Тази статия нямаше да я напишем, ако случайно не се бяхме загледали в изящната рисунка на жена с птица в ръка, може би феникс, върху банкнотата от 5 лв, ако не бяхме прочели за първи път написаното под нея:“ За мене всичко това е чудо, аз вярвам в моето чудо, вярвам тъй както в себе си“ и ако не се бяхме замислили, че всъщност художникът на рисунката и авторът на написаното е според нас най – самобитният, най – оригиналният, най – физиономичният и най – талантливият български художник – изумителният Иван Милев... Но да караме подред...

Иван Милев е роден на 19 февруари 1897 в Казанлък в семейството на учителя Милю Лалев. За съжаление, много малко сведения има съхранени за семейството, както и за детските години на малкия Иван, освен това, че започва да рисува още като дете и че учителите в началното училище се впечатлявали от рисунките му.

Иван Милев учи в много известното навремето Казанлъшко педагогическо училище, по същество гимназия, защото с някакви допълнителни изпити и матура завършилите ставали учители. Иван Милев обаче не е от най – усърдните ученици, защото изкуството  го завладява и вместо да си учи уроците, той пише поезия, увлича се и по театъра, а и не спира да рисува...Сигурно тази е причината да не си вземе един изпит, което означава, че завършва училището, но не се дипломира.

През есента на 1916, когато България вече се е „въвлякла“ в Първата световна война, Иван Милев е мобилизиран, зачисляват го в щаба на Въздухоплавателната дружина като военен художник и той се озовава на Добруджанския фронт. Оттам му остава едно леко заекване, почти незабележимо, защото граната на фронта пада до него, но в края на 1917 при една кратка отпуска в родния Казанлък Иван Милев урежда първата си изложба...

И когато войната свършва в 1918, той се връща в Казанлък, дипломира се и решава да учителства, за да събере пари за мечтаното следване в Художествената академия в София, защото следването си е следване, но са трябвали пари за квартира, храна, а и за бои, четки, моливи и всякакви такива материали...

И той наистина става учител - в село Кору чешме (дн. Горски извор), Хасковско, където остава две години и където привидно всичко е наред, но в писмо до свой приятел Иван Милев споделя:“Повече даскалък не мога карам, станах равен на някаква си селско-даскалска смет. Това не е живот. Това са еснафи. Казвам без изключение, селото учи човека да стане не човек, а дърво. Ако не беше четката ми и тоя чудашки характер, едва ли бих изтраял.” И само да добавим, че поначало четенето на чужди писма, макар и след 100 години, не е коректно, защото който и да е човек е споделял нещата както ги чувствал, без обаче да си мисли, че след време тези писма ще бъдат четени... Но както и да е, от писмото разбираме, че Иван Милев не се е чувствал добре, а и няма как да е иначе, при положение че мечтата му е била не да бъде учител, а художник...

През пролетта на 1920 Иван Милев организира изложба в хасковско училище, а през лятото и в Габрово, където случайно се запознава с Гео Милев. Двамата бързо се сродяват духовно вероятно защото още в началото на пътя си Иван Милев, който дори не е започнал да школува таланта си, се изявява като художник модернист, а Гео Милев вече е поел по пътя на модернизма, макар и в областта на литературата. Гео Милев обаче и рисува, при това отлично, ето защо съзира у младия художник оная божествена искрица, която може да го превърне в истински творец. Затова по негово предложение Иван Милев си пренася картините в Стара Загора, а малко по – късно дръзко ги и подрежда в Борисовата градина в София - на островчето в езерото при тогавашния ресторант „Ариана“... А на плаката за изложбата, фрагмент от който показваме по – долу,  поставя свой автопортрет и се самопредставя като „народен учител от Куру чешме, Хасковска околия“.

Изложбата е посрещната с интерес и внимание от столичните интелектуални кръгове и критиката отбелязва, че картините дават надежди за едно перспективно бъдеще на автора в декоративния жанр. Иван Милев пък споделя със свой приятел, че не е сигурен дали да остане в София,  дали има какво да даде на изкуството и дали не е просто един „селски даскал, който рисува от скука в свободното си време“. Да кажем и още нещо  - самият премиер Александър Стамболийски вижда картините и впечатлен, дава на младия човек пари за бои, четки и платна, а го прави защото годините след Първата световна война са тежки, гладни години, в които е трудно да се прави изкуство....

Същата есен Иван Милев се явява на изпит в Художествената академия и като му дават да нарисува натюрморт, той стилизира работата си, нещо нечувано за рисунка на приемен изпит, и въпреки това го приемат... Дели една квартира с Илия Бешков, бъдещия голям карикатурист, и продава по улиците зеленчуци, за да припечелва някой лев, а пишем това, защото на много места се преекспонира бедността на Иван Милев в тези години. От всичко прочетено за онова време ние смятаме, че след Първата световна война животът у нас е беден за всички, че студентите не си дояждат и че е било нормално да работят, за да се издържат, така че няма нищо чудно защо нерядко са карали само на хляб и чай....

Друго нещо е къде – къде по – интересно... Иван Милев става студент в Художествената академия, но рисуването на модели или предмети от натура му е досадно, за разлика от модерното изкуство, което в западноевропейската живопис триумфира в модерните тогава стилове символизъм, сецесион и експресионизъм. Сигурно затова, така се говори, преподавателите на Иван Милев се обърквали от буйните изблици на необузданото му декоративно въображение, но го оставяли да рисува както той иска, защото виждат у него самороден и необичаен талант...

Докато Иван Милев е в Академията, при едно пътуване до Цариград, Атина, Неапол, Рим, Венеция и Флоренция студентите виждат най-добрите образци на античното, ренесансовото и бароковото изкуство, но ако разгърнем отново едно писмо на Иван Милев до момиче, в което по това време е влюбен, там ще прочетем, че на него това изкуство му е безинтересно и далечно. Причина е западноевропейският модернизъм, по който той вече се е увлякъл, но причина е и създаденото в 1920 година у нас дружество "Родно изкуство", станало естетически еталон за много млади художници. "Родно изкуство" иска да обнови българската живопис с произведения, свързани с българската традиция и душата на народа, но видени не просто като различни селски сюжети, пресъздадени с етнографски натурализъм, а като една многопластова изразителност, в която има раждане и смърт, любов и почивка, труд и майчинство, легенда, вяра и суеверие, природа и Бог.

В следващите години Милев рисува много, като черпи сюжети, цветове и настроения от приказките, песните и легендите, а картините му се пълнят с овчари, гъдулари, гайдари, кавалджии и приказни герои и приказни героини, и всичко това изобразено с художествено разточителство, оригинален рисунък и цветова пищност.

Всъщност още като ученик Иван Милев участва в подготовката на театрални представления, а в кратките отпуски по време Първата световна война ходи на театър, защото твърди, че го обича наравно с живота. Ето защо като студент се изявява и като сценограф, а в 1924 постъпва и на работа в Народния театър, макар така и да не успява да види театралните си проекти реализирани, тъй като по това време театърът е претърпял пожар и ще отвори врати едва през 1928 година. Междувременно Иван Милев се изявява и като карикатурист и илюстратор, рисува и корици на книги и не спира, не спира да рисува, а когато в 1925 се дипломира в Художествената академия, за картината си „Крали Марко“ получава Държавна награда за изкуство....

Някъде по това време по „казанлъшка“ линия Иван Милев се запознава с Петко Стайнов и жена му Анна Каменова. Тя е писателка, а той известен юрист и дипломат, един от прочутата казанлъшка фамилия Стайнови, които построяват първата водноелектрическа централа в България - известни индустриалци и благодетели, авторитетни и уважавани казанлъчани. По това време къщата им в града е и една от най – хубавите и те канят Иван Милев да изрисува стените ѝ. И той ги изрисува, затова ако днес отидете в известната Стайнова къща в Казанлък, стенописите са си все там... Междувременно за два дни само Иван Милев прави и портрет на Ана Каменова и ако се вгледате в него, сигурно ще установите, че това е хем портрет като портрет, хем е нещо много повече...

Казват, че докато рисува Стайновата къща, между Иван Милев и Анна Орозова, прочута красавица и жена на казанлъшки индустриалец, пламва любов... Преди години пък нашумя пиесата на Веселин Стоянов „Моделът и неговият Художник“, интерпретиращ отношенията им. Според автора  за прочутата „Ахинора“ на Иван Милев му позира самата Анна Орозова, но лично ние се колебаем...

И не защото  един млад човек, а още повече човек на изкуството, т.е. чувствителен, романтичен и защо не постоянно нуждаещ се от вдъхновение, може да се влюби в омъжена жена и тя да му стане вдъхновение и да отвърне на чувствата му, а защото на картината стои изписана годината 1925, а тогава Иван Милев не само среща и се влюбва в една изключителна млада дама, но се и жени за нея...

Катя Наумова е оперна певица, дъщеря на известния софийски лекар д-р Христо Наумов, а по майчина линия е от казанлъшката индустриална фамилия Папазови. Завършва философия и музикална педагогика в Мюнхен и специалност пиано в Консерваторията и е харизматична млада дама, с магнетично излъчване, обичана от приятелите си и ценена от публиката.

С Иван Милев е запознават на изложба и както се казва, си уреждат първа среща на 16 април 1925 пред църквата „Св. Неделя“, но по някаква причина променят срещата да е пред Народния театър... И същия следобед в печално известния атентат църквата е взривена и така погледнато, човек си мисли, че е избягал от съдбата си, като се спасява от атентат, а по – късно се оказва, че никой не може да избяга от съдбата си...

Същата 1925 година с много любов Иван Милев и Катя Наумова се женят, тя се отказва от оперната си кариера и двамата заживяват в нейния дом на ул.“Гурко“. Едната стая става ателие и Иван Милев рисувал още от 7 сутринта, в чиста бяла риза, с подредени бои, четки и материали, сякаш свещенодействал, а жена му създавала спокойна и вдъхновяваща атмосфера, от която се нуждае всеки творец...  

Във вестибюла (междинно помещение, от което се влиза в околните стаи) на апартамента Иван Милев рисува три фрески, на които изобразява Катя в национална носия с рози в ръце, себе си в образа на овчар с гайда и момче сватбарче на фона на пейзаж, характерен за околностите на Казанлък. Вдъхновен пък от японски параван с рисунки върху коприна на черен фон, подарен им за сватбата, а и моден атрибут в интериора за тогавашното време, оцветява стените на хола в черно до височина два метра и рисува райска птица, кацнала на клон – в златно и изумрудено. Обзавеждането на хола е минималистично, както бихме казали днес - две кресла, маса, бяла китайска ваза, пианото на Катя и японският параван. Домът им става убежище, но и място, където гостуват многото им приятели, най – близките от които докрай остават известната в бъдеще писателка Фани Попова – Мутафова и съпругът ѝ интелектуалецът Чавдар Мутафов.

И понеже най – зрелите работи на Иван Милев са от този период, да кажем, че това е така вероятно защото на този етап животът му е пределно хармоничен – женен е за любима жена, имат свой дом, твори, името му става известно, а скоро е на път да се появи и детето на тяхната любов, което се и ражда...

На 25 януари 1927 и три седмици преди да навърши трийсет години, Иван Милев умира внезапно... Много се е коментирала неговата ранна смърт, но истината е, че през декември 1926 той заболява тежко от инфлуенца (силно заразен и смъртоносен грип). Съвсем обаче не са верни на много места тиражираните внушения, че от постоянна мизерия Иван Милев заболява от туберкулоза и испанският грип просто го довършва. Напротив, той умира като сценограф на Народния театър, известен живописец и материално осигурен творец, а в последните му мигове до него е любимата му жена Катя със седеммесечната им дъщеря Мария на ръце... И вярваме, че всичко това е така, защото се основаваме на думите отпреди десетина години на внука на Иван Милев -  арх. Александър Тодоров...

Да кажем каква загуба е смъртта му за най – близките, е излишно... Да кажем обаче каква загуба е за българското изкуство ранната смърт на такъв изумителен творец като Иван Милев, не е излишно, защото той умира толкова млад, а пътят му така и остава неизвървян... И въпреки това той оставя след себе си безценно наследство - картини, сценография, стенописи, рисунки, дневници и литературни творби, но да кажем и още нещо.

Когато се вихри Втората световна война и над София падат бомби, порасналата дъщеря на Иван Милев оставя на съхранение в Търговската банка (дн. Банка ДСК на ул. „Московска“, тази с двата орела на входа си) 30 негови платна. Те престояват там към 15 години, защото междувременно Мария се омъжва за дипломат, заминават да живеят в чужбина, после свършва войната, но у нас се сменя властта, после се национализира банката и така нататък и така нататък...

В 1957 обаче, когато се навършват 30 години от смъртта на Иван Милев и дъщеря му Мария решава да извади платната от банковия трезор и ги изложи пред публика, се оказва, че те са изчезнали...

Следствието, приключило години по-късно, излиза със заключението, че "огнярят на банката по погрешка ги изгорил по време на англо - германските бомбардировки на столицата", но се знае, че някъде през 50 – те години на миналия век и не без съдействието на тогавашните власти картините са изнесени в САЩ и продадени за частни колекции... До ден – днешен нито една не се е появявала на аукцион, но Евдокия Филова, съпругата на някогашния царски регент и премиер Богдан Филов, в 1940 пише монография за Иван Милев и прави 25 диапозитива, които се пазят и до днес, на тези 30 платна, а отделно внукът на Иван Милев - арх. Тодоров в наше време добавя още 4 диапозитива, открити по неведоми пътища, така че с изключение на една картина, поне имаме представа за тези завинаги изчезнали 30 платна на Иван Милев...

Днес една част от картините му са притежание на наследниците му, друга част са в Националната художествена галерия, има доста и в галерията на град Казанлък и всеки може да ги види.... А ние в края на нашата статия ви предлагаме да видите картината „Нашите майки все в черно ходят“ от 1926  може би защото забравихме да кажем, че Иван Милев е модерен за своето време художник, но това съвсем не означава, че българският свят след Първата световна война и последвалите кървави събития в нашата история, са му били чужди и че той е живеел в своя си илюзорен свят -  напротив даже...

И да свършим така. Понеже сравняват Иван Милев с Густав Климт и сигурно има защо, си представяме как двамата в отвъдното се разхождат по един път с избуяли сини и лилави цветя... И световноизвестният австрийски художник казва: „Хер Милев, чувам, че образът Ви го има върху българска банкнота... Сигурно защото сте симпатичен... А аз понеже не съм, по вази, сервизи, чаши, кутийки за бижута и чадъри я има само моята „Целувка“...“К-какво да Ви кажа, г-н Климт – отговаря вежливо усмихнат и с леко заекване Иван Милев – с-светът се обърка...“