Няма какво да го усукваме – ние българите си знаем урока за паметните събития в нашата история и големите имена в нея, но нямаме потребност от повече...

Отделно от това, отношението ни към чужденците ( по всяка вероятност исторически обусловено) е някак особено – ако не можем да минем без тях, се държим уважително и нерядко сервилно даже, разделим ли се, в повечето случаи те ни стават виновни за сума ти неща...

В този смисъл дали защото с цар Фердинанд България губи няколко войни, дали защото е чужденец, но историческата му присъда не подлежи на обжалване - виновник за две национални катастрофи, докато за сина му цар Борис и до днес на обвинителните и защитните пледоарии все още не им се вижда краят...

Та що се отнася до Фердинад, благодарение и на него в първото десетилетие на ХХ в. икономически България така „дръпва“, че в Европа заговарят за „българското чудо“ (между другото, в 1910г.  България е на първо място в Европа по раждаемост), защото Фердинанд инициира всякакви начинания, с които да я „настигнем“...

“Внедрява“ електрическите трамваи, кинопрожекциите и дори „аеропланите“, насърчава културата, превръща ориенталското градче София в спретната европейска столица с павирани улици, красиви градини и хубави сгради, „отваря“ вратите на Софийския университет, Ботаническата градина, Народния театър, Зоологическата градина, Природонаучния музей (запален ботаник и орнитолог, Фердинанд години наред го „захранва“ с експонати), а още с идването си България става „моторът“ в младата държава да се изградят 9000 км шосейни и 2000 км релсови пътища...​​​​​​​

И минават няколко години, и на девет километра от София Фердинанд купува земята на стар турски чифлик. На нея той оформя просторен парк с уникални дървесни видове от четирите краища на света, в който построява и скромен, но стилен дворец, в чийто облик се откриват архитектурни елементи от Светата Рилска обител, Стария Пловдив и Велико Търново...

Решава да го нарече на тази птица, която първа кацне на покрива му, и така извънградската царска резиденция се сдобива с името „Врана“...И за да има „Врана“ връзка с „големия свят“, Фердинанд прокарва и теснолинеен релсов път до жп линията Драгоман - София - Пловдив - Цариград, отстояща на 600 м, а между двете линии издига и кокетна малка гара, която всички започват да наричат „Царската гара“...

Та ако случайно се озовете край софийското село Казичене, защото сте се замотали в него и не можете да се измъкнете на магистралата, зад едни влакови линии непременно ще видите странна, изтърбушена отвсякъде порутина...Озовете ли се пък от другата й страна, ще стъпите върху една - единствена тясна влакова линия, цялата обрасла с трева...И ако видите линията внезапно да прекъсва, това означава само едно - вие сте на „Царската гара“...​​​​​​​

Някога правоъгълната сграда във виенски стил е имала салон чакалня с две странични помещения, имала е великолепни арковидни прозорци, имала е богата орнаментика по фасадата, особено пластична и изящна на двете входни арки, имала е впечатляващи подпокривни декоративни корнизи, на двете си къси страни е имала изящни козирки, имала е и чугунени колони с декоративни капители, „крепящи“ покрива и козирките, имала е глазирани керамични подови плочки в цвят охра, в специални цилиндрични ниши в салона чакалня е имала и две кахлени печки...Днес всичко това е разрушено, избито, изкъртено, изтърбушено, измушено, изпочупено и свалено и навсякъде се въргалят зарязани изкъртени плочки, празни бирени и други бутилки, потрошена стъклария и всякакви боклуци, на няколко места е пален и огън...

А някога, идвайки откъм Европа или Цариград, тук са слизали от влака и са се прекачвали на теснолинейката за „Врана“ немският кайзер Вилхелм II, английският крал Джорж V, английският крал Едуард VIII, преди да абдикира заради своята мис Симпсън, императорът на Австро-Унгария Карл I, румънският крал Карол II, саксонският крал Фридрих Август III, баварският крал Лудвиг III, сръбският крал Александър Караджорджевич (след две седмици „нашият“ Владо Черноземски ще го убие), великият княз Владимир Михайлович, синът на „Царя Освободител“, и великата княгиня Мария Павловна (гости на официалното откриване на паметника), европейски кралици, графове, принцове, херцози, маркизи и принцеси, чиито имена ще заемат цяла страница, „бащата“ на светска Турция Кемал Ататюрк, Нобеловият лауреат за литература индиецът Рабиндранат Тагор, световноизвестният бас Фьодор Шаляпин, журналистът Джеймс Баучър и още и още...​​​​​​​

А някога от „Царската гара“ към „Врана“ са поемали и известни исторически личности, на някои от които историята днес не дава ласкава оценка, но в историята нерядко се случва така: командващият Първата световна война фелдмаршал Фон Макензен, външните министъри на Германия Фон Нойрат и Рибентроп, външният министър на Италия граф Чано, началникът на Щаба на въоръжените сили на нацистка Германия фердмаршал Кайтел; командващият Вермахта на Балканите фелдмаршал Лист, шефът на американското разузнаване Донован, първият шеф на Американската легация у нас, отворена в 1921г. - Уилсън, британският пълномощен министър Рендел и кой ли още не - практически всички чужди държавни глави, политици, дипломати, военни и хора на изкуството, гостували някога в България на цар Фердинанд и сина му цар Борис....

Някога от „Царската гара“ Фердинанд ще потегли към Велико Търново, за да провъзгласи на 22 септември 1908 г. в църквата „Св. 40 мъченици“ независимостта на България, а когато в 1918 г. е прогонен,  пак от тази гара ще си тръгне завинаги, без да знае, че после години наред ще мечтае поне още веднъж да види „любимата България“...А в главоломно „преобърнатото“ историческо време в 1946 г. оттук завинаги ще поеме към неизвестността и вдовицата на цар Борис с децата си Мария Луиза и Симеон...​​​​​​​

​​​​​​​

Днес „Царската гара“ е на смъртното си ложе, но с нищо не показва, че й е мъчно, защото е разбрала, че ние българите всъщност си можем без всякакви сгради от миналото, в това число и без нея, както и че Фердинанд и Борис за нас не са нищо повече от някакви си царе, макар че и единият, и другият в своето време е правел това, което е смятал за правилно и добро за България, независимо от крайния резултат...И понеже ние очевидно нямаме нужда от спомени за цар Фердинанд и цар Борис, а „Царската гара“ е точно такъв спомен, тя примирено изчаква оня неизбежен момент, когато Времето ще й затвори очите, ще я вземе със себе си и в България никой никога повече няма да знае, че някога край село Казичене е имало една „Царска гара“...

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

снимки: Антон Меляков

Вижте още:

Тухлите на Павел Калпакчиев и до днес са живи

Достойните Балабанови - много достойните...

Случаят "Яна Язова"

Имало едно време една "царска гара"...