За него, Живота, направил бих всичко

Автор: New Me

07 Декември 2018

На 7 декември 1909 г. е роден големият Никола Вапцаров, оставил следа завинаги и в българската литература, и в сърцата ни. Да си спомним за него с три от най-красивите му произведения.

 

Песен за човека

 

Ние спориме

двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

            от ропот

и град от словесна

 атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

   нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

 насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

на черква отишъл

 подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

понакуцвам

 в теория

и рекох полека,

  без злоба,

 човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

  вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

    във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

 не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

           злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

Не зная с каква е

  закваса заквасен,

не зная и как е

    замесен,

но своята участ

  от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

"Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

 залитнеш

  от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

  в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

ех, лошо

     светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

  изплаввал чудесен –

и после

   заспивал

 усмихнат...

Но в коридора

    тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

    "Хайде, стани."

Гледали хората

тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

      разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                на бик.

Но лека-полека

 човека се сетил –

страхът е без полза,

               ще мре.

И някак в душата му

       станало светло.

- Да тръгнем ли? – казал.

  – Добре.

Той тръгнал. След него

          те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

    "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

     тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

             в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

 

**********************************

Вяра

 

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

 

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

 

**************************************************

Родина

 

Над тебе Пирин

издига гранити,

обвити във сиви мъгли.

Орли над бедни села

размахват крила

и хала в полята пищи.

 

А бяха години,

когато невинно

люляха ме празни мечти.

Живота бе ведър

и лесен,

живота бе щедър

и песен бе ти.

 

Но ето –

преминах

през дим,

през масло

и машини,

преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят

за хлеб.

 

И нещо се счупи

във мене.

Простенах от болка,

но бях без изход.

Погледнах надире

и плюх озлобено

и в теб,

и в самия живот.

 

Сега си ми близка,

по-близка от майка дори,

но днеска ме плиска

ненужно пролятата кръв,

насън ме души

площадния кървав двубой

на твои герои,

платени със чужди пари...

Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи

димящата кръв

и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?

 

Вред мрак.

И в мрака – тегло и робия.

Глад.

Остана стотици години назад.

А нейде живота пулсира,

израства

завод

след завод,

бръмчат пропелери...

А моят народ

работи,

умира,

както в дълбоката

бронзова ера.

 

Аз пак те обичам,

Родино на Гоце и Даме,

защото израснах,

защото закрепнах във Теб.

И нося в сърцето си младо

тревожното знаме

и вечния устрем

на всички без покрив и хлеб.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща