Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ разказваме за някой манастир, църква или просто за някое българско място с убеждението, че дали човек ще пожелае да ги види, или няма да пожелае, е въпрос само на личен избор, защото най – добре е всеки  да прави това, което му харесва...

Този път ще разкажем за прочутия сребърен кръст от църквата в средногорското село Поибрене, намиращ се днес в Историческия музей в Панагюрище. И да кажем, че този кръст е реликва, че за него пише още Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ и че местните хора знаят за какво става въпрос и продължават да го пазят като безценна светиня от едни отминали времена, когато българите от този край пишат с кръвта си историята на своя народ.  

От София до село Поибрене са 75 км и се стига за горе – долу час и половина, а взимаме София за отправна точка, защото ние оттук сме ходили. Поемате по магистрала „Тракия“, някъде на 35 – ия км свивате в отбивката за Вакарел и поемате по пътя за Панагюрище. Пътят не е прелестен, но почти няма коли, а природата наоколо е много красива, така че неусетно се стига до село Поибрене.

Някога този Средногорски край, в който влизат и това, и околните села, както и Копривщица, Панагюрище, Стрелча и да не ги изброяваме всичките селища, се превръща в драматична арена на събитията през април 1876, защото Априлското въстание започва точно оттук.  

За първи път село Поибрене се съобщава в турски документ от 1635 година. По това време то има войнугански статут, което ще рече, че селото не плащало данъци на султанската хазна, защото поибренските мъже били войнуци и имали задължението да пазят близкия планински проход. Да кажем и че по време на турското робство войнуците са българи на военна служба и че родните им места по тази причина се ползвали с данъчни привилегии. 

По тази причина в Поибрене, а всъщност и във всяко войнушко село, каквито имало много по българските земи, турски крак не стъпвал и това позволявало на хората да живеят сравнително спокойно и да си вършат делата необезпокоявани от никого. 

Та на 20 март 1850 в Поибрене е завършена църквата "Света Троица" и скоро след това осветена. И днес от надписа на фронтона ѝ (триъгълно пано на лицевата част на сграда) се чете и годината, и името на човека, който я построява -– майстор Димитър, а на ръба на фронтона и точно в средата му пък има каменна птица –необичайна украса за фасадата на църква в ония времена, а и по принцип.  

В ония години някой си Гено, живеещ в една от осемнайсетте махали на Поибрене, пръснати наоколо, докато си копае лозето, намира огромна делва със сребърни пари. Човекът се премества със семейството си в селото, купува имоти, подпомага с пари и изграждането на селска тепавица и воденица. Скоро синът му Иван се задомява, но едно след друго умират децата му, а накрая без време си отива и баща му Гено.

Тогава старите хора подсказват на Иван да направи някакво благодеяние за църквата. И в 1865 панагюрски златар изработва сребърен кръст с инкрустации и макар да няма доказателства, твърди се, че майсторът използва за материал сребърни пари от намерената делва. Всъщност кръстът е дървен и само обкован със сребро, защото в противен случай би тежал много, а очевидно идеята е била да бъде използван като хоругвен кръст, защото имал и дръжка.  

Иван дарява кръста на църквата в Поибрене. Най-вероятно мълвата за намерените пари от Гено и последвалите нещастия в семейството на сина му Иван, както и смъртта без време на самия Гено, по някакъв особен начин се преплитат в народното световъзпиятие и хората започват да гледат на сребърния кръст като на чудодеен. Стичат се отдалеч да го видят, с него започва да се извършва ритуалът при кръщаването на деца, изнасяли го навън, хората коленичели пред кръста, а го използвали и при религиозни шествия по време на християнски празници или специални молитвени шествия при суша, наводнения или други природни бедствия...

В навечерието на Априлското въстание 1876 в Поибрене има революционен комитет и част от хората са подготвени за предстоящите събития, от Поибрене пращат и делегат на прочутото събрание в местността Оборище...

Както знаем, на 20 април 1876 в Панагюрище, където е Георги Бенковски с неговите хора, пристига пратеник от Копривщица с прословутото Кърваво писмо. В него Тодор Каблешков пише, че в Копривщица „знамето се развява на конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците“, което означава, че въстанието е избухнало.  

В Панагюрище настъпва неописуем възторг, Бенковски с хората си поема към околните села, за да „повдигне“ и там народа, като навсякъде той вече го чака – в село Мечка хората са излезли извън селото, а в Поибрене освен че са извън селото, са запалили и огньове, та отдалеч да се вижда къде са. Там Делчо Уливеров, член на Революционния комитет и негов пратеник на събранието в Оборище, дава част от конете си за Хвърковатата чета, така по – късно ще бъде наречена четата на Бенковски, която се увеличава с присъединяващи се въстаници във всяко следващо село... 

В Поибрене Бенковски взима от църквата и прочутия сребърен кръст, защото е внушителен (51 см е висок) и защото с този кръст бунтът изглежда още по – свят и благословен от Бога... И четата продължава към съседните села Петрич, Белица, Харамлиевец, а носител на знамето става поибренският поп Недельо Иванов...

На 22 април 1876 в Панагюрище изваждат знамето, избродирано от учителката Райна Попгеоргиева, и като го освещават, по улиците поема процесия – най – отпред десетина конници, след тях, също на кон, поп Недельо с Поибренския кръст, след него свещеници, всеки с Евангелие в ръка; след тях Райна Попгеоргиева със знамето - на бял кон, а от двете й страни десетина мъже с извадени ножове - пазители на знамето; след тях Щабът; след него въстаниците, накрая и панагюрците, а отстрани на всички Бенковски от време на време изправял коня си на задните му крака... Така описва онзи вълнуващ момент Захари Стоянов....

Поибренският кръст е неизменно с Хвърковатата чета и е неизменен свидетел на всички по – нататъшни събития през кратката, но величава история на Априлското въстание в този край... Вторият му и последен „носител“ е известният  отец Кирил Слепов – родолюбив българин, игумен на близкия Калугеровски манастир, където Левски създава революционен комитет, където се провеждат тайни заседания на революционери от околните села, а  монашеското братство взима дейно участие в подготовката, а и в самото въстание.

Отец Кирил Слепов носи и пази Поибренския кръст, но както знаем, бунтът има кратък живот, а след разбиването му въстаници от Хвърковатата чета и Бенковски поемат към Стара планина. За няколко дни, преследвани от турски потери, от глад и студ, четата значително намалява, а част от нейните членове са заловени или убити. Бенковски остава със Захари Стоянов, отец Кирил Слепов и още един четник – Стефо  Далматинеца и някъде в Тетевенския балкан някакъв българин, да не споменаваме името му, им обещава да им помогне, но всъщност ги предава на турците... 

Може би тук е мястото да кажем, че поначало всички ние отдаваме твърде голямо значение на предателите в българската история, които са ни повече, ни по – малко от всяка друга национална история. На нас лично на това ни обърна внимание един чужденец, който в разговор преди време ни каза, че националните герои са национални герои и нищо друго не трябва да има значение или да намалява величието им...

На 12 май 1876 (по стар стил) на река Костина в Тетевенския балкан Бенковски с тримата си другари ги чака засада и той е убит на самото мостче, като буквално в следващия момент му отрязват главата. Захари Стоянов се хвърля в реката, водите го повличат надолу и той се спасява, нищо че след седмица е заловен. В суматохата избягва и Стефо Далматинеца, макар че след два дена него също го залавят. Отец Кирил Слепов го пленяват и повеждат към София, а в дисагите на коня слагат отрязаната глава на Бенковски и Поибренския кръст.

За гаврата по пътя от Тетевен до София с главата на Бенковски няма да пишем, както и за всичко след това, а ще кажем само че след подписването на Санстефанския мирен договор със съдействието на софийския митрополит Милетий и на Славянския комитет в Русия Поибренският кръст ни е върнат от турска страна и в 1888 реликвата отново се озовава в църквата в село Поибрене, откъдето някога поема своя драматичен исторически път... Там престоява до 1957 година, а след това е пренесен в Историческия музей в Панагюрище, където е и до днес...

Днес славното някога Поибрене преживява тежки времена – като повечето български села. Огромен зид, вдигнат след Освобождението, „опасва“ околовръст църквата, но катинар на вратата дава знак, че вътре не може да се влезе. Ако обаче се обадите в кметството, да се влезе в двора и в самата църква, не е проблем, защото кметска служителка държи огромния й ключ, оставя работата си и идва с вас до църквата – на десетина метра от кметството...

Поибренската църква е удивителен шедьовър на възрожденската архитектура – автентична и много истинска. Вкопана според тогавашните изисквания в земята, няколко изтъркани каменни стъпала отвеждат във вътрешността ѝ, а в двора й са избуяли какви ли не цветя... 

Вътре църквата е повече от прекрасна, но си личи, че тук отдавна не са влизали хора или ако влизат, това става много рядко, както каза и жената от кметството, само на големи празници... Нямало как да направят каквото и да е, защото църквата била собственост на Българската православна църква... И като пристъпва човек по излинялото дюшеме с вехти черги, и като гледа всичко наоколо, си задава въпроса има ли значение чия е църквата, като е оставена на произвола на съдбата и ден след ден и година след година се съсипва, освен и че поибренчани хем имат църква на близо 170 години, хем нямат нищо...

Жената от кметството казва, че всичко в църквата си е както е било някога, показва ни едно друго и специално ни извежда да видим странична външна врата кой знае от кого и по каква причина боядисана преди време в бозава блажна боя... Показва ни една отчетлива резка в дървото и пояснява, че боята е заличила другите резки, но те били от турски ятагани, когато след потушаването на Априлското въстание поибренци потърсили спасение в църквата...

Там поглеждаме и нагоре и виждаме под дълбоките стрехи на църквата някакви шперплати, с които са укрепвали подпокривното пространсатво или де да знаем какво са правили в наше време... Шперплатите изгнили, някъде и отпрани, а защо изобщо са ги слагали, няма кой да каже...

От Поибрене до Панагюрище се стига буквално за 10 минути и Историческият музей там е едно много приятно, много спретнато и много поддържано място. Който иска, може да разгледа каквото го интересува, когато ние бяхме там, вътре беше пълно с англичани... 

Лично ние отидохме направо пред Поибренския кръст... И като го загледахме, и пак го загледахме, и отново го загледахме, се сетихме нещо, което един специалист ни беше казал – че понеже кръстът е дървен, а само обковът е сребърен и понеже десет дни е бил в дисагите с отрязаната глава на Георги Бенковски, навярно през някой процеп на кръста във вътрешността му е прокапала кръв от кръвта на главния апостол на Априлското въстание и че следи от кръвта най – вероятно още има...

И като се сетихме по аналогия за кръста на разпнатия Иисус Христос, обагрен от неговата кръв, и си казахме, че и ние имаме своята българска Голгота и че през пролетта на 1876 година  Георги Бенковски, хората около него и българският народ извървяват пътя до българската Голгота, за да бъдат и те разпнати на кръста на историята – за свободата на ближния и за свободата на Майка България...