Понеже тази година есента се случи топла и мека и затова е много подходяща за разходки, ще продължим да разказваме за някой манастир, църква или  просто за някое интересно място, а дали ще пожелаете, или няма да пожелаете да ги видите, е въпрос на личен избор, защото е добре всеки да прави това, което му харесва...

Този път ще разкажем за Роженския манастир, най-големия в Пиринския край и един от малкото добре запазени средновековни български манастири. Предполагаме, че много хора са ходили в него, но понеже може да има и такива, които още не са били там, нашият разказ е за тях, но и не само...

От София до Роженския манастир са към 180 км и се стига за 2 часа и половина, а взимаме София за отправна точка, защото ние оттук сме ходили. Пътят дотам е безпроблемен, ако изключим Кресненското дефиле, но там може да направите кафе почивка. И преди, и след Сандански има табели за Роженския манастир, от тия кафявите, и няма как да ги пропуснете, а иначе той се намира на 6 км след Мелник, като пътят от града до обителта се „промушва“ през прочутите в тоя край пясъчни пирамиди.

Кога точно е основан Роженският манастир, никой не може да каже, но макар и не в този вид, най – вероятно манастир тук е имало още в  XIII в., когато околните земи са принадлежали на деспот (самостоятелен управител на област) Алексий Слав, племенник на българския цар Калоян. Доказателство е приписка (добавка към текст извън съдържанието му) в гръцки ръкопис от XIII в., в която се казва, че книгата е собственост на манастир над Мелник, а при разкопки в манастирския двор са открити накити и монети от времето на  византийския император Михаил VIII Палеолог, съвременник на деспот Алексий Слав, което пак е потвърждение за наличието на манастир по това време.

За историята на обителта във времето можем да съдим по няколко културни „свидетелства“. В един ръкопис от 1551, днес съхраняван във Великата лавра („най – главния“ манастир) на Атон, пише,  че по това време Роженският манастир е бил възстановен, но дали преди това е бил разрушен или само дострояван, не се знае.  Над една от вратите на църквата е изрисуван Иисус Христос на трон, „заобиколен“ от дванайсетте апостоли, и макар на снимката да не се вижда, там е изписана и годината 1597, което означава, че по това време манастира го е имало.

На един от стъклописите на прозорците в църквата пък се чете годината 1715, а ктиторски надпис в нея отбелязва, че на 5 юли 1732 година са завършени стенописите, изработването на иконостаса и иконите и цялостното обновяване на манастира.  

И да кажем още, че Роженският манастир е бил ставропигиален, което ще рече „подчинен“ само на вселенския патриарх – привилегия, с която са се ползвали единствено най-значителните манастири. Какво означава това?

Това означава, че днешният Истанбул, на който през турското робство ние му казваме Цариград, някога е бил известният Константинопол - столицата на (Източната) Римската империя, към XVI в. наричана вече Византия. Та когато турците го завладяват, те не „пипат“ седалището на източноправославната църква там - т.нар. Вселенската патриаршия, и до ден – днешен все в Истанбул. „Главите“ пък на  Вселенската патриаршия, т.нар. вселенските партриарси, от онова далечно време, та и до днес по традиция са все гърци. Ето защо като ставропигиален, т.е. подчинен само на вселенския патриарх, по време на турското робство Роженският манастир е хем български манастир, хем гърците са го имали за „свой“.   

Всъщност това означава, че през турското робство от Атон са пращали в Роженския манастир монаси, но това няма особено значение, защото XIX в. с дарителството на местни хора строителството в него продължава и той се превръща в най – големия  духовен център за християнското население в цяла Пиринска Македония.

От по – близката българска история се знае, че Роженският манастир е свързан и с борбите за национално освобождение и обединение, защото Македония, част от която е и Пиринска Македония,  според Берлинския конгрес в 1878 г. остава извън пределите на България. По тази причина дълги години Роженският манастир е „негласно“ седалище на ВМРО и членовете й са се събирали в него на съвещания. Недалеч от манастира след вътрешни борби в организацията е убит един от главните ѝ дейци Яне Сандански, днес там може да с види и гробът му, а има вдигната и църква.

През 1912 г. избухва Балканската война и за хората от Пиринска Македония тя става освободителна, защото след края ѝ тя е присъединена завинаги към България. Така Роженският манастир  става завинаги „български“ и макар между нас и гърците спорът чий е манастирът да продължават, в 1921 г Арбитражният съд в Хага отсъжда Роженския манастир на България.

Обителта се намира на една височина и само снимка от дрон може да даде цялостна представа как изглежда, защото иначе телефон или фотоапарат могат да „хванат“ само от някоя от шестте му високи каменни страни, заради които обителта прилича на непристъпна средновековна крепост.

Естествено, като минат под свода на входната врата на Роженския манастир и се поогледат, всички хора се запътват първо към църквата, да запалят по една свещ за здраве, какъвто е обичаят.

За нея няма да разказваме, защото не сме специалисти, а ще споменем само това, което особено ни впечатли, като например иконостасът ѝ.  Понеже в църквата светлината е слаба и снимки трудно стават, едва ли от нашата снимка ще добиете представа колко наистина красив е този иконостас. Под иконите има един ред медалиони с букети цветя, а всичките релефни части представляват резбовани плетеници с безброй образи, почти всичките позлатени...

За иконите не можем да се произнесем, освен че са също много хубави, но ни впечатли това, че църковният интериор също е дървен и също изцяло резбован. Казват, че стиловите особености на всичко в църквата издавало връзка на Роженския манастир с манастирите на Света гора, но понеже нали на Атон не пускат жени, ние никога няма да имаме възможност лично да се убедим в това, но както и да е, такъв е животът...

Разбира се, за хората най – ценното в църквата на Роженския манастир е чудотворната икона на Св. Богородица. Тя е създадена на Атон в 1790 като реплика на прочутата чудотворна икона на Богородица, „охранявала“ портите на тамошния манастир Ивирон. Надписът й сочи, че е зографисана "от ръката на Яков, монах Иверски", а е била поръчана от кожарския еснаф (сдружение на хора с един занаят) в близкия Мелник.

По разбираеми причини пред иконата на Богородица винаги има притихнали хора, всеки със своята болка и надежда, затова и почти никой не я снима – за да не смущава хората пред нея....

Който иска, може да влезе да разгледа и някогашната трапезария на монасите, да обиколи двора с тежката му каменна настилка  и натежали лозници кехлибарено грозде,

да се разходи из кьошковете, т.е. дървените балкони на манастирските сгради,  по „коридорите“ под тях,

а и да се качи по дървените стълби горе, при манастирските килии...

Ако пък случайно на човек му се прияде от кехлибареното грозде по лозниците, не може да си откъсне, защото няма как да го стигне, но това в кръга на шегата... Затова пък едно смокиново дърво така щедро е отрупано с плодове и толкова много има изпопадали върху тревата, че не е кой знае какъв грях човек да опита сладостта на някоя презряла смокиня...

Лично ние не си взехме, но само защото не ни се навеждаше, а иначе в Роженския манастир, за разлика от други подобни места, никой на никого не прави забележки, а монасите са миролюбиви и по християнски кроткопримирени с многото хора, идващи постоянно тук и любопитно обикалящи напред - назад...

Ето защо човек си тръгва от Роженския манастир с хубаво чувство и просветлена душа... Но понеже ние все пак сме хора, които освен душа имаме и тяло, извън манастирската обител и докато вървим към паркинга, тялото започва да дава дискретни сигнали, че Мелник е само на 6 км, че е също едно прекрасно място и че там душата ни човешка и тялото ни човешко могат да постигнат истинска хармония... А впоследствие се оказа точно така...