В днешно време да попаднеш и пътуваш в Северозапада, е тъжно, а особено между Монтана и Лом става съвсем тъжно – километър след километър се точи равнина с обезлюдени села, защото хората им са се изселили, и запустели училища, защото децата вече ги няма, и ако мернеш хора, повечето са цигани...

Само да не си помислите нещо, просто искам да кажа, че Северозапада е завинаги обезкървена българска земя, в която няма живот, защото след 1989 г. поминъкът тук изчезва завинаги, а какво е животът без поминък?

А само преди стотина години тоя същият Северозапад е бил плодородна, цветуща и богата земя, но тя една земя никога не става плодородна, цветуща и богата от само себе си, ако няма хора, които да я направят такава. Затова когато се намерят предприемчиви, деятелни и амбициозни хора, както и други хора, готови да прехранват семействата си с честен труд, поминъкът не е проблем...

Някъде в средата на 20-те години на миналия век в Северозапада и равнината до село Брусарци един българин - Йордан Ганчев държи 73000 дка, което ще рече, че имотът се разпростира на 12 км дължина и на 6 км широчина. В него има огромни овощни и зеленчукови градини, но и толкова масиви с пшеница, царевица и слънчоглед, които се обработват с доста модерна за онова време техника - 2 трактора, 3 вършачки и 3 камиона - че много преди всички земеделци в района Йордан Ганчев „приключва“ селскостопанския сезон.

Той обаче съобразява, че брашното струва по – скъпо от пшеницата, ето защо построява и мелница с модерни френски машини и инвестицията се оказва така успешна, че скоро след това прокарва и жп линия през равнината, за да транспортира продукцията си до кои ли не части на България....

Но в тези години в Северозапада всеки е можел да „развихри“ предприемчивостта си. Пак тогава един друг българин - Кирил Ножаров - има 45 000 дка имот, което ще рече, че той се разпростира на 9 км дължина и 5 км широчина. Една част от земята е оставена за пасища, а цялата останала е засадена с фураж, защото Ножаров отглежда 11 000 крави и 35 000 свине ( колко са тези животни, не можем да си представим), в резултат на което снабдява с месо и кожи голяма част от Югозападна България, София, целия Северозапад, а на изток „покрива“ населените места чак до Горна Оряховица.

С най-големия софийски колбасар между двете световни войни Христо Докузанов (за него ще ви разкажем отделно) пък е съдружник и от Дунав до гръцката граница във веригата им кебапчийници и шкембеджийници няма по-евтина и по-вкусна скара и шкембе чорба…

Но в Северозапада по онова време предприемчивите българи не са само земеделци и животновъди. Пак тогава някой си Стоян Тончев, дипломиран в Германия строителен инженер, се връща в родния си край и регистрира във Враца фирма за строеж на пътища. И скоро ремонтира, всъщност почти построява наново, тесния и неугледен път от Петрохан до Берковица (25 км), а след това и пътя Враца – Оряхово (73 км).

Освен че държавата финансира добре тази дейност, тя се разплаща след всеки направен километър, така че Стоян Тончев бързо се вижда с пари, но тоя човек има бизнес нюх, както се казва на съвременен език, и перспективно мислене, затова с печалбата купува камиони, валяци и други строителни машини. И това се оказва добър ход, защото заради разрухата на България в Първата световна война в следващите години е гласуван Закон за трудовата повинност – задължителен общественополезен труд за възстановяването на пътища, жп линии, мостове, канали, диги и какво ли още не, както и строеж на нови, така че на Стоян Тончев му се отваря много работа...

Работниците му са предимно трудоваци, като според Закона той е бил длъжен да им осигурява само храна, но Стоян Тончев ги и обучава и когато те се уволняват, той ги наема на работа с добра заплата... Та някъде в 30-те години на миналия век тези трима успели българи с още двайсетина други успели земевладелци, животновъди, индустриалци и юристи от Северозапада създават Предприемаческо обединение за добруване, енергичност и модернизация (ПОДЕМ), според чийто устав всеки член доброволно ще дава 5% от печалбата си за икономическия подем на Северозапада...

И тия мъже, всеки от които си движи своя „бизнес“, отварят в Северозапада и пет ферми със стотици хиляди кокошки. Три от фермите са само за птиче месо, останалите две – само за яйца; ферма за фазани – за луксозните ресторанти в  София, Пловдив, Варна и Русе; ферма за пауни – за украса на градините на заможни българи, а един от младите членове на сдружението, образовал се в Италия, в естествените блата на Северозапада, а и в направените изкуствени, завъжда риба, жаби и охлюви - за претенциозната клиентела на най –изисканите ресторанти в страната...

И тези успели българи чинно си внасят 5% и от личната, и от общата печалба в касата на сдружението, като преди това доволно се разплащат с работниците си, така че в един момент се събират 7 200 000 лв. Тогава Йордан Ганчев предлага да построят мост на река Лом при село Крива бара, защото пролетно време , когато реката се разливала, местните хора срещали трудности, но и защото някога богатите българи са се грижели за своето добруване, но не само...

И когато „пътищарят“ Стоян Тончев прави сметка, че мостът ще струва 11 000 000 лв, членовете на сдружението взимат единодушно решение да почнат строежа, а недостигащите пари да съберат помежду си... Без никакво колебание Ганчев, Ножаров и Тончев дават по 500 000 лв. лични пари, други членове дават по 100 000 лв., трети - по 50 000 лв. и така се събират 11 760 000 лв...Тончев успява обаче да построи моста за 10 200 000 лв., което означава, че им остават „неизползвани“ 1 500 000 лв....

И тогава тези мъже построяват и две сиропиталища - в село Медковец и в село Грамада, ремонтират и три черкви и шест читалища и правят в Северозапада 75 км междуселски пътища... И на всяка Коледа и на всеки Великден „опъват“ трапези за своите работници, на които трапези и всички местни хора са най – скъпи гости...

В днешно време колкото и да пътувате из пустия и беден Северозапад, най – бедния край на България, за тези невероятни мъже няма да откриете какъвто и да е спомен, но построеният от тях мост при село Крива бара все още стои...

И реката под него все си тече, а ако човек се заслуша в шепота й, ще чуе как тя тъгува ли тъгува за едно друго време и за едни други българи...

*  Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg

Вижте още:

„Забравените“ царе на шоколада!

Сълзите, които родиха Кривото дърво

Духът на велики българи е потънал завинаги в забравата на Времето…

Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи!

Заветът на дядо Флори и баба Герга

По един куфар и 32 сирачета…