И като се вглеждаме още по – внимателно,  разбираме, че всъщност някога бул. „Дондуков“ е започвал с тези сгради и че очевидно е имало някаква причина по – късно на тяхно място да се „появят“ ЦУМ и Министерският съвет...И в този момент ни става ясно, че прочутият магазин за колбаси на Христо Докузанов ще е бил именно в партера на някоя от сградите с тентите и никъде другаде, защото официалният й адрес е бил пл. “Св.Крал“ №14...

Христо Докузанов се ражда в  1885 в Панагюрище, но баща му умира и майката трябва сама да изхранва четирите си деца, затова още деветгодишен, Христо започва да чиракува в дюкян за месо, където не само помага от зори до мрак, но и научава някои неща за търговията с месо...И към 1900 Христо решава да отиде в София или някакви панагюрци тръгват натам и го взимат със себе си – противоречиви са сведенията – но така или иначе, той се озовава в столицата...

И не че преди 1878 по нашите земи не е имало чужденци, но за помогнат България да си стъпи на краката, а и заради свои интереси, което е нормално, скоро след Освобождението тук идват много италианци, белгийци, австрийци, руснаци, чехи и словаци - архитекти, инженери и музиканти, но и пивовари, ресторантьори и колбасари...И с красивите и стилни сгради, паметници и градини, създадени с тяхна помощ, София започва да прилича на европейска столица, а някои чужденци решават да наложат у нас и европейската кухня, в резултат на което силно повлияната от Ориента българска кухня лека – полека почва да се променя...

Особено впечатляваща е групата на чехите, които смятат, че щом и те, и ние сме славяни, гастрономическите и „питейни“ предпочитания на чехите ще допаднат и на българите. И в прочутата си пивоварна братята Прошек почват да произвеждат бира, която бързо се услажда на софиянци...И в прочутия си хотел „Панах“, на тоя същия бул. „Дондуков“ от избелялата картичка, Йохан Панах започва да предлага капуцинер с мляко в сладкарницата и европейски специалитети в ресторанта...И колбасарницата на Франц Клоучек започва да привлича минувачите с пражката си шунка, леберкеза, винервурста, които в България все още не са и сънували...

И как точно се случват нещата, не е ясно, но в София петнайсетгодишният Христо Докузанов се хваща на работа точно в магазина на този чех Клоучек, който обаче с времето охотно му разкрива и тайните на вкусните  колбаси, и как се печели клиентела, освен и че на първо време му дава да спи в едно стайче на магазина… И работливият и почтен българин Христо не само не се посрамва, но и за няколко години става най – ценният работник на чеха Клоучек...

И така ден след ден, седмица след седмица и месец след месец минават повече от петнайсет години, когато при едно пътуване до родния си град Христо Докузанов харесва една панагюрска госпожица, а вероятно и тя харесва Христо, защото в 1915 двамата се женят. Вероятно това е и причината скоро след това той да реши да работи вече сам, защото смело тегли банков кредит и в 1918 стартира...На много места пише, че когато Клоучек умира, за да купи магазина му, Христо Докузанов тегли кредит, но това съвсем не е така, защото според всички справки Клоучек си отива от тоя свят в 1930...

Но не това, друго е важно - че сиракът Христо Докузанов, за когото дори не се знае дали някога е ходил на училище, с труд, постоянство, упоритост и амбиция успява между двете световни войни да стане всепризнатият „цар на колбасарите“ в България. На някого тази работа може да му се вижда лесна - отваряш магазин за колбаси и продаваш, какво толкова, но това съвсем не е така. В околностите на София Христо Докузанов в огромен обор отглежда животни и постоянно обикаля България, за да намери най –добрите за месо породи, купува ливади за сено, месото кара за транжиране и строг ветеринарен контрол в другия край на града, оттам го прекарват до работилницата за колбаси и чак тогава е магазинът...И всъщност всеки ден от ранни зори Христо Докузанов обикаля с „Пакарда“ си –само той и цар Борис имат такъв автомобил - обора, ливадите, транжорната и работилницата, а привечер от къщата си на ъгъла на бул.“Мария Луиза“ и ул. „Козлодуй“ (построява я за своето семейство и за семействата на двамата си братя и сестра си, за които се грижи доживот) е тръгвал задължително пеша, за да усети „пулса“ на града...И през Лъвов мост и по бул. „Мария Луиза“ е стигал до пл.“Св.Неделя“, там е свивал наляво по бул. „Дондуков“ („този“ от избелялата черно – бяла картичка), влизал е в магазина си, връзвал си е безукорно бялата престилка, заставал е зад касата и е оставал там до късно вечерта...

Всички казват, че магазинът на Христо Докузанов наистина бил впечатляващ – от тавана висели пушени бутове, салами, луканки и суджуци, на пръти се люлеели наденици, домашни кървавици, пастърми и какво ли още не...Щандовете били препълнени с кренвирши, винервурст, сарфалади, мортадела, леберкез, пушени меса, пастети, както и с хамбургски салам, т.е. както го правят в Хамбург, със загребски  – както го правят в Загреб, с паризиер – както го правят в Париж, с дебърцини –както ги правят в Дебрецен, с пражка шунка – както я правят в Прага и с какво ли още не...Христо Докузанов  знаел колко е консервативен българинът и че за да почне да купува нещо, първо трябва да го опита, затова търговският му нюх му подсказва какво да направи и той започва да продава т.нар „Мешано“ – картонен тубус, т.е. цилиндър от картон с капачка, в който нареждал луканка, салам, кървавичка, леберкез, паризиер, роле, бекон и изобщо от всичко по малко – да опита човек, да прецени какво му е вкусно и да отиде пак да си купи....

Но едва ли започват да наричат Христо Докузанов „царя на колбасарите“ само заради богатия асортимент в магазина му...Всъщност той става известен с това, че зареждал „мека“ стока само ден за ден и че по тази причина всяка вечер на нищожна, почти символична цена бедните софиянци купували непродадените кренвирши, леберкез и винервуст, а гладните и безпарични студенти - отрязаните краища на саламите, суджуците и луканките...Нерядко обаче Докузанов  просто раздавал тази стока, докато свърши, а в събота вечер, понеже магазинът в неделя не работел, много хора отивали да си купят колбаси на безценица и така имали цяла седмица нещо вкусно на скромните си трапези - до следващата събота...

И на всяка Коледа и на всеки Великден Христо Докузанов изпращал на семействата на своите работници препълнени кошници с колбаси, но и на десетки нуждаещи се, давал постоянно средства за развитието на младежкото спортно дружество „Юнак“, а като запален левскар в онези бедни години хранел и футболистите на „Левски“...Когато пък прославеният борец Дан Колов остава без пукнат лев, защото раздава цялото си богатство, подпомага и него...На баловете в царския дворец (бил е негов доставчик на месо) в кутиите за благотворителност (нещо обичайно тогава) не спира да пуска хиляди левове, дарява и 400 000 златни лева за построяването на театралната сцена и читалището в Панагюрище...

И тук вече хронологията на времето би трябвало да ни отведе до 9.IX.1944, когато животът в България главоломно се променя, както и съдбата на много българи... И не че не става така, но няколко месеца преди това бомбардировките над София по време на Втората световна война ще сринат 24 болници, 40 училища, 14 черкви, 42 фурни, 8 кинотеатъра, 10 002 жилищни кооперации и къщи, 1684 магазина и складове, 396 работилници, 117 предприятия и 288 обществени сгради...Ще бъде сринат и бул.“Дондуков“, ще бъдат сринати и ония сгради с опънатите тенти от избелялата черно – бяла картичка, ще бъде сринат и магазинът за колбаси на Христо Докузанов...И ще мине време и това място ще бъдат построени ЦУМ и Министерският съвет, и животът пак ще продължи...

Той животът и днес продължава, но ако случайно минете под сводовете на ЦУМ, да знаете, че там някога се е намирал магазинът за колбаси на един панагюрски сирак, който тръгва от абсолютната нула и който с почтеност, труд и човещина става един от най – уважаваните български търговци между двете световни войни. Защото Христо Докузанов, „царят на колбасарите“ в България, през целия си живот прави така, че и нямащите да се чувстват от време на време като царе, пък било то и с един топъл кренвирш и парче лебервурст, дадени от сърце.

 *  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

Тухлите на Павел Калпакчиев и до днес са живи

Достойните Балабанови - много достойните...

Случаят "Яна Язова"

Имало едно време една "царска гара"...