По дирите на изчезналите софийски кръчми

04 Май 2017
Родена съм на „Раковски“ и живях там в продължение на 25 години. Затова ще разкажа малко по-подробно за тази нейна част, пострадала жестоко от бомбардировките, което си личи си на снимката, правена на 7 септември 1952 г. В дясно от игрището на улица „Раковски” е била сградата на Юнион клуб, но кога е доразрушена, не зная. Дълго време по протежението на „Раковски” имаше волейболно игрище и няколко полуразрушени бараки. По едно време бутнаха дюкянчетата и по диагонал построиха нещо като малки магазинчета с огромни витрини, където продаваха сувенири, книги и прочие. Игрището бе заменено от градинка, в която денем играехме ние. Привечер ни прибираха и по пейките сядаха кротките пенсионери, а по-късно пристигаха и мъжете, измити, нахранени и готови за подвизи на „бойното футболно поле“. Понякога се чуваха викове, тълпата юрваше към Военния клуб и някъде по средата се сблъскваха двете групи – левскари и цесекари. Омразата беше стара, но през 50-те и 60-те години се беше пренесла и на политическа основа. Доста по-късно се създаде традиция – когато левскарите успяваха да откраднат червенобял шал от цесекарите, го окачаха на дървото в градинката. Досущ като мартеници. През 60-те и 70-те години със своите театри, изложбени зали, ресторанти и кафенета „Раковски” се превърна в централната улица на столицата и ако преди войната е било модно да се разхождаш по „Царя”, то в моето детство и ранна младост стъргалото се бе пренесло на „Ръкси”. Сигурно затова ъгловият прозорец беше любимият ми. Като дете слагах стол и гледах регулировчика, покачен на едно подиумче. По-късно сядах на перваза и наблюдавах как вечер лампата осветява отгоре кръстовището, как едрите снежинки стават тъмни, преминавайки през светлинния лъч, как дъждът хвърля отблясъци върху паважа… Пред мен минаваше целия град. Когато започна големият ремонт на Народния театър, обградиха всичко с тараби и положиха за известно време скулптурните фигури, покачени по-късно върху сградата. Забравих името на професора, който ги беше правил, но софиянци гледаха към извисилите се над оградата тела и се хилеха: „абе това партизанки ли са, музи ли са?”. И бяха прави – отблизо си бяха баш партизанки. След ремонта дойде ред и на ресторант-градина „Чайка“. Тогава на мястото на „нашата градинка“, но по-близо до „Гурко“, построиха кафе-сладкарница, чието име така и не научих. Няма да се учудя, ако са й прехвърлили името „Чайка“, та уж да е наследник на старата бирария. Само че не беше – с тези завеси и пластмасови столчета си бе най-обикновено псевдомодерно соцзаведение. Наричаха го При покойника, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Черен хумор, но типичен за онова време, тъй като клюката гласеше, че се поддържа от Държавна сигурност и  кадесарите карат определен тип момичета да водят там клиентите си чужденци, за да ги подслушват. Влязох веднъж – „шантонерки“ имаше, но чужденци не видях. Сега се замислям откъде произлиза тази дума „шантонерки“, която заместваше по-грубата? Сигурно от „шантаж“ – асоциация с изнудването, на което са били подлагани набелязаните жертви. От микрофоните не се притеснявахме, те бяха навсякъде – ако не механични, то чисто човешки, взели образа на симпатичен приятел или весел сътрапезник. Но „Покойника“ беше от малкото заведения, които имаха маси на открито, затова при хубаво време не можеше да се намери място. Отсреща на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“ под кооперацията на ген. Георги Вазов бе ресторант „Ашингер“. Наричам го нарочно с първоначалното му име, тъй като с него той битуваше сред софиянци. През годините наименованието му бе сменяно многократно – беше и „Русе“, и „София“, а през 70-те го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици. Ето една стара история, свързана с „Ашингер“ и разказана ми от Мадлен Чолакова. През 1998 година, разчиствайки апартамента на родителите си, Мадлен намира един портрет, майсторски нарисуван върху изпомачкана и с петна хартия, после позагладен и рамкиран в проста тъничка дървена рамка, а стъклото прашно и позачупено по ъглите. От баща си тя разбира, че засменият мъж с накривена мека шапка е младият кинорежисьор Александър Вазов, рисуван от Бешков в „Ашингер“. Било някъде през 1939 или 40-та година, когато в една хубава вечер те изпращали заклетия ерген и виден софийски бохем и гуляйджия за Русе, за да се ожени най-сетне за заможна русенка. Само че животът пожелал друго. На гарата в София Александър Вазов видял млада, красива като ангел руса жена, с две малки деца на ръце. Била сама и разплакана, надяваща се да замине за Израел, но изостанала в непознат град. Така той не се оженил в Русе, а взел за жена бягащата от Полша еврейка Мелания, майката на Януш и Кристина. И в една също такава тиха лятна вечер, след като поседяла в ресторант „Ашингер“ с рамкираната рисунка в ръце, Мадлен качила стълбите до тавана и я занесла на полския син Януш Вазов – просто позвънила на вратата и я подала. На него му станало малко неприятно, че го безпокоят вечер, но поел рамката. Погледнал рисунката, промълвил само „Баща ми“ и се обърнал да скрие сълзите си. А после плакали заедно. Такава ли е била истинската история или няколко разказа са се комбинирали в един, не зная. Но аз си представям свежа нощ, масите на „Ашингер“, наредени на тротоара към „Гурко", шумната компания начело с гръмогласния Александър Вазов, сухият и язвителен рисуващ Бешков и най-младият сред тях, бъдещият баща Чолаков, който слуша и помни и именно заради това портретът е останал у него. Сигурно съвсем не е било така, но моите мисли го „наредиха" по този начин. През различни периоди в кръчмата, която всички продължаваха да наричат със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, в по-ново време са ходили млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов… Официалният вход на ресторанта беше на самия ъгъл. Имаше и втори, откъм „Гурко“, през който обслужваха изнесените на тротоара маси. По някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля, разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика. Но в „Ашингер“ не пееше певица и слава богу. Понякога в неделя в ресторанта правеха сватби и когато привечер градусът се покачваше, оркестърът излизаше на улицата и по платното на „Гурко“ се извиваха хорà. Минувачите спираха, радваха се и никой не се оплакваше, че са му препречили пътя. Аз живеех отгоре, точно над светлинната реклама „София“, която се вижда на снимката. Това не беше първият луминесцентен надпис – преди него имаше друг, закрепен на стената, ама май беше „Русе“. Кому пречеше ресторанта не знам, сигурно разговорите вечер и музиката са дразнили живеещите наоколо, но с преминаването към категорията „заведение за бързо хранене“ славата на „Ашингер“ отиде в миналото. Под същата кооперация, но от другата страна на входа й към „Раковски“, през 60-те години имаше някаква кухня за готови храни, която след това стана кафене. В него, доколкото помня, за пръв път се появиха есперсо машините faema и кафенето бързо стана модно. Беше ни страшно любопитно как кафето се приготвя с дърпане на ръчка – съвсем като „еднорък бандит“. Клиентът седеше и гледаше колко сипват в чашата, кога сменят пълнителя, парата как излиза и всеки бързо ставаше специалист. По-късно започнаха да му казват „Щорите“. На мястото на това кафене през 90-те беше сладкарница „Лучано“. Сега е бар-ресторант, а „Ашингер“ е банка. Из книгата „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ на Павлина Делчева-Вежинова, издателство „Кибеа“, 2017 * Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на newme.bg Вижте още: Имало едно време на Северозапад…

„Забравените“ царе на шоколада!

Границката къща сънува своя Великден

Сълзите, които родиха Кривото дърво

Духът на велики българи е потънал завинаги в забравата на Времето…

Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи!

Заветът на дядо Флори и баба Герга

По един куфар и 32 сирачета…

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение нa редакцията на Newme.bg
Предишна Следваща