Вдъхнови се

Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Няма средно положение.

09:17, June 22, 2018 | От New Me

                Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Няма средно положение.

Ерих Мария Ремарк (22 юни 1898 - 25 септември 1970)

На днешния ден се навършват 124 години от рождението на един от най-големите и най-четени писатели за всички времена - Ерих Мария Ремарк, в чието творчество има две теми – страшната и ужасна война, която прави поколението да се чувства изгубено и да не може да намери смисъл на живота си, и страстната, всепоглъщаща и пронизваща целия човешки живот любов - единственото, което може да излекува и най-жестоките рани, причинени от човека.

Христоматийни са романите на Ерих Мария Ремарк „На западния фронт нищо ново“, „Обратният път“, „Трима другари“, „Искрица живот“, „Време да се живее и време да се мре“, „Черният обелиск“, „Живот назаем“, „Нощ в Лисабон“, “Сенки в рая“, но вместо да ги изброяваме, ви предлагаме един пасаж от „Триумфалната арка“, олицетворяващ удивителната проза на един безпощаден романтик и мечтателен реалист, какъвто е Ерих Мария Ремарк.

******************

„Силна гръмотевица разтърси града. Дъжд закапа по храстите. Улицата изглеждаше посипана с черно сребро. Едри топли капки обляха лицето му. Той престана изведнъж да разбира смешен ли е, или жалък, страда ли, или не. Знаеше само, че е жив. Жив. Животът го държеше и разтърсваше. Не беше само страничен наблюдател; величието на неудържимото чувство пламтеше в жилите му като огън в пещ; нямаше значение дали е щастлив, или нещастен. Достатъчно беше, че е жив и съзнава това.

Той стоеше на дъжда и се бе превърнал в дъжд и буря, вода и пръст; светкавиците от хоризонта се кръстосваха в него, той беше творение и стихия. Границите бяха изчезнали. Щастието и нещастието бяха празни черупки, изхвърлени от могъщото чувство, че живееш и че съзнаваш това.

„Ей, ти, там горе — обърна се той към осветения прозорец, като се засмя, без да съзнава смеха си, — малка светлинка, мираж, лице, упражнявало такава странна власт над мене на тоя свят, в който има стотици хиляди други, по-добри, по-красиви, по-умни, по-мили, по-верни и по-разбрани; случайност, изникнала една нощ на моя път и завладяла живота ми; безсмислено чувство, отхвърлено и отново влязло под кожата ми, докато спях, ти, която не знаеш за мен нищо друго освен това, че се съпротивлявах, и се нахвърляше върху мен, докато най-сетне се предадох, а след това мислех, че никога вече няма да стоя така. Дъждът облива ризата ми, по-топъл, по-хладен и по-нежен от ръцете и кожата ти. Аз стоя жалък в острите лапи на ревността, копнея за теб, презирам те, възхищавам се от теб и те боготворя, защото ти изпрати светкавицата, която ме озари, светкавица, скрита във всяка утроба, изпрати искрата на живота, черния плам! Ето ме тук не вече като мъртвец, който се е свил в убежището със своя дребнав цинизъм, сарказъм и малко смелост, прогонил мъртвешката студенина, а отново жив, и макар да страдам, сега съм готов да посрещна всички бури на живота, възроден отново чрез неговата проста сила. Бъди благословена ти, Мадона с невярно сърце; мечта и измама, счупено огледало на тъмно божество. Ти ми възвърна това, което нито Платон, нито хризантемите, нито поезията и състраданието, нито отчаянието и търпеливата надежда биха могли да ми дадат: простия, силен, непосредствен живот, който ми се струваше престъпление в тия дни между две катастрофи. Поздравявам те! И бъди благословена! Трябваше да те загубя, за да науча всичко това. Поздравявам те!“

Нощта продължаваше да излива дъжд от звездите; дъждът, нощта, природата, животът, всичко беше тук и той се бе слял отново с него; черупката се бе разтворила; животът се показваше, животът, благословеният очакван живот.“

Imasmi web loading