Тази статия нямаше да я напишем, ако преди няколко дни не се бяхме озовали на едно място „над“ София, където правят хубаво кафе, и ако като погледнахме потъналия в синя мъгла град, не бяхме видели само кубетата на „Александър Невски“ да блестят...

Когато на 3 март 1878 подписват Сан – Стефанския мирен договор, територията на малка България някак си става много голяма, та след четири месеца Великите сили се събират в Берлин и решават нещата така: създава се Княжество България - между Дунав и Стара планина плюс областта около София; създава се Източна Румелия, автономна провинция на Османската империя - между Стара планина и Родопите, но без тях, а Македония, Източна Тракия и Западна Тракия се „връщат“ на Османската империя...

Вижте още: Мистичният пръстен на Шаляпин, но дали

И през февруари 1879 година 229 пратеници от Княжество България, но и от други български земи, се събират в Търново и това т.нар. Учредително събрание приема Конституцията, а малко преди да го закрият, бъдещият голям политик Петко Каравелов предлага в чест на Освобождението, в което се е сляла „кръвта на освободителите с кръвта на освободените“, да вдигнат храм на Чанлъ тепе (Царевец) в Търново, след което последват бурни овации...

Скоро в София пристига избраният княз Батенберг, участник в Руско-турската война и племенник на Царя Освободител (този на коня на паметника пред Народното събрание), и като пита докъде е стигнала идеята за строежа, не получава отговор, но не защото не искат да му отговорят, а защото все още никой не се е задействал по въпроса... А когато Петко Каравелов, вече министър – председател, припомня на Народното събрание идеята и допълва, че князът би желал храмът да е в София, всички казват да, няма никакъв проблем, обаче пак нищо не се получава...

Вижте още: Безподобният Пенчо Семов

Ето защо по случай третата година от Освобождението Батенберг се обръща с прокламация (призив) към българския народ за въздигането на храма. И създават комисия, тя на свой ред решава да се създадат общински и окръжни комисии и да почват да се събират доброволни дарения, но нещата пак се замотават, а и чак след година успяват да се разберат на кое точно място да положат основния камък на храма...

И точно на четвъртата година от Освобождението (19 февруари 1882 по стар стил) на най – високото и празно място в София, ако не броим полуразрушената и превърната от турците в склад църква „Св. София“, в чието подножие днес гори вечен огън и политици поставят цветя при официални случаи, се събира пъстро множество, поставят основния камък на бъдещия храм и зазиждат тръба с паметен текст...

И се създава Комитет за събиране на средства, който да създаде  „подкомитети“ навсякъде, където живеят българи. „Тон за песен“ дава Батенберг и дарява 5000 златни лева, последват го селяните от Княжево, Горна баня, Бояна и Драгалевци и с волски коли докарват камъни, защото друго нямат, общественици дават и те пари, решават и в софийските църкви (само две, дополовина в земята) да поставят кутии за помощи, както и да напечатат Конституцията и я продават благотворително - по 20 ст... Малко ще избързаме и ще кажем, че в това бедно време и при тая всенародна сиромашия изцяло събраните народни пари в крайна сметка стават близо милион - баби се разделят с обиците си, жени – с пръстените си и въобще народът дава всичко, което може да свърши работа....

Вижте още: Историята докосва само когато е истинска

Пари за проект обаче няма и решават да прибегнат до помощта на Русия, а понеже след убийството там на Царя Освободител е имало конкурс за негов параклис, руснаците пращат пет журирани проекта. И ние харесваме проекта на арх. Богомолов и в 1884 (на шестата година след Освобождението) той идва в София, оглежда терена и се договарят освен да „уголеми“ храма, разходите по строежа да не надхвърлят 2 милиона златни лева. За икономия тогавашният кмет на София (трябва да е бил много умен) предлага на Богомолов да разрушат църквата „Св. София” и използват тухлите, но той не само не се съгласява, а дори издейства да почне реставрация с помощта на Руското археологическо общество...

Богомолов представя новия проект чак през август 1885 (на седмата година след Освобождението) и тъкмо техническата комисия да го одобри, Княжество България и Източна Румелия „се съединяват“, после почва Сръбско-българската война, на другата година август месец Батенберг го детронират и той напуска България, охладняват и отношенията ни с Русия, идва новият княз Фердинанд, седем години министър – председател е Стамболов, на когото Русия ама никак не му е любима, и с една дума, нещата по строежа замръзват... Замръзва и събирането на пари, защото в 1892 (на четиринайсетата година след Освобождението) те са всичко на всичко 783 005 златни лв...

Вижте още: Чапрашикови

А когато Стамболов пада от власт и се „сдобряваме“ с Русия,  в 1895 (на седемнайсетата година след Освобождението) се взима решение да се възобнови строежът на храма. И тогава опират до чеха арх. Антонин Колар (Паметникът на В. Левски, Военният клуб, старата Софийска гара, Военната академия) и той изработва строителна програма, според която храмът трябва да е готов за шест години...

В 1896  (на осемнайсетата година след Освобождението) се създава Строителна комисия, която да търси нов архитект, понеже Богомолов внезапно е починал, а в това време Колар изравнява терена, набавя камъни, негасена вар и други такива неща. И като го намират -  ректорът на Руската императорска художествена академия проф. Померанцев - той пристига в София, оглежда нещата и се съгласява да изработи съвършено нов проект, така че храмът да побира 5000 богомолци, а за строежа да не отидат повече от 2 млн. златни лв...

В следващите, има – няма, осем години не се случва нищо, освен че Строителната комисия и арх. Померанцев си разменят безброй писма, телеграми и други такива, а той се извинява с прекалена заетост, но все пак през март 1904 най – накрая има договор, да не повтаряме за какво, новото е само строежът да не надхвърля  3,5 млн. златни лв...

Вижте още: Хора като Димитър Кудоглу (май) се раждат веднъж на сто години

През август 1904 се създава Строително бюро и след всичкото това протакане най – накрая стрежът почва (на двайсет и шестата година след Освобождението)... И тъкмо почват да леят основите, пада зима и те стават готови чак през май 1905, тогава почват и да зидат храма, обаче сега пък свършват тухлите и строежът пак спира, после се намират тухли и пак почват и през май 1908 (на трийсетата година след Освобождението) храмът е иззидан и стигат до куполите му...

Междувременно започват разправии между Строителната комисия и Строителното бюро заради промени в проекта „в крачка“, възникват и някакви спорове с Померанцев и понеже идва 1910 (трийсет и втората година след Освобождението), когато по договор е трябвало да бъде построен храмът, удължават срока с две години...

Тук да кажем, че в крайна сметка „Ал Невски“ „струва“ 5 669 699 златни лева, като половината пари ги дава държавата, останалите пари ги дават общини, кметства, дружества, организации, манастири, църкви, чиновници, офицери, учители, кръчмари, граждани, селяни и изобщо целият български народ... 

Две години (1910 – 1912) руснаци, българи, немци, австрийци, чехи и италианци градят „Ал.Невски“ с най-доброто, което Европа може да предложи. За златните кубета държавата дава 8,35 кг злато, а 12 – те камбани (общо 24 тона) ги отливат в Москва, извозват ги до Одеса и оттам с параход до Варна, после със специален влак до София, от гарата до храма ги теглят български волове, а възторжени софиянци ги съпровождат... Отвън храма го облицоват с бял врачански камък и гранитен цокъл, орнаментиката от ковано желязо я изработват в Хановер,  а 11 – те дърворезбовани врати  (славонски дъб, сушен 17 години на сянка) ги правят най – прочутите виенски мебелисти...

Във вътрешния интериор изцяло влагат първокачествен бял и цветен италиански мрамор, алжирски малахит, бразилски оникс, египетски алабастър и полускъпоценни и скъпоценни камъни от Урал... Руски   архитект проектира мозайките и ги изработват в Италия и Германия, а мозаечните икони изцяло са работа на наши художници. Български майстори полагат великолепната настилка, а италиански каменоделци сътворяват шедьоври от геометрични и растителни мотиви, колонки, корнизи, капители, розети, те правят и царския, архиерейския трон и олтара, но какво им става по едно време, надниците почват да им се виждат недостатъчни... И тогава най – добрият наш каменоделец събира млади хора, обучава ги и работата продължава, а в това време мюнхенска фирма изработва 18 полилея (само централният тежи 2,5 т), 6 полилейни кандила, 30 свещника и 42 тръбни трисвещника, а московски фирми - църковната утвар (предмети за богослужението и други такива неща) и одеждите за бъдещите свещенослужители...

Вижте още: Българинът Асен Пейков е скулптор от световна класа

И после в храма влизат художниците - 16 прочути руски и 16 прочути български, между които професорите в Рисувалното училище Антон Митов и Мърквичка, повече българин, отколкото чех, които взимат и най – талантливите си студенти, а от Русия за модел, докато рисуват  ангелите и херувимите, пристига една изключителна красавица... И всичките тия хора свършват брилянтна работа, като сътворяват 82 икони и 315 фрески, съвършени образци на източноправославното каноническо изкуство... В горните части изобразяват началото и края на света, в ниските - сцени от Стария и Новия завет, а навсякъде може да се види духовният път на Българската църква, създаването на писмеността и други такива, за да личи българският характер на храма... И не можем да се стърпим и да не кажем, че в 1912 бедна българка пресреща пред храма Мърквичка, той й дава монета, тя го настига и му казва, че може би има грешка, монетата е златна и така в северния кораб на храма от иконата на Божията майка, рисувана от Мърквичка, гледа е тази бедна жена, нищо че канонът е нарушен...

Не минава и без куриози – когато прокарават парната инсталация, чиито тръби отвеждат до днешната Художествена академия, в храма настъпва такова стълпотворение от мишки, че не е за говорене, и тия почват да гризат иконите и фреските, подмамени от меда, който слагали в боите, но както и да, преодоляват и този проблем...

Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите

И когато всичко става тип – топ, от двете страни на централния вход поставят паметни плочи от карарски мрамор, на които написват, че храмът е построен „с волни пожертвувания на целия български народ за увековечаване на неговата братска любов и дълбока признателност към великия руски народ заради Освобождението на България в 1878 г." На някого днес „братската любов“ и „дълбоката признателност“ може да не му се нравят, но какво да се прави, такъв е животът...

И когато насрочват освещаването за 2 август 1912 (трийсет и четири години след Освобождението), избухва Балканската война, след това Междусъюзническата, а накрая и Първата световна война, така че всичко се отлага, обаче пък на 13 март 1913 цяла София се оглася от камбанен звън заради превземането на Одрин от българската армия...

И нали в Първата световна война сме съюзник на Германия, а Русия е неин враг, по законите на войната в 1915 руска ескадра напада района на Варна, Фердинанд събира нашите политици на нощно заседание и те преименуват храма от „Александър Невски“ на „Св. св. Кирил и Методий“, сменят се икони и фрески, както повелява канонът, сменят и паметните плочи на входа, после знаем какво става с Фердинанд и така нататък, но както и да е, в 1921 връщат името на храма...

Вижте още: Венета, достойната жена на Христо Ботев

И на 12, 13 и 14 септември 1924 (четиридесет и шест години след Освобождението) най – накрая освещават „Ал.Невски“... Цяла София е в трикольори и гирлянди, учрежденията не работят, търговците затварят, а пред храма идват цар Борис, правителството, депутатите, на всички 16 епархии (църковни области) митрополитите (управителите), висшето офицерство, дипломатическото тяло, руски военни ветерани, представители на културни, спортни и патриотични дружества, кметове, хиляди граждани и селяни от цяла България, тук са и престарелите български опълченци - с вехтите си униформи, с ордените си и със Самарското знаме... Голям празник става, да знаете, четохме вестници от онова време – речи, литургии, молебен за загиналите в Руско-турската война, десеткилограмов златен кръст, подарък от арменците в България, военен парад, духови оркестри в Борисовата градина, увеселения пред Народния театър, илюминации, Златна дарителска книга, 30000 възпоменателни медалиона, юбилейни цигари „Ал.Невски“ и така нататък и така нататък...

После в „оная“ България нищо не минава  без „Ал.Невски“ – сватбата на цар Борис, погребението на цар Борис, празници на армията, 24 май и какво ли още не... Бомбардировките в 1943 съсипват частично храма, но комунистическа България за 30 милиона оправя щетите,  решава „Ал.Невски“ да стане паметник на културата и така... На 18 ноември 1989 първият демократичен митинг е пред „Ал.Невски“ и има толкова хора, че не стига мястото и десетки са по дърветата, тук е и вторият, и третият, и всички митинги в „революционните години“, тук и днес идват протестиращи за какво ли не и от кои ли не краища на България, тук се събират абитуриенти, рокери, тук правят концерти, тук на Рождество Христово и Великден е пълно с хора и изобщо всички улици и булеварди в София и всички пътища в България водят към „Ал.Невски“...

И в мъгливо време само кубетата на „Ал.Невски“ блестят, защото той е нещо много повече от храм и паметник, той е Времето...

Снимката е от сайта “Изгубената България”, www.lostbulgaria.com

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe

Къде някога българите започват да „ваканцуват“

Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

Славата, забвението и отново славата на Фани Попова - Мутафова