Понеже есента пристъпва и ни чакат още дни за разходки из България, ще продължим да разказваме за някой манастир, църква или  просто за някое интересно място, а дали ще пожелаете, или няма да пожелаете да ги видите, е въпрос на личен избор, защото е добре всеки да прави това, което му харесва...

Този път ще разкажем за Кукленския манастир, към който лично нас ни поведе любопитството, защото обителта е  свързана с драматичната история на героите в удивителния разказ на Николай Хайтов „Козият рог“, превърнал се и в един от най – забележителните български филми за всички времена...

От София до Кукленския манастир се стига за 2 часа (160 км), а отправна точка ни е София, защото ние оттук сме ходили. На магистрала „Тракия“ преди Пловдив хващате надясно към Пампорово, а малко преди Асеновград и към село Куклен - манастирът е на 2 -3 км след него, а по пътя има и табели, от тия кафявите.  

Още от древни времена над селото, разположено в полите на Родопите, блика минерален извор и макар хората тогава да не са знаели, че е минерален, славата на аязмото с лечебна сила става свещено място за поклонение и упование на болни хора...Казват, че водите му помагат на всякакви болести, но особено на хора с проблеми на нервната система или да го кажем направо - на душевноболни...

Столетия по - късно, макар и неизвестно кога, възниква манастир, който „наследява“ аязмото, а езическото преклонение пред лековитата вода се променя в почит съм Светите Безсребърници Козма и Дамян, известни християнски лечители. И до днес те са „официални“ покровители на манастира и той носи тяхното име, макар  местните хора да го наричат просто „Свети Врачове", тоест „Свети Лечители".

Някои историци приемат Кукленският манастир да възниква като метох на Бачковския, който е от 1083 година, но убедителни доказателства няма. И все пак един ръкописен религиозен  сборник от 1337, създаден за българския цар Иван - Александър, се нарича "Кукленски  песнивец", което подсказва, че през XIV в. тук трябва да е имало манастир, макар от него впоследствие нищо да не е останало.

А не е останало, защото по време на османското нашествие няма в България неразрушен манастир, но понеже пък днешната манастирска църква и жилищното крило за монасите със сигурност са от XV век, явно тогава  местните родопчани са възстановили някогашната обител.

Интересно е, че Кукленският манастир не се споменава в османските данъчни регистри за този край нито през XV, нито в XVI век. Първото споменаване на обителта е от 1639/40 година – като стопански обект във владенията на някой си Шахабеддин паша, получил като награда от султана земи – вакъф, в чието владение влиза и Куклен. По каква причина пък в 1657, когато 218 църкви и 33 манастира между Костенец и Станимака (Асеновград) са унищожени, а Кукленския манастир е пощаден, никой не може да каже, но е възможно причината да е лечебното аязмо, защото българите са едно на ръка, но и турци се стичали към него...

Факт е обаче, че в двора на манастира е погребан един турски паша и че надгробната му плоча и днес е там, а поколения монаси съхраняват спомена за причината. Този турски паша, вероятно наследник на споменатия  Шахабеддин паша, живеел наблизо и имал неизлечимо болна дъщеря. Чул за лечебната сила на водата в аязмото, той я довел в Кукленския манастир и какво е ставало, никой не може да каже, но тя оздравяла. В знак на благодарност турчинът дарил щедро обителта и години наред я пазел от върлуващите наоколо разбойници, а приживе помолил и като умре, да бъде погребан тук. в По този начин той защитил Кукленския манастир завинаги, защото е известно, че никой мюсюлманин не осквернява гроба на друг мюсюлманин...

За силата на аязмото говори и един издялан върху каменна плоча ктиторски надпис: "Целебен извор на свети Безсребреници. Животворната вода на свети Козма и Дамян дава сили на душите и цери телата на онези, който идват при извора със своята вяра и черпят вода за всякакво изцерение. Тя изчиства нечистотиите на всички болести. Спомнете си за мене, смирения Игнатий, игумен на манастира "Св. Безсребреници" в 1795 г. 1 септември".

Всъщност в притвора (входното помещение) на църквата в Кукленския манастир и до днес се пазят едни пранги (белезници, окови), които някога били дванайсет. С тях навремето за цяла нощ душевно болни хора били оковавани към пода, за да не буйстват. На сутринта монасите им пеели молитви, а после ги водели до аязмото и ги обливали с вода, като първия ден броели „едно, две“. На следващият ден повтаряли процедурата, но броели вече „едно, две, три“ и така лечението продължавало до  цифрата 2000. Не ни се изчислява по тази схема колко дни продължавало лечението, а и не можем да кажем какво е било това лечение, но е факт, че има десетки, стотици, хиляди сведения за излекувани по този начин хора. В днешно време, естествено, тези практики не се прилагат, но е останало поверието, че ако болен от каквото и да подържи прангите или ги допре до болното място, ще се излекува. Оковите са поставени върху един каменен постамент и много хора ги докосват с благоговение и надежда, а някои и просто за здраве... 

И понеже стана въпрос за църквата на Кукленския манастир, да кажем още, че в нея се намира една икона на Св. Козма и Дамян, която се смята за чудотворна, и че пред нея винаги има много хора.... На 24 срещу 25 февруари 2002 г. тя мистериозно изчезва, явно някой я открадва, и всякакви опити да бъде открита, удрят на камък... Минават почти 15 години и иконата попада в ръцете на софийски реставратор, който обаче отваря интернет сайт за крадени ценности, вижда я там и сигнализира на експертите в полицията. И точно 15 години след кражбата, на 25 февруари 2017 чудотворната икона е върната на църквата в Кукленския манастир и днес отново  е там....

В Кукленския манастир приключва и историята, вдъхновила големият български писател Николай Хайтов, родом от близкото село Яврово, да напише разказа „Козият рог“, по който е създаден и едноименният филм на Методи Андонов. И само да кажем, че този филм е гледан в България от 2 милиона и половина зрители, че са го гледали и хора в 62 държави по света, че има какви ли не награди и че е един от истинските киношедьоври на българското кино...

Навремето от стари монаси Николай Хайтов чува историята на Кара Иван, Караиваница и дъщеря им Мария, а в наше време при ремонт на манастирска стълба е намерена обърната плоча, на която пише, че тук е починала Мария, което означава, че всичко в разказа „Козият рог“ може би е истина...

През турското робство някъде наоколо живеел някой си Караиван с красивата си жена си и дъщеря си Мария. Караиваница се славела с красотата си, но турци видели жената,  брутално я изнасилили и тя полудяла... Мъжът й я отвел да се лекува в прочутото аязмо на Кукленския манастир, но така и не успял...

Озлочестен и озлобен, Кара Иван запалил къщата си в селото, качил се в планинаата и заживял с мисълта за отмъщение. Сам отгледал дъщеря си Мария и за да се почувства овъзмезден за злодейството на турците, решил да направи от Мария мъж-отмъстител. Остригал й косите, облякъл я в мъжки дрехи и започнал да я възпитава като момче – да може да стреля, нож да хвърля и ятаган да върти...

И като пораства, Мария  започва да убива един след друг изнасилвачите на майка си с едно и също оръжие - забит в гърдите им кози рог... И някогашните насилници умират, а все още живите настръхват от ужас кога ли ще дойде техният ред...

Всичко предвижда Кара Иван, но не и това, че неговата Мария в крайна сметка по природа е жена, че в един момент тази природа ще проговори и че момичето му ще се влюби в  хубавец овчар и ще му се врече във вярност... А когато кара Иван разбира това, само и само Мария да остане такава, каквато той иска да бъде – отмъстителка и нищо повече – той подпалва кошарата на избраника й, без да знае, че и любимата му дъщеря е вътре... И  двамата влюбени изгарят в пламъците...

Такава е историята в разказа „Козият рог“, така е пресъздадена и във филма, макар местните открай време да твърдят, че всъщност Мария попада в обкръжението на турските преследвачи и за да не я заловят жива, се хвърля от една скала, а после пренасят тялото й и го погребват близо до или в самия Кукленски манастир.

В края на дните си тук намира убежище и баща й Кара Иван, за да пречисти съвестта си пред Бога, а преди да умре, се изповядва пред игумена, разказвайки цялата си житейска орисия... Защо игуменът не опазва тайната на изповедта, не можем да кажем, но както се казва, и по – добре, защото иначе монасите нямаше да я научат и предават един на друг и така тя никога нямаше да стигне до Николай Хайтов, а от него – и до нас...

И да кажем нещо за днешния Кукленски манастир, където отидохме с голям мерак да го видим, и не съжаляваме, но някак си останахме със смесени чувства... На пръв поглед всичко е на мястото си и даже повече от на мястото си, защото обителта е старателно и прецизно реставрирана, сградите белеят идеално шпакловани, даже имат и кафява алуминиева дограма, навсякъде е „постлано“ с каменни дялани плочи, има парапети от ковано желязо, фенери и разни такива украшения, но според нас хората, направили всичко това с благородни чувства, са се престарали...

Обителта е на две нива – горе във формата на буквата „Г“ са мастирските сгради и една новопостроена църква (2011), на долното ниво е автентичната стара църква от XV в., тази с с прангите и чудотворната икона...

Предварително бяхме чели, че основната манастирска сграда „горе“ е най – старата манастирска сграда, съхранена у нас – от XV век, но тя съвсем не изглежда да е оттогава... И странно – специално излязохме извън манастира, за да я погледнем отзад... Там видяхме каменна зидария, наистина изглеждаща много автентична... Погледната от двора обаче, същата сграда е перфектно белосана и по наше виждане едва ли не отново построена в духа на някогашната архитектурна традиция...

Околовръст старата църква пък има издигната някаква каменна стена със зъбери, които поне на нас ни заприличаха на театрален декор; в двора „горе“ има вдигната беседка с колони в странен съвременен стил, а като се приближихме, видяхме в средата й чешма; новата църква пък някак не стоеше на мястото си...  Това ни накара да отворим интернет, да погледнем архивни снимки на манастира и да установим, че да се остави една старина да рухне, не е добре, но и така да се реставрира, че да изглежда като новопостроен манастир, също не е добре...

Всъщност това е нашето мнение и може би по тази причина никак не можахме да си представим Кара Иван точно в тази обител да е довел полудялата си жена и точно тук да е завършил живота си в размисъл за живота, отмъщението, любовта, греха и милостта на Бога към него, един човек, загубил всичко, което има....

Но както и да е, защото наоколо са Родопите, а те помнят и пазят спомен за всичко, което всъщност е най - важното... И там някъде над баирите сигурно бродят духовете на Кара Иван, жена му и дъщеря им Мария, защото никъде другаде човешкият дух не се чувства така свободен, както на някое издигнато място в тази свещена планина...