Ние от New me разбираме, че в навечерието на 24 май романът на България – „Под игото“ на Иван Вазов е излязъл – според анотацията му – на „шльокавица“, оная азбука, известна и като „маймуница“, „есемесица“ и „кирливица“, на която българските букви се изписват с латински букви, цифри и препинателни знаци...

Сигурно има някаква идея това начинание. Ние пък ще Ви предложим разказа на Иван Вазов от 1899 „Павле Фертигът“ (със съкращения), в който откриваме вечната жажда на българина към образование. С него Ви честитим днешния 24 май и Ви желаем светли пътища съм истинската човешка и най – вече българска духовност...    

  ПАВЛЕ ФЕРТИГЪТ

ИВАН ВАЗОВ

  Всички го познаваха в Хисаря. Той посрещаше гостите още при крепостния зид с радостни поздравления, с подскачания и весели смешки. Павле Фертигът имаше само една майка, последна сиромахкиня, която го бе оставила на произвола на съдбата, имаше и брат, който се бе дянал някъде. Павле Фертигът се поминуваше от подаръци, получавани за шетане и развеселяване на хисарските гости: носеше бохчите им до баните, ходеше с разни поръчки пеш до Карлово, срещаше новите гости с поздравления и ги изпращаше с благословии, тичаше, слушаше, пееше.

Павле Фертигът обладаваше особено изкуството да изобразява вървежа на железницата. Извикваше: "Фертиг!"— па със свити ръце захващаше да тича, най-напред бавно, после все по-бързо и по-бързо, издавайки с устата звукове: "пу, пу, пу, пу!", за да представи шума на локомотива... После постепенно тичането и шумът намаляваха и железницата стигаше на станция... Никой файтон с гости не тръгваше от Хисаря, без да се найде там Павле и в минутата, когато конете да потеглят, той да поднесе шапката си за прощално сбогом и да даде любимата си команда: "Фертиг!" Ето защо го бяха нарекли Павле Фертигът. Но при всички тия постоянни бакшиши Павле ходеше все дрипав, бос, недоял и за нищо пара не харчеше.

Скъсаните дрешки на гърба му бяха харизани, а глада си засищаше от оскъдните остатъции от чуждите трапези; спеше в една барачка, съградена от колове, газени тенекии и папурвина, а понякога  пред праговете на дюкяните, завит с парцаливото си сетре, мършав, кирлив, но доволен като циничен философ. Учудвах се на тая пестеливост и на това цигануване. Мислеха някои, че той зашива парите си в някоя дреха или ги копае в земята; но това бяха само предположения и за всички остаяше загадка къде се дяват приходите му. Закачаха го често и го питаха за това.

— Фертиг, ти готвиш парите за булка, дяволе; де ги криеш?

— Там, при господа, при господа пращам жълтиците!...

Хей, да живей Швейцарското царство. Фертиг! Името Швейцария съставяше и изчерпваше запаса на всичките му познания по всемирна география. Това име в главата му се свързваше с понятието за всичко хубаво, благородно и учено, каквото има на света. Но често при зрелището на лудориите и глупавините неволна тъга се пораждаше у мене.

Тоя почти двайсетгодишен момък, духовно обиден от природата, гавра за празните и слободните, се изпречваше пред мене като загадка, която нямаше обяснение... Щастлив ли беше той, или нещастен? Това беше неизвестно. Страдаше ли? Но той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на хорския смях и разтуха, да печели бакшиши, които не ползваше...

Веднаж стоях в кафенето на гостилницата си и пушех. Озова се ненадейно Павле, весел и засмян, и се озърташе.

— Кого дириш, Павле?

— Тебе, ама гледам за някои други — отговори той.

— Защо? — Да не би тука да има някоя просташка глава...

— Няма, няма, тук са само двама швейцарци: ти и аз. Павле забърка в пазвата на скъсаната си жилетка.

— Ти знаеш да пишеш алафранга, нали? — и той извади един син плик без надпис. Па ми подаде плика. — Напиши тука името на брата ми.

— Добре. За къде ще иде писмото?

— За швейцарското царство. Калеко Матьо написа извътре, но за отвънка — не знае...

— А! В Швейцария? Там ли е брат ти? — казах аз и веднага ми стана ясно защо Швейцария стоеше тъй високо в Павлевия беден мозък. — А в кой град?

— Пиши Фрибург! Аз изпълних желанието му и написах на френски адреса, позачуден как може Павле да помни и да произнася правилно това име. — Какво прави там брат ти?

— Акъл се учи на школото.

— Какво се учи там?

— Докторлук.

— Много добре.

— Ама тая година ще свърши докторлука и ще дойде тук да цери хората. Който е болен, ще го цери... И Павле грабна писмото, за да излезе.

— Чакай, къде бързаш, Павле? Той ми посочи отсрещната гостилница. Пред под сенника седяха куп мъже и жени.

— Отивам там да подкарам железницата за Пловдив. Фертиг!... И неговото бяло лице се усмихваше щастливо, а в очите му бликаше радостна нетърпеливост.

— А кой поддържа брата ти? Има ли си пари брат ти?

— Той ли? Вятър...

— Стипендия? — Що?

— Царщината ли му плаща пари? — Господ. Аз го изгледах в недоумение.

— Павле, защо не отговаряш човешки! — изгълчах го.

— Нали ти казвам? Фертиг, Фертиг, Фертиг!... Пу, пу, пу, пу!... — И с тоя шум той припна. Надвечер видях бакалина Матя, Павлев сродник. На Матя никак се не щеше да разправя, но най-после ми каза:

— Той ми се кара и ми е заръчал да не обаждам, за да не срами брат си; но нека кажа. Истина, от две години той поддържа бачо си с просия... Бачо му имал свои парици най-напред, ама като се свършили, поиска да зареже учението си... Но Павле, като се научи, рече: "Не бива! Да се доучи!" Пара не харчи, всичко там праща. Мори се, трепе се от заран до вечер все за това, да направи брат си човек... Братска любов, господине. Лудо, ама по-свястно от много свестни...

Матьовата реч се заглуши от гръмливи смехове при близкото кафене, където Павле Фертигът правеше бързи и гигантски премятания на ръце, с боси крака нагоре...  

Вижте още:

Имало едно време една „царска гара“…

Живите души́ още са на Оборище

В името на България: Гешови – много големи човеци, много големи българи…

Имало едно време на Северозапад…

„Забравените“ царе на шоколада!

Границката къща сънува своя Великден

Сълзите, които родиха Кривото дърво

Духът на велики българи е потънал завинаги в забравата на Времето…

Какво като няма студено месо и горещи картофи – има незабравими българи!

Заветът на дядо Флори и баба Герга

По един куфар и 32 сирачета…