Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ разказваме за някой манастир, църква или просто някое българско място с убеждението, че дали човек ще пожелае да ги види, или няма да пожелае, е въпрос само на личен избор, защото най – добре е всеки  да прави това, което му харесва...

Този път ще разкажем за кюстендилското село Гранѝца, в което има  една необичайна възрожденска къща; за една интересна църква до нея, за един чист и спретнат манастир недалеч от селото и за единствената секвоена гора в България – на десетина км оттам.

Във всички случаи това не е популярна туристическа дестинация, а даже напротив, и е за хора, на които им харесва да се вдигнат и идат някъде само защото там има „нещо“, което искат да видят с очите си какво представлява, а избираме тази непопулярна туристическа дестинация, защото популярните всеки ги знае...

От София до Гранѝца са 94 км и се стига много лесно, а взимаме София за отправна точка, защото ние оттук сме ходили. Поемате в посока Кюстендил и на 7-8 км преди града като видите табелата на село Багренци, на 50 метра след нея друга табела указва, че село Гранѝца е на 2 км вляво. 

Това село възниква както десетки други български села, когато турците завладяват България. Превземайки градове и крепости, те избиват хората или започват да ги ислямизират, затова някои побягват към близките планини, където се заселват или в съществуващи села или махали, далеч от насилниците, или основават нови.

 
Та Кюстендил, по онова време здравата и силна крепост Велбъжд, трийсетина години след окончателното падане на България под турско робство също е превзета. Тогава боляринът Яков със семейството си успява да се спаси в селото, което е било на мястото на днешното село Грани́ца или малко встрани. 

Когато на Яков умира жена му, той се замонашва, но същия избор след години правят и тримата му синове Йоасаф, Давид и Теофан, когато също овдовяват. Първоначално се установяват в манастира недалеч от Гранѝца, за който ще разкажем след малко, а след време отиват в Рилския манастир, за да участват във възстановяването му, защото от турските набези той е почти сринат. После пренасят от Търново дотам мощите на св. Иван Рилски, а за това пише в 1479 година книжовникът Владислав Граматик и казва, че благочестивите братя от село Грани́ца сторили това, за да могат братята християни от завладените западни български земи да бъдат „напътени към добро“... 

В следващите столетия Грани́ца живее своя живот, а фамилиите Хранови, Ефендийски,  Джоневи, Шукерови, Горчовски, Якимови, Антови и Границки, потомци на тримата братя, с много труд и усилия постигат нелош бит в условията на продължилото пет века чуждо робство. 

И в 1856 прочутият възрожденски архитект и строител, макар и самоук - майстор Миленко от радомирското село Блатешница - вдигал до този момент какви ли не сгради, включително южното крило на Рилския манастир, „проектира“ и построява в чифлика в село Грани́ца на някой си Атанас от рода Границки хем къща, хем кула, предназначена за кръгова отбрана. 

Къщата е рядко впечатляваща, защото по нашите земи не се среща подобна възрожденска архитектура. Вероятно е малко преустроена, защото преди да дойдем да я видим, четохме, че на фронтона ѝ (триъгълно или овално пано на предната част на сграда) имало изрисуван медалион, на който пишело „1876 година“ и „майстор Димитър“, но ние никакъв медалион не видяхме, освен някой да го е замазал.

​

Границката къща, паметник на културата (все пак), днес е в окаяно състояние. Непочистени с години бурени стигат до втория етаж, под стрехите са нахвърляни дограми, прогнили легени и корита и всякакви други непотребни вещи. Мазилката е олющена, на места и изпопадала, прозорците са изпочупени, от едната страна покривът е пропаднал. И на цялата тази разруха малкият и разделен на две двор е идеално обработен и в него се виждат някакви насаждения, може би лук или чесън... Снимката под заглавието на статията я взехме от Уикипедия, защото ние не намерихме начин да снимаме цялата къща, така беше потънала в какви ли не боклуци...

Всъщност съдбата на Границката къща невинаги е била такава. По социалистическо време тя трябва да е изглеждала по друг начин, защото вътре имало етнографска музейна сбирка. В годините на демокрацията обаче е изоставена, после разграбена и накрая, както се вижда, оставена на произвола на съдбата... 

Когато бяхме там, се заговорихме с местен човек и той ни каза, че Границката къща имала двама наследници, които нямали голям мерак да я реставрират, защото това щяло да им струва много пари, затова си разделили двора, поне него да използват. 

В разговор пък по телефона тия дни кметът на Грани́ца каза, че къщата била общинска собственост, но не и дворът и че се били задействали тя да бъде реставрирана, но това не ставало толкова бързо. Защо обаче почти 30 години тукашното кметство не е направило нищо за това архитектурно бижу, защото от 1989 кой знае колко кметове са се сменили, остава неизвестно.

Всъщност когато в 1856 Атанас Границки вдига къщата, той успява да издейства и разрешение за построяването досами нея на църква, при това на високо място - нещо изключително за онова време, когато църквите са ги строели вкопани в земята. Та майстор Миленко от радомирското село Блатешница първо построява къщата, а след това и църквата, която е като повечето църкви по онова време – правоъгълна постройка от дялани камъни и тухли със сводести прозорци и издадена задна олтарна част. 

​

Не знаем каква е тази работа, но лично ние за първи път виждаме църква, която е по - красива ако я гледаш откъм гърба, отколкото лицево. Така я и снимахме, а като отворихме сега интернет, установихме, че всички снимки на тази църква са като нашите и предполагаме, че причината е една и съща - някъде в миналия век кой знае защо някой е „залепил“ на старовремската църква отпред притвор, т.е. ново входно помещение, а е вдигнал и камбанария, но според нас в днешно време пък някой доста се е престарал, като ги е и боядисал в бяло, заради което лично на нас тази църква от 1857 ни изглежда малко странно, но както и да е...

Иконостасните икони вътре ги рисува в 1862 - 1863 Иван Доспевски, един от братята Захарий, Никола и Станислав Доспевски - видни представители на Самоковската художествена школа и племенници на Захарий Зограф, а стенописите не е ясно чие дело са, но са много красиви. И все пак всичко в църквата изглежда леко запуснато, но може и да ни се е сторило...

​ 

Не така обаче ни се видяха нещата в Границкия манастир, на 3-4 км от селото, а за посоката питайте някого, макар че пътят  е само един. Манастирът е сравително нов, но на негово място още в Х век имало друг манастир. Всъщност тримата синове на болярина Яков, за които споменахме в началото, когато овдовяват, идват именно в този манастир, а после вече възстановяват Рилския манастир и пренасят там мощите на Св.Иван Рилски от Търново.

Както се казва, Границкият манастир е манастир като манастир, но е много приятен и много спретнат. Случихме обаче на кръщене и беше пълно с хора, та на бърза ръка пообиколихме, защото те си бяха наредили и празнични маси и тържеството им всеки момент щеше да започне. Видяхме обаче чешмата, издигната от граничани в памет на тримата братята монаси, от която тече ледена вода, и се замислихме дали тя е течала и когато те са били тук преди 550 години, макар и не от тази чешма...

Съвсем случайно разбрахме и че според едно поверие ако човек отключи рано сутрин манастирската църква, Господ му помагал за здраве и късмет, та по тази причина тук преспивали много хора и „отключването“ ставало дори със записване. Разбрахме също, че над Границкия манастир започвала защитена от закона букова гора, в която имало трюфели и много хора я обикаляли с кучета, но дали е истина, не можем да кажем....

За секвоената гора пък се върнахме до село Граница и оттам поехме по пътя към нея, който ни показа човек от селото, но пътят е само един и не може да се объркате. Гората е над кюстендилското село Богослов, на не повече от десетина км от село Грани́ца, и както много пъти, и тук човешкия GPS ни помогна да се озовем право пред нея. 

Тази секвоена гора е на 120 -130 години и подобна в България няма. Дърветата са стотина, навсякъде под короните им има дебел пласт от паднали иглички и обувките на човек потъват, а като седнахме върху тях, се оказаха сухи и топли. Особено впечатляващи са три от секвоите, израснали една до друга. Всъщност те са огромни, но на снимката това няма как да се разбере, затова все пак да кажем, че обиколката на най – дебелата е цели 9 метра... Кората им е керемиденочервена и мека, много мека, а наоколо цари такава тишина, че човек може да чуе как бие сърцето му – като метафора, разбира се...

И накрая да завършим така - добре е човешкият и природният свят да съществуват в хармония. В този смисъл секвоената гора е удивителна, но удивителна е и Границката къща, а понеже някога синовете на болярина Яков възстановяват не какво да е, а Рилския манастир - разбира се, с помощта на други българи, за да бъдат българските земи „напътени към добро“, хич няма да е лошо и Границката къща да бъде реставрирана и съхранена, защото живеенето в днешно време, а и въобще, без път и посока не е добре за българските земи...