17 Септември 2017
Добави в любими

Змей Горянин, Змеицата и другите

Тази статия нямаше да я напишем, ако в двора на манастира „Седемте престола“ не бяхме видели гипсови щъркели, зайчета, боядисани колибки и разни такива шарении и ако след това не се бяхме замислили дали Змей Горянин е щял да дойде да живее тук, ако това място някога е изглеждало така... Но да караме подред...

През 30-те на миналия век в София излизат множество ежедневници, литературни вестници и списания, издателства пускат книга след книга, хората ходят на кино, театър, опера и изложби, а в кафенетата и кръчмите писатели, поети, художници, музиканти, журналисти, университетски преподаватели и композитори общуват и разменят мнения...

Няколко години пък преди това момче и момиче учат в една и съща русенска гимназия и пеят в хора й. Светлозар Димитров е възпитан, интелигентен и общителен младеж, а Соня Мушанова - красиво момиче, отличничка, говори няколко езика, е и от известния род Мушанови (Никола Мушанов е три пъти министър – председател на България), но с оглед на всичко последвало това няма значение.

Между двамата пламва възторжена ученическа любов, а когато Светлозар става студент в София (с две години е по – голям от Соня), всеки ден пише писма на любимото момиче, а и то на него... И дали наистина не успява да си намери работа в София, никой не може да каже, но след пет месеца се връща в Русе, устройва се на някаква работа,  а и става дописник в местния вестник...

И когато в 1927 Светлозар и Соня са вече щастливо женени, след три години поемат към София, защото той е издал една книга под псевдонима Змей Горянин и е решил твърдо да става писател. И оттук – нататък той завинаги става Змея, а тя -  Змеицата...

И макар да почва работа като счетоводител и дълги години да упражнява тази скучновата професия, колегите писатели бързо харесват и него, и съпругата му. И се сближават, канят ги на гости, а и те постоянно приемат гости в апартаментчето си от тясно атре, кухничка и една – единствена стая, наричана от Змея „кабспалгост“, т.е. „кабинет – спалня - гостна“... И уж за малко, а остават тук цял живот и се чувстват отлично, нищо че след години Змеицата мило ще иронизира мъжа си: “Змейо, толкова пари минаха през ръцете ти - за аперитиви, за филе миньон, за деликатеси, а пък останахме в това тясно жилище...” 

Но кой е този Змей и тази Змеица, в чието апартаментче недалеч от Орлов мост винаги има котка и тя винаги се казва Панчо, без значение мъжка или женска е, и където всеки се отбива „само за пет минути“, а остава с часове...

Днес може никой да не знае или малко хора да знаят кой е Змей Горянин, но в ония години всички знаят. Без да е от мащаба на Елин Пелин или Йордан Йовков, Змей Горянин е добър писател и ако това не е така, едва ли е щял да бъде сътрудник на толкова вестници и списания, едва ли са щели да издават книгите му и едва ли е щял да бъде популярен, а в ония години той наистина е популярен....

Стотици хумористични стихове, анекдоти и над 2000 епиграми той  създава е така, между другото, ще цитираме само една: „От малък още лъжеше за трима / и глупостта му беше несравнима / от мързел не научи занаят, / та затова  избран бе депутат.“ Истинската му сила обаче са историческите творби, но няма да изреждаме заглавия, а ще кажем така: Змей Горянин написва трилогия за революционно Русе, книги за Бачо Киро, Ангел Кънчев, Каравелов, Ботев, Бенковски, Волов, Хаджи Димитър, Хайдут Велко, поп Харитон, Софроний, Паисий, Иван Кулин (видински революционер), братя Миладинови, Георги Войтех (водач на въстание срещу византийското робство); сборниците с разкази "Непобедимите", „Последният ден“  "Хайдути" и „Капитан Мамарчов“ и две пиеси, както и че популярните някога поне десетина библиотеки за ученика не минават без негови разкази...

С особена любов Змей Горянин пише за деца. Най – популярната му творба е „Лудориите на котарака Панчо”, но ако кажем, че написва още двайсет книги с приказки, разкази и стихчета, няма да сгрешим... Отделно превежда от френски, руски и други славянски езици, отделно е редактор и критик, отделно го търсят за урочни статии в учебници, отделно композира детски песнички...

Но това не е всичко – Змея е отличен художник, калиграф ( на ръка пише и подвързва с коприна и кожа няколко свои работи - уникални са) и картограф (изработва две стопански карти на България), на „ти“ е с нумерологията и астрологията, макар и самоук, е и отличен фитотерапевт... Като химик любител извлича сребро от стари монети, печели конкурс за изобретяване на вещество за свещи вместо восък, перфектен дърворезбар е и майстори миниатюрни кръстове, църкви, дворци и манастири и какво ли още не е този енциклопедичен човек и тази всестранно надарена личност...

Затова и приятелите са „разностранни“ - писателите Елин Пелин, Димитър Талев и Фани Попова – Мутафова, проф. Балабанов и проф. Арнаудов от Софийския университет, математикът проф. Обрешков, композиторът проф. Георги Златев - Черкин, художникът Васил Стоилов, литературният критик Д. Б. Митов и кой ли още не...

И във всичките тези години Змеят и Змеицата имат удивителен брак – тя помага на мъжа си работохолик, научавайки се да пише на машина и преписвайки текстовете му, грижи се за крехкото му здраве, освен и че постоянно го мъчи някаква язва, но само да не си помислите, че Змей Горянин е бил някакъв болнав мъж, нищо подобно, когато го е „хващала“ язвата, е почвал да си тананика... Змеицата дискретно му приготвя подходяща храна, посреща и изпраща гости, взима уроци по пеене за свое удоволствие и изобщо е модерна, чаровна и излъчваща ненатрапчив интелект жена...

И никак не е чудно, че когато след няколко години и изключителен успех в Париж у нас се връща художникът Васил Стоилов, по – късно едно от най – големите имена в българското изобразително изкуство, и когато се сприятелява със Змея, пожелава да направи портрет на жена му... От изложбата е останала една снимка на Васил Стоилов и Змеицата пред платното и едно посвещение: „На великолепния модел, който, уви, е непостижим, както е непостижима всяка красота. София, май 1935 г.”

Така вървят годините... Змеят и Змеицата нямат деца, но това ни най – малко не се отразява на отношенията им, а даже напротив – двамата са силно привързани един към друг и живеят по свой си смислен начин - ходят на спектакли, изложби и кино, участват в писателски срещи и литературни четения, с колеги празнуват Коледа и Великден, лятно време отдъхват извън София сами или с приятели, но никога не се поддават на битовизми или нещо такова...

И когато идва 9 септември 1944 и животът в България главоломно се променя, облаците над Змей Горянин се сгъстяват, защото в 1941 той за кратко работи в Дирекцията за контрол по печата, където обаче не не само не спира, а даже пуска творби на „леви“ писатели, заради което го и санкционират, и всички знаят това... Но кой се интересува от истината - в едно януарско утро  на 1945 в апартаментчето на Змея и Змеицата нахлуват милиционери и макар той да ги очаква, тя припада... Осъждат го на една година затвор и вярната Змеица ходи всяка седмица да му носи храна, но повечето приятели не стъпват, дори Елин Пелин, толкова близък на семейството, защото не можел да гледа Змея зад решетките, но както и да е - за сметка на него жена му не оставя Змеицата сама...

После го пускат, но му забраняват да пише под псевдоним, а 17 от книгите му заради „великобългарски шовинизъм” влизат в т.нар. „Списък на вредната литература“, макар че какво вредно може да има в исторически и детски книги... „Левите“ колеги няколко пъти му подсказват формално да се разкае, за да му възстановят писателските права, но Змея отказва, защото не вижда за какво да се разкайва, и някъде по това време пише е това четиристишие: „На живота в блатото / все така си става / все потъва златото,/ а боклукът плава...“

И после завинаги отива в манастира "Седемте престола", където “синята привечер гасне /пада мрак над планината /звуци нежни и прекрасни/ носят се из тишината". Тук написва поема от над 2000 стиха, в която има и история, и лирика, и философия, отделно два (недовършени) романа, религиозни стихове, превежда и пиеси за Музикалния театър, а местните постоянно го търсят за мехлеми и едно - друго... В 1954 „отскача“ за малко до Бачковския манастир, където почиства 180-те му икони, подрежда библиотеката и написва Кондиката (летописа) на обителта...

И осем години - в студ, в пек, в дъжд и сняг всяка седмица Змеицата се качва на влака, пътува два часа до спирка Пролет и през баирите 3 часа върви пеш, за да стигне до манастира „Седемте престола“ и занесе храна и чисти дрехи на своя Змей... Там двамата си говорят, споделят кой какво е правил и така...

И когато Змей Горянин умира в 1958, го погребват в манастирския двор, до малката пейка, където е обичал да пише своите неща, да резбова овчарски геги и да разговаря с местните хора, а защо не и със себе си, а на надгробния му камък Змеицата настоява да изпишат е това негово четиристишие: „Душата ми копней за тишина,/ сърцето ми тупти безспир за мир./ Зове ме Горда Стара планина / и сгушения в нея манастир.“   

И тук трябва да продължим с нещо и се чудим дали ще успеем да го предадем така, както ни се иска, но ще опитаме...

Съдбата дарява с дълголетие Змеицата, цели 94 години, и докрай жената е заобиколена от роднини и приятели, някои от които от онова далечно време, за което разказахме... И всяка седмица стълбите до последния етаж и малкото апартаментче недалеч от Орлов мост ги изкачва и големият български художник Васил Стоилов, неизменно с букет цветя и кутия бонбони, докато и той си отива от този свят...

И десет години литературният историк Румяна Пашалийска увещава Змеицата да направи нещо и накрая успява да я склони, след което в 1998 излизат „Спомените на една Змеица“, в които освен спомени за хората в живота й, има и писма... И от тях разбираме, че 57 години голямата любов, голямата муза и човекът, който осмисля докрай живота на художника Васил Стоилов, е била Змеицата...

Когато в средата на 30-те той рисува портрета й, между двамата пламва страстна любов и навярно само Васил Стоилов, Змея и Змеицата знаят как преминават през този личен за всеки от тримата ад, защото Змея разбира, но с нищо не променя отношението към жена си, защото Змеицата е силно привързана към своя мъж, но не може да овладее чувствата си към друг, а и защото Васил Стоилов се влюбва безпаметно в жената на един от най – близките си приятели...

И когато след 5-6 години, някъде в 1941, на Змеицата почва да й тежи обсебващата любов на „другия“ и започва да изпитва вина към мъжа си, всъщност защо да гадаем каква е причината, въпросът е толкова личен - тя решава да сложи край на тази връзка и й слага край... След някоя и друга година Васил Стоилов се жени, има и дете и не спира да върви по своя успешен път на художник, но никога не престава да обича своята Змеица, във всичките години е до нея и винаги предлага помощта си, но тя, останала вдовица на 51 години и 25 години след това пяла в хора на „Ал.Невски“, за да се издържа, никога не се възползва...

И години наред той не спира да й пише писма където и да е и да споделя с нея всичко дори когато косата му побелява, а някогашната страст отдавна преминава в топло приятелство... И ако като млад й пише: „Само едно несравнимо с нищо чувство към жена може да се нарече върховен смисъл в живота. Моят върховен смисъл си ти...“, то 32 години по – късно й пише: “Аз тия дни се прибирам за десетина дни в София и ще се видим и както му е реда, ще дойда на кафе и приказки.“ И като ги четохме тези писма, си казахме само едно – какво нещо е човешката душа, какво нещо е любовта и какво нещо е животът...

И кой знае защо, си представихме как осем години всяка седмица Змеицата е вървяла към „Седемте престола“ при своя Змей, а той се е притеснявал да не й се случи нещо, защото от гарата до манастира се е стигало пеш за три часа... Представихме си и как в същото това време Васил Стоилов се е притеснявал дали неговата Змеица ще стигне до своя Змей и дали ще успее наобратно да премине през чукарите, че да вземе влака и се върне в София...

И ако тук някой си помисли нещо укорително, по – добре да не го прави – това не е нашият живот, нашата любов и нашата съдба, освен и че те тримата със сигурност сега са на едно място, а над тях трепкат усмихнати звезди...

 

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

 

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

Предишна Следваща