Какво може да сближава и разделя два народа, живеещи векове един до друг, с често преплитаща се история, колко еднакви и различни може да са? Много и малко. Особено когато двата народа са българският и турският.

И не, въпросът изобщо не опира до 500-те години робство. Два народа, които все още се надяват страните им да станат по-добро място за живеене. Два народа, които по една или друга причина все повече се отдалечават от мечтите си.

И докато едните не действат, защото са обезверени от това все да идва някой и да им обещава да ги оправи, другите не действат, защото желанието за промяна е престъпление в страната им. Буквално! Доказват го хилядите арести и чистки, последвали преврата в Турция, като не всички засегнати имаха каквото и да било общо с него. И всъщност изобщо нямаше значение дали имат участие или не, имаше значение отношението им към официалния режим в страната.

Тези дни прочетох книгата „Истанбул, Истанбул” на Бурхан Сьонмез. Книга, която трябва да се прочете поне веднъж. А после със сигурност ще ви трябва време да я осмислите, дори може би да я прочетете отново.И после отново да я осмислите.

Брилянтна книга за страданието, проследяваща съдбата на затворници, които си разказват истории. Техните истории, човешки. Истории, които заглушават болката от мъченията. Истории, които не дават на отчаянието да вземе превес. Истории, с които да запазят мечтите си и надеждите за бъдещето. А бъдещето...

Замислих се колко отчаяно искаме на Балканите да имаме нормални държави, да изживеем достойно живота си, да се радваме на децата си тук, не в чужбина. Да сме свободни.

В Турция свободата на словото, а в последно време - и физическата свобода, са нещо несигурно и трудно постижимо засега. Балканите открай време са раздирани от войни, сблъсъци, размирици.... Знаем как да обичаме силно, но знаем и как да мразим силно, още по-силно помежду си... И някъде там винаги се прокрадва надеждата, за да ни даде светлина да продължим по пътя, колкото и мрачен да е той.

Никой не знае дали няма да бъде репресиран заради идеите или думите си. Дори и в най-тежките моменти идва надеждата. Както ще я видите да се прокрадва и в книгата, сред мъката и болката.

След „Истанбул, Истанбул” си мислиш, че няма как да изгубиш надежда. Всеки се бори по своя начин, със своите средства.

Турският народ го направи с огромната си смелост да каже голямо „НЕ” на Ердоган – образованите хора, интелигенцията на страната отказа да се примири с неговите недемократични амбиции. Неубедителната преднина на останалите – уж поддръжници на президента, го потвърждава.

Българският народ го прави с избора си да е все още тук – въпреки разочарованията, и да очаква по-добро утре.

„Истанбул, Истанбул” – за болката, надеждата и мечтите. И светлината, която никога няма да угасне, дори когато мракът е навсякъде около нас...

* Изключителната книга на Бурхан Сьонмез, публикувана от издателство Рива, може да намерите ТУК.