Едва ли срещате думата "лоботомия" много често днес, най-много някой да я подхвърли на шега или като обида. Но колкото и далечно да ви звучи, тя е символ на ужас и нехуманни действия върху хора от не много далечното минало.

Зад превръщането на лоботомията в един от най-популярните методи на миналия век за справяне със състояния като шизофрения, епилепсия и дори депресия, стои един доктор, жаден за слава. Американският неврохирург Уолтър Фрийман вярвал, че е роден за велики дела в своята област, затова преследвал упорито целта си. Хората, които са го виждали и познавали, го определят като изключително самоуверен и свръхамбициозен. Някои дори го наричат "шоумен", заради атракцията, в която превръщал демонстрациите на спорната операция.

Ако не сте съвсем сигурни какво точно представлява лоботомията, това е интервенция, с която се достигат и прекъсват връзки в префронталния лоб на мозъка. Впоследствие настъпвала видима промяна в поведението на пациентите с психични проблеми. Това е обаче само на повърхността. В действителност историята на лоботомията е доста по-мрачна.

За неин откривател се смята португалският невролог Антонио Егаш Мониш. През 1935 г. той извършва мозъчна операция, която нарича левкотомия - пробивайки дупка в черепа и стигайки до мозъка, за да въздейства на пациент с психично заболяване. През 1949 г. той даже получава нобелова награда за откритието си. Доста по-късно различни движения инициират кампании за отнемането на наградата му, но засега без успех.

Американският лекар Фрийман е толкова впечатлен от този пробив на Мониш, че оставя на заден план съпругата си и четирите си деца, и започва трескаво да работи върху своята версия на операцията. Така лоботомията застава под светлините на прожекторите и само в САЩ за около две десетителия са извършени около 40-50 хил. подобни операции.

Фрийман вярвал, че твърде многото емоции у човека можели да доведат до развитието на ментални заболявания. Затова според него с прекъсването на определени нерви и точна мозъчна операция тези емоции можело да бъдат ограничени и човекът да стане по-"стабилен".

И все пак Фрийман искал да намери по-лесен начин за интервенцията си, а не като Мониш да минава през сложна и дълга мозъчна операция. Така се появява зловещата версия на лоботомията с шиш за лед - първата е извършена през 1946 г. При нея пациентът можел да бъде "приспан" с електрошок, а после с шиша се стигало до префронталния лоб на мозъка през очната орбита, като Фрийман движел "инструмента" навън и навътре в главата на пациента. 

Американският неврохирург извършил хиляди лоботомии, а проявявайки се като шоумен по думите на свидетели на операциите, понякога извършвал десетки само за един ден. Това кара и довереният му колега Джеймс Уатс, с когото заедно започват начинанието си, да се откаже. Уатс е отвратен от начина, по който лечението се превръща в зрелище - пред очите на много хора, извън операционна, с шиш за лед...

В средата на миналия век този ужасяващ вариант на лоботомията става широко разпространен, особено в САЩ, благодарение на усилията на Фрийман. Поради липса на други алтернативи за лечение на психични заболявания, както и заради препълнените психиатрични заведения и ужасяващите условия в тях, наподобяващи повече концентрационен лагер, лоботомията с шиш за лед е приета с отворени обятия и така колелото й се задвижва с пълна силна. 

Първоначално Фрийман твърдял, че лоботомията е крайна мярка, но с времето бил готов да я прилага на всеки свой пациент, по всяко време и навсякъде. И тук идва по-страшната част...

Самият Фрийман е споделял със свои пациенти, преди да им направи лоботомия, че има вариант да си тръгнат като "зеленчук" след процедурата или дори да има фатален край. След интервенцията пациентите ставали апатични, получавали амнезия, трябвало да се учат наново как да се хранят, говорят, пишат и дори да ходят до тоалетна - също като малки деца. Някои от тях повече никога не се върнали към нормално състояние. 

Сякаш личността им била изчезнала, както и всички емоции, които ги превръщали в хора. Съмнителните лечебни свойства на лоботомията си проличавали още в следващите месеци след операцията, когато се налагало Фрийман да прави повторно и дори за трети път лоботомия на едни и същи пациенти. Причината - липса на желания резултат след първата. Има документирани случаи и на починали пациенти, включително на Фрийман, вследствие на неколкократно извършена лоботомия.

Контролът върху извършването на спорната операция бил още по-съмнителен. Реално никой не бил напълно сигурен дали се прилага добросъвестно от лекарите - имало случаи, в които се е прилагала даже на деца, просто защото са били по-буйни или свръхактивни. Както и на съпрузи, които са плащали да "оперират" жените им с шиш за лед, само защото били твърде "емоционални".

"Един ден баща ми дойде при нас и каза, че майка ни ще претърпи лоботомия. Мислех си, че всичко ще е наред, че тя ще е здрава и щастлива. Онзи ден майка ни е била една от 12 пациентки, на които са извършили подобна операция. Когато се върна, вече не беше същата - изгуби високия си интелект, спря да чете, почти не можеше да пише, нямаше дългосрочна памет", разказва Джанис Джоунс Томсън. Тя е била дете, когато на майка й е била направена лоботомия, но си спомня за огромната разлика преди и след операцията.

Тезата за съмнителните резултати, слабия контрол и евентуалните злоупотреби с лоботомията явно се е прокрадвала упорито сред обществото. Дори намира място в един от най-известните филми от  50-те години на миналия век. Във "Внезапно, миналото лято" героинята на Елизабет Тейлър е видяла убийството на братовчед си, а за да й затворят устата, се опитват да я подложат именно на лоботомия. Но дотук с малкото филмово отклонение, да се върнем на фактите.

Фрийман насочил вниманието си към още една "целева група" в средата на миналия век. А именно - домакините. Ако техните задължения им тежали, правели ги тъжни, затормозени, тревожни или отключвали депресивни състояния, той имал лек за тях...

Статистиката сочи, че огромният процент от пациенти, върху които се е прилагала лоботомията, са били жени. Не е ясно дали защото са били по-подвластни на психични заболявания, дали защото са били сметнати за твърде емоционални, или по друга причина. Но факт - жените са били главните пациенти за тази толкова спорна процедура от недалечното минало. 

Друг факт е, че не всички лоботомии са завършвали трагично - пациентите да се превърнат в "зеленчук" или да починат. Но е било неоспоримо, че операцията не е дала положителен резултат в лечението на психичните заболявания, нито е била особено хуманна, а контролът е бил съмнителен.

На Фрийман най-накрая е забранено да практикува през 1967 г., когато негова пациентка умира от усложнения след поредната си лоботомия. И все пак, има сведения, че в различни държави лоботомията се е прилагала чак до 80-те години на миналия век, а в доста по-модифициран вариант на места по света се прилага и днес. 

С появата на лекарствата, третиращи различни ментални състояния, се слага окончателно край на един мрачен период от медицината. Макар и дал много отговори на изследователите, той ще бъде запомнен по-скоро с опропастяването на редица човешки съдби и заличаването на личността най-вече на много жени.

За някои американският неврохирург е чудовище и дори престъпник, за други е по-скоро трагична фигура, заслепена от желанието и амбициите си да остави следа в медицината. Последните си години Фрийман прекарва на път, в търсене на хилядите свои пациенти, на които е направил лоботомия. Дали отчаяно е искал да докаже, че неговият метод е бил успешен, или е търсел успокоение за душата си, че все пак не е съсипал живота на тези хора - това единствено той е знаел...