Да кажем още в началото - тази история няма как да мине без политика, но нас ни интересува не политиката, а един впечатляващ човешки избор, свързан с България...Но да не губим време и да почваме...

В първата половина на ХIХ век в Европа се създават националните държави и Великобритания Русия, Франция, Австрия и Прусия се налагат като Велики сили. Във втората половина на века Великите сили пак са Велики сили, просто Австрия и Прусия се „преформатират“ в Австро -Унгария и Германия...И понеже само Османската империя си е все Османска империя, а в нея балканските народи са си все в едно и също положение, Великите сили се заемат с така наречения “Източен въпрос”– да решат с политически средства тяхната съдба и си гарантират политическото влияние след това на Балканите...

В тази ситуация Русия има особено място. От една страна, има обща граница с Империята и с времето завзема доста нейни територии по северните брегове на Черно море, от друга страна, черноморският „турски“ Босфор я привлича като цел, защото през него се „влиза“ в Мраморно море, после през Дарданелите - в Средиземно море, а мине ли се Гибралтар, следва целият свят...От трета страна, Босфора е на Балканския полуостров, нищо че е в единия му край, а от четвърта страна, в Русия на балканските народи се гледа като на братски християнски и славянски народи...

И макар формалният повод за поредната война - Кримската (1853 – 1856) да е друг и Русия да губи, след края й в Русия настъпват големи промени. Император Александър II (този на коня на паметника на площад „Народно събрание“) сяда на трона и слага край на крепостничеството (селяните да не са „собственост“ на господарите си), руското общество се либерализира, на Балканите духът на поробените народи се разбунва и те за кой ли път се обнадеждават...

Всичко това вдъхновява руския писател Иван Тургенев да напише романа „В навечерието“ (1860). В него Елена Стахова, млада дама от висшето общество, се влюбва в българина Инсаров, избягал от поробеното си Отечество, и макар всички да са против тази връзка, двамата се женят и поемат към България през Венеция, където обаче болният отпреди това Инсаров умира...Елена пише на близките си, че няма за какво да се връща в Русия и че ще продължи напред, след което никой повече не чува нищо за нея, но се говорело, пише Тургенев в края на романа си, че някъде на Балканите Елена станала милосърдна сестра...

Всъщност историята, която искаме да разкажем, много наподобява тази история и по един особен начин доказва, че животът подражава на изкуството, а не обратното...

Та в 1860 както всички образовани хора в Русия, така и баронеса Юлия Вревская е силно впечатлена от Тургеневия роман...Дъщерята на генерал Варпаховский на 16 години се омъжва за 44 - годишния барон Вревский, генерал, служещ на Кавказ, но го раняват в битка, умира и тя остава вдовица на 19 години...Дали е знаела, дали тогава разбира,  но мъжът й оставя три деца сирачета, чиято майка черкезка също е починала... И баронеса Юлия Вревская отива при император Александър II и издейства те да бъдат признати за законни деца на барон Вревский, за да учат в училища за деца от висшето обшество и да наследят своя баща и неин мъж...

Но Александр II се погрижва и за вдовицата на генерала и прави Юлия Вревская придворна дама на императрицата. И красивата, образована и изискана млада жена става част от руския елит, постоянно пътува до Франция, Италия и къде ли не, посещава опери, спектакли и изложби, общува с  известни писатели, художници и композитори, но дава да се разбере, че иска да остане сама до края на живота си...

Така минават 10 години, докато внезапно Юлия Вревская изпада в немилост, но защо, не се знае...Предполага се, че причината е самоубилият се съпруг на по – малката й сестра (неведоми са пътищата Божии – той е едно от децата на покойния барон Вревский), а поводът – предполагаемата й връзка с Великия княз Константин, брат на Александър II... Злите езици отиват и по – далеч, според тях Великият княз не е бил безразличен и към самата Юлия Вревская, но какво значение има дали така е било...

И оттук нататък животът й поема в съвсем друга посока...Тя напуска Петербург и заживява в имението си, а в 1873 се и запознава с писателя Тургенев...Никой не знае дали това тяхното е било приятелство или нещо повече, защото са запазени нейните писма до него, сдържани и овладяни, и само 2-3 негови...Но казват, че като човек на изкуството, Тургенев е бил влюбчив, а и има едни пет дни, в които Юлия Вревская гостува в имението му, за които пет дни много се е говорело после, но какво значение има това, важното е, че Юлия Вревская наистина е ценяла Тургенев, а той нея още повече...

И когато в 1876 в България избухва Априлското въстание, ехото му отеква с всичка сила именно в Русия...Вестниците гърмят, обществото не спира да говори за турските зверства и страданията на българския народ, а възмутен от заявения от Великобритания неутралитет, Тургенев пише смазващата сатира „Крикет в Уиндзор“, в която кралица Виктория гледа как се търкалят не топки, а отрязани детски главички...И в Русия почва да ври и кипи, във Франция Виктор Юго надига глас:„Колят народ! Къде? В Европа!“, английският  политик Гладстон издава потресаваща брошура за ужасите в България, Джузепе Гарибалди в Италия и той надига глас... В същото това време избухва и Сръбско – турската война, в която загиват и 1700 български доброволци, но какво чудно, нали в края на „Хъшове“ героите на Вазов поемат от Румъния към Сърбия, за да умрат за България, но тогава така е било - кой където може, се е биел с турците...

Та по тези причини в края на тази същата 1876 Великите сили се събират в Цариград с готов проект за автономия на България, Османската империя обаче не го приема и на 24 април 1877 Александър II обявява манифест за започването на война. Към Русия се присъединява Румъния, която има стари сметки за уреждане с турците, Сърбия - и тя има какво да урежда, и Черна гора, която е под турско робство... Ние веднага сформираме българско опълчение, а в руската армия винаги е имало и един финландски полк съобразно някакви си техни неща...

И тогава баронеса Вревская преминава курс за милосърдни сестри, продава имението си и с парите сформира женски санитарен отряд, но да кажем все пак, че чак в Кримската война на фронта допускат милосърдни сестри в лазаретите (полеви болници), до този момент са смятали, че ужасите на фронта не могат да бъдат понесени от жени...

На 27 юни 1877 руската армия дебаркира при Свищов и започва Руско - турската война - за нас Освободителна(та)... Юлия Вревская е насочена към военна болница в румънския град Яш, където още на втория ден от България започват да карат ранени войници, а после настъпва пълен ад, защото има дни, в които карат по 3000 ранени, и казват, че дори корави мъже не издържали гледката...Юлия Вревская работи почти  денонощно, защото ранените не свършват и не свършват, а милосърдни сестри недостигат, налагат се непрекъснати операци, ампутации и т.н., отделно има и битови проблеми, но кой ти гледа тези проблеми, четем в запазените й до Тургенев писма...

И когато й дават отпуск, тя не се връща в Русия, а с Руския червен кръст минава Дунава и пристига в полева́та болница в Бяла, в нашата Бяла, където заварва самия ад, защото наблизо се водят боеве и ранените ги носят час по час...На Тургенев тя пише:„Ние сме пет сестри на 400 души, ранените са в много тежко състояние, утре чакаме нови 1500 човека...", а на сестра си:"Как мога да се оплача, като виждам толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно...“ На два пъти е и на „терен“ и под свистенето на турските куршуми изнася на гръб ранени...И тази жена до такава степен се раздава, че отива и в медицинския пункт край село Обретеник, при неспасяемите случаи...И когато почти я задължават да се върне в Русия в отпуск, тя се връща, но в Бяла и в палатки и землянки превързва ранените, храни ги, мие ги и им пере дрехите, завинаги приключила със светския живот, баловете, валсовете и всичко останало, за което обаче не съжалява, защото в Руско – турската война и на българска земя открива, че животът никога няма само един смисъл...

В края на декември 1877 Юлия Вревская се заразява от тиф, докато удържа буйстващ ранен войник...Две седмици е на легло, втората така и не идва на себе си, а в първите дни на януари 1878 предава Богу дух...На надгробния й камък освен нейното име се чете още едно, защото след години тленните останки на двете милосърдни сестри са преместени на едно място, но всъщност дали умират по едно и също време, не се знае...Знае се обаче, че в последния й път баронеса Юлия Вревская не я изпраща висшето общество на Петербург, а ранените, за които тя се е грижела...До оградата на малката църква в Бяла ранени войници копаят замръзналата българска земя и ранени войници я полагат в гроба - не в дантелени дрехи, а в сестринска престилка...Накрая българката, в чиято бедна къща е „разквартирована“ Юлия Вревская, покрива със здравец гроба на жената, загинала за свободата на нейния народ и останала завинаги в България...

И както Елена от „В навечерието“ на Тургенев отнася със себе си много тайни, така отнася много тайни в гроба си и Юлия Вревская...Между малкото й вещи намират два плика, вероятно с  писма, а на пликовете с нейния почерк пише в случай че умре, да бъдат изгорени...Волята й е изпълнена, но въпросите дали не е обичала някого и дали нея някой не е обичал и има ли това връзка с идването й в България, остават и до днес без отговори, защото тя така пожелава - личният й живот да остане завинаги тайна...

Респектирани от този избор, тук казваме вечна памет на баронеса Юлия Вревская и всички, загинали за България, оставяме духовете им на спокойствие и затваряме вратата към миналото...

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Вазови(те) – големи за себе си, големи за България

Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица

Славата, забвението и отново славата на Фани Попова - Мутафова

Христо Докузанов, „Царят на колбасарите“

Тухлите на Павел Калпакчиев и до днес са живи

Достойните Балабанови - много достойните...