"Забравените" царе на шоколада!

24 Април 2017

Тази  прекрасна къща на ул. „Оборище“, която по това време на годината става още по – прекрасна, е една от любимите ми в София, но не само защото минавам постоянно покрай нея или защото знам, че е дело на прочутите български архитекти Васильов и Цолов, а и защото много обичам шоколад...

Че каква връзка има между къщата и шоколада? Има, и още как... Велизар Пеев се ражда в 1859 г. в Чирпан. Учи в Пловдив, после завършва Военното училище в София, а накрая и с отличие Петербургската военна академия. И макар да му предлагат служба в руската армия, той отхвърля идеята и година по – късно е начело на Шуменския гарнизон в избухналата Сръбско-българска война.

Велизар Пеев е можел да стане и генерал, ако при някакъв преглед на войските през 1897 г. княз Фердиданд не му подхвърля груба забележка, на която възразява с: „Ваше Величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!”, след което подава рапорт и напуска завинаги армията.

В този момент Съдбата застава на негова страна. Велизар Пеев става предприемач в изграждането на южнобългарската жп линия, на мостове и пътища, но сърцето му подсказва, че това не е неговият път. Ето защо в 1901 г. в една порутена къща на днешното „Ломско шосе“ в София започва да прави бисквити, локум, вафли и дори непознатия дотогава в България шоколад, но усеща, че нещо не му достига, за да осъществи мечтата на живота си.

И Велизар Пеев се озовава във Франция, където става обикновен работник в заводите за шоколад „Сави Жан-Жан”. Докато работи, постоянно пита, наблюдава, а и си записва нещо в тефтерче. И когато докладват на директора, че може би българинът е шпионин на конкурентна фирма, той чистосърдечно обяснява, че му се иска да произвежда шоколад в родината си, но не знае тънкостите в производството му.

Година по – късно е в България - с френски майстор и дванайсет френски работници... И в началото на XX в. Велизар Пеев ипотекира къщата си и отваря малка фабричка на ул. „Екзарх Йосиф“ с 10 работници и 3 машини. И макар машините да мелят какаовите зърна от Латинска Америка, работниците да добавят захар и мляко и тази смес да се бърка 24 часа (това е една от тайните на финия шоколад), това не носи особена полза на Велизар Пеев...

„С игла геран съм копал“ – споделя по-късно той, но такава е съдбата на българските индустриалци тогава, защото нито има традиция за каквото и да е производство, нито хората са готови да приемат каквато и да е новост. И Велизар Пеев продължава години наред да копае с игла геран, докато шоколадът се харесва на българите и те не питат вече дали се яде със станиола, а започват да го търсят, купуват и превъзнасят.

Предприемчивият и упорит българин става доставчик на царския дворец, а на приемите чуждите дипломати не могат да повярват, че поднесените шоколадови изкушения не са швейцарски, а български. Магазинът в центъра на София е пълен с клиенти, търсенето от цялата страна е изключително голямо, българският шоколад печели престижни награди на международни панаири в Берн, Париж и Виена, така че Велизар Пеев предприема следващата стъпка...

И на мястото на старата и малка фабричка на ул. „Екзарх Йосиф“ той издига нова 4-етажна фабрика с административна сграда, която и днес си стои -  срещу „късата“ страна на Халите, а в двора отзад все още има нещо, останало от фабриката... 250 души с най – модерно за времето си оборудване, включващо машини, но и столова и бани за работниците, произвеждат шоколадови бонбони, бисквити, кексове и пудинг на прах.

По цял ден Велизар Пеев е там, хранейки се само с кашкавал и хляб, за да не губи време за обяд, защото и вярва, че както българският офицер обича своите войници и разчита на тях, така и индустриалецът трябва да обича своите работници и да се уповава на тях. По този начин дава и пример на синовете си какви трябва да бъдат отношенията между собственик и работник, като ги и учи: „Помагайте им, защото те също са човеци...“

Всъщност по това време децата на Велизар Пеев - три дъщери и двама синове - вече са пораснали. Велизар Пеев – син е завършил Военното училище в София, специализирал е в Петербургската военна академия и му трябва една крачка, за да стане първият български адмирал, командващ военноморските ни сили. В някогашните български фамилии обаче не личният успех, а фамилният е имал значение.

Затова Велизар Пеев – син жертва адмиралската си кариера и застава начело на фамилния „шоколадов“ кораб, а брат му Боян Пеев завършва право, за да движи административните дела на новоучреденото акционерно дружество, дялове от които има всеки член на фамилията Пееви. И в 1924 г. младият Велизар Пеев тръгва из околностите на София да търси идеалното място за нова фабрика, като то трябвало да е наблизо, да има жп линия и река, и го открива в Своге.

Тук Пееви построяват нова, изключително модерна и перспективна фабрика за шоколад, с 400 работници, италиански машини „Марели“ и германски „АЕГ“, със затворен цикъл и собствена ВЕЦ, чрез която електрифицират и цялото Своге, с безплатни жилища и столова за работниците. Следват близо две изключителни десетилетия, в които Велизар Пеев – син ръководи фабриката, а брат му Боян отговаря за административната част...

Междувременно старият Велизар Пеев е починал, но внукът – и той Велизар Пеев - вече учи за инженер в Дрезден и понеже започва Втората световна война, ученолюбивият студент се прехранва във военна Германия само с хляб и шоколад, изпращан от България...

Индустриалците братя Пееви са измежду най – уважаваните членове на софийския елит. Още през 30-те години Велизар Пеев построява къща за семейството си на ул. „Гурко“, а Боян Пеев – на ул. „Оборище“...У тях гостуват писатели, актьори и художници, дори самият Шаляпин, когато идва в София...Станал в 1933 г. член на учредения и в България „Ротари клуб“, Велизар Пеев откупува платна на Щъркелов и Обрешков и работи на Андрей Николов, следвайки ротарианския принцип "Service above Self" – безкористно да служи на хуманността и почтеността в човешките отношения...

А когато идва 1944 г. и животът в България се преобръща с краката нагоре, шоколадената фабрика в Своге на Пееви е национализирана и преименувана на „Република“, но фамилията не унива. И те купуват храна с купони, редят се на опашки и изпитват неудобства от всякакъв характер, но тези хора, живели цял живот в самодисциплина и самоизграждане, са достатъчно мъдри, за да знаят, че каквото и да ги чака занапред, хубаво е, че направеното от тях ще остане...

И това наистина се оказва така – италианските машини “Марели” и германските “АЕГ”, закупени в далечната 1924 г. от Велизар Пеев за фабриката в Своге, работят почти до 1989 г., солидната четириетажна сграда на ул. „Екзарх Йосиф“ още си стои, а прекрасната къща на Боян Пеев на ул. „Оборище“ по това време на годината изглежда още по – прекрасна...

И няма значение в днешно време чия собственост са тия имоти, а това, че някога българинът Велизар Пеев с упоритост, труд и почтеност постига мечтата на живота си и че децата му с упоритост труд и почтеност довеждат до триумф тази мечта, заради което десетилетия наред цяла България възторжено нарича членовете на знаменитата Велизар – Пеева фамилия „царете на шоколада“...  

Вижте още:

Сълзите, които родиха Кривото дърво

Духът на велики българи е потънал завинаги в забравата на Времето…

Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи!

Заветът на дядо Флори и баба Герга

По един куфар и 32 сирачета…

 

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща