Това село Ъглен е много особено. Дори реката се е сгънала от смях около него, обиколила го е от три страни, кикоти се с всеки бързей и едва в лъщавите си поема дъх – до следващия бързей. Очевидно заради това са я нарекли Вит. Хората, като ги погледнеш – всекакви, като навсекъде. Докато не проговорят. Всъщност и говоренето тук е рядкост – правилният глагол е „заметуват“. Тук заметуването е особен вид изкуство, което редом с варенето на ракията, биенето на прасета в див и питомен вариант и ловенето на риба редовно и нередовно увенчава битието на автентичния ъгленчанин. Всичко това е предмет на гордост, но връх в самоосъществяването и самочувствието на моите съселяни си остава заметуването. Дедо ми Йото, когато още тригодишен започвах поредния разказ за приключенията си с думите „Аз, дедо, като бех моряк…“ ме спираше с жест, отваряше вратата към пътя и викаше първия минувач:

-           Ей, аркадаш, влез да видиш ка заметува моя! - и в очите му блестеше върховна гордост.

Това май предопредели и професионалния ми път в живота – журналистиката. Длъжен съм да уточня – навремето по вестници и телевизии много често заметувахме, малцина ни вярваха и мнозина ни псуваха. Сега колегите са надраснали този етап и вече просто лъжат безсрамно, но пък всички им вярват. То така е и с политиците ни. Е, псуват ги чат-пат и тях, разбира се, но това е просто за поддържане на формата. Излъгани всички, обидени няма. Та и държавицата ни е доста странна.

При това заметуването в Ъглен съдържа и състезателен момент – няма да забравя когато в разгара на някоя изумително красива история на Ванчо Жулето за глигани като слонове и сомове като китове, проточила се вече трета ракия, НакатаДончов, почервенял апоплектично от нетърпение и напрежение да разкаже своя вариант протяга ръце към него и стене почти в несвяст:

-           Млъкни, шъ са спукам!

Та в Ъглен не е толкова важно какво ще сложиш на масата, а какво ще разкажеш на нея.

И само като излезем нагоре или надолу по реката, където милионите години на юрското море са натрупали огромни чукари от бял варовик, прорязани от речния каньон и затова застинали в някаква дива и изумително хармонична архитектура – млъкваме. И добре, че има фотоапарати, макар че снимката не може да предаде чуруликането на бързея, извиращия от пещерите хлад, крясъкът на сокола или гърленото хриптене на гарвана-гробар, скърцането на снега в пъртината, аромата на огъня и пращенето на пламъците над снопа свинака и гръница…

Всичко това и още хиляди неща могат да бъдат усетени тук – ако, разбира се, човек има сетива като нашите. И едва тогава дори пришелецът може да разбере това, което ние си знаем от малки – Ъглен е центърът на Вселената. Това е.