, 20 май 1876... На върховете Камарата, Купена и Околчица боят между момчетата и черкезите, башибозука и турската войска пламва към 10 сутринта и продължава без прекъсване цял ден... Четата се бие мъжки, но мунициите свършват, а когато привечер спира битката, част от щаба на Ботев се отделя от останалите, пак започва разправия какво да правят оттук – нататък и Ботев е убит...

Казват, че успехът има много бащи, а провалът е сираче, затова си представяме тая вечер на 20 май 1876... Да, по филмите боевете изглеждат героично, но казват, че в реален бой едни полудявали, други се самоубивали, трети се предавали, ранените молели да не ги оставят, а на други нервите не издържали и вдигали оръжие срещу своите... И пишем това само защото и днес ни се вменява вината, че българите сами си убиваме най – големия поет и революционер... Не, не българите убиваме Ботев, убива го един от щаба му, а после четиримата му членове повтарят ли повтарят нелепицата за „вражеския куршум“, от което можем само да се замислим дали „първите и най – добрите“ измежду нас тогава (а и по принцип) са били наистина такива...

Не знаем дали сте ходили по тия места, но да кажем, че тук Стара планина (Врачанският балкан е част от нея) е колкото величествена, толкова и страшна, защото навсякъде има стръмни зъбери и скали, в ниското се вие буйният Искър, а да се „пресече“ планината, е много трудно нещо особено ако не знаеш накъде точно вървиш...

Вижте още: Историята докосва само когато е истинска

Същата нощ четата или това, което остава от нея, поема към Стара планина, военният й ръководител Никола Войновски с други вече са тръгнали, а по двама – трима или поотделно някои решават да се спасяват и сами... Двете части се съединяват, но призори черкези и турци ги нападат и момчетата дават скъпи жертви, а когато се измъкват и добират до село Лютиброд и Черепишкия манастир, тук ги чака турска войска... 

В пламналия бой четата се разпръсва и разпокъсва. Една група стига дълбокия Рашов дол, където ги застигат черкези и турци... И когато ги избиват до един, с отсечените им глави и пищяши зурли и тъпани главорезите тръгват към Орхание (Ботевград), но в село Скравена селяни се престрашават да им дадат откуп и погребват главите на своите братя християни и мъченици за свободата...

В това време в Черепишкия манастир е пълно с турци и тук никой от четниците не може да се скрие, въпреки че игуменът е председател на Лютибродския революционен комитет, а някои от монасите – негови членове. И все пак те изнасят хлябове в манастирските кошари, но момчетата така и не стигат до тези хлябове...

В боя при Лютиброд някои четници успяват да се откъснат и като се добират до село Челопек, се доверяват на двама селяни, но те ги предават, а други намират местни да ги изведат към Сърбия, но те пък ги блъскат в една бездъннна яма... Страшно, нечовешко време...

Други четници едно 15 – годишно момче ги завежда в някакви кошари, овчарите им дават брашно и макар тук Искъра да е буен, ги превеждат на отсрещния бряг... В следващите дни коняри им опичат хляб, а и хора от село Литаково им носят, но малко, защото в селото пиле не може да прехвръкне, предупреждават ги да се пазят от един свинар наоколо, че бил лош човек, а и им казват, че въстанието навсякъде е отдавна разгромено... В пълна безизходица, четниците решават да се предадат и пишат писмо на каймакамина на Орхание, след което са хванати и докато ги карат към града, спират в дома на някакъв турчин, който турчин нахранва българските „бунтаджии“...

Най – продължително се скита из Стара планина групата на  Никола Войновски. При село Зверино местните не само им донасят храна и вино, но и в горния край на селото ги превеждат през Искъра, докато в долния е пълно с турци... Дни наред четниците бродят по баирите и Войновски не губи кураж, че ще се доберат до „сърцето“ на въстанието, но от едни овчари, които им дават хляб, разбират, то отдавна е потушено... Четниците се разпиляват на групи, а след дни с няколко момчета Войновски е убит в Троянския балкан...

Как се спасяват или как са заловени отделни Ботеви четници, няма да пишем, защото статията ще стане много дълга, но е истина, че на някои е помогнато, други са предадени. А и всъщност ние искахме само да кажем, че историята на Ботевата чета е колкото величав, толкова и трагичен момент... Едни българи наистина проявяват безсърдечие към своите, обаче пък други не пестят човещината си и точно защото историческата ни съдба не е никак лека, не трябва да раздаваме присъди и сипем обвинения, а да се опитаме да разберем онова трудно време, в което не се знае кой от нас как би постъпил...

И понеже започнахме с баба Илийца от село Челопек, да кажем накрая, че в разказа на Вазов тя прави всичко, за да спаси един Ботев четник, но не успява, а той, за да не го заловят жив, се самоубива... Истината обаче е друга - баба Илийца крие момъка няколко дни и после той поема нанякъде, а няколко години след Освобождението един човек идва в селото, за да благодари на жената, която по чудо го спасява... И макар тя да е починала, по чудо и полуумрялото й внуче е оживяло, по чудо е оживяла и България след страшното робско време... 

 

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

 

Предишна Следваща