Днес се навършват 120 години от рождението на „слънчевото дете на българската поезия“ Христо Смирненски. 

И макар да живее само 25 години, Христо Смирненски е първият български поет, станал певец на „унижените и оскърбените“ в големия, „шумен и разблуден град“. Затова неговите малки гаврошовци, които гледат бляскавите витрини; малката цветарка, която продава цветя, съпроводена от хищни погледи, защото и тя самата е „хубав цвят“; уличната жена, закичила се с увехнали циклами и прибираща се вкъщи сама, за да вечеря с „гостенина Глад“, и старият музикант, който „тегли полекичка лъка“ на цигулката си под моста, а „зад гърба му пристъпя Смъртта“ ще се превърнат в емблема на едно историческо време, в което животът се превръща в  съществуване, а надеждата за един по – справедлив свят – в светла мечта...

И понеже самият Христо Смирненски е „дете на града“, поезията му е изпълнена с любов към малкия човек, с жал към несъстоялия му се живот, с ентусиазъм светът да бъде променен и когато това се случи, да свършат завинаги „зимните вечери“ в живота на хората от крайния квартал, аутсайдерите в живота и в историята, но съхранили в себе си човешкото и доброто... 

Христо Смирненски е роден в Кукуш, но днес Кукуш е гръцки град, в който  нищо не напомня за големия българския поет...Къщата в София, където е живял със семейството си, е потънала в разруха... Къщата в Горна баня, където пребивава известно време с надеждата да се излекува от туберкулозата и където минават последните му дни, отдавна я няма...  

Но поезията и прозата на Христо Смирненския ги има, защото голямото, честно и съпричастно Слово винаги го е имало и ще го има... Затова по случай 120 години от рождението на Христо Смирненски си спомняме за него с една миниатюра, даваща представа за големия поет - роден на днешния ден и останал завинаги на 25 години – вечно млад, вечно възторжен и вечно много истински...

 Босоногите деца

Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!