Една от най-вълнуващите истории, които 2022 може да ви разкаже, е вече тук. Романът "Тук има лъвове" на Катерина Поладян! 

HIC SUNT LEONES – фраза, използвана в старите географски карти на Африка за обозначаване на непроучени места.

Реставраторка на книги открива в Ереван стара семейна Библия. Потегля на пътешествие из непознатите епизоди от историята на Армения и по белите петна в собствената си биография. Романът представлява поетично и вълнуващо пътешествие в миналото, умело преплетено със завладяваща любовна история. Изникват редица въпроси, на които и ние, съвременните читатели, търсим отговор: Как да се примирим с ужасите на миналото? Възможни ли са прошката, помирението със собствената история? Как да стигнем до тях?

Не пропускайте този изключителен роман...


    В светлината на утрото на следващия ден врабчета се караха за пръснатите наоколо трохи, пърхаха с криле, вдигаха жизнерадостна, суха врява. Есента, моя близка приятелка и тук, ме придружи по пътя до Архива.

На служебния вход имаше четирима полицаи, от тях двама бяха заети с измитането на шумата, един четеше вестник, а четвъртият насочи цялото си внимание към появата ми. Подадох му паспорта си.
– Мазавян?
– Да не би да е име, което се среща често?
– Не. Но го има. Арменка?
– Майка ми.
– Не говорите ли арменски?
– За съжаление, не.
– Защо сте тук?
– Аз съм реставратор на книги. Има програма за научен обмен. Евелина Степановна ме очаква.
Полицаят остана доволен и посочи към асансьора. Другите трима се загледаха подире ми. Вървейки, си разкопчах палтото. Последното копче заяде.

Евелина седеше на бюрото си и преди да стане и да ми подаде ръка, довърши някаква своя бележка. Носеше тесен, втален костюм, червените є къдрици бяха вдигнати в изящна прическа.
– Защо са Ви четирима полицаи на входа? – поинтересувах се.
– Те се радват, че имат работа. А и сигурното си е сигурно. Доволна ли сте от квартирата си?
– Разбира се.
– Работили ли сте някога с арменски ръкописи, Хелен?
– Чела съм много по темата, а в Истанбул се занимавах с ориенталски ръкописи.
– Работили сте в Истанбул? Интересно. Тук ще научите арменската книговезка техника.
– Затова съм дошла.
– Инеса ще Ви въведе в тайните веднага щом станете готова за това. Вие сте третата реставраторка, която идва при нас от Германия.
– Това добре ли е?
– Разбира се, че е добре, в крайна сметка това е един от начините да се върви напред.

Евелина ме заведе в ателието. Всички бяха потънали в работата си, едни ме дариха с плаха усмивка, други поздравиха делово. Влажността на въздуха в помещението беше прекалено висока, веднага усетих, беше и прекалено топло. Двайсет градуса по Целзий са идеалната температура, а за хора с влажни ръце това е погрешната професия. Евелина посочи едно свободно работно място до прозореца, книгата беше на масата и ме чакаше. Седнах, изместих я леко наляво, отдясно поставих калъфа с личните си инструменти, придърпах към себе си съдинката с предоставените ми служебно и отделих полезните от излишните. Евелина все още стоеше зад гърба ми и кимаше.
– Спокойно, не бързайте, това Евангелие е на този свят от триста години и в следващите няколко седмици никой няма да Ви го вземе.

Поех дълбоко въздух и за пръв път разтворих книгата. В началото имаше цикъл от дълги по цяла страница описания на случки от живота на Исус. Родословното дърво на Исус Христос, Благовещението, посещението на Тримата влъхви. Архангелът внимателно приближава отдясно, жезълът му с кръста – един тъничък щрих. Дева Мария държи в лявата си ръка триъгълник, пръстите на дясната й ръка са разтворени. В средата в две колонки беше текстът, написан с червено и черно мастило, не на еркатагир, а на болоргир – шрифт, който от 13-и век насам се използва все по-често.
По почерка личаха замахът и движенията на ръката на пишещия. Отбелязах наличието на начална корозия на медта при цветните илюстрации в книгата, някои от цветовете бяха избили и размити, заглавните арабески и каноническите декоративни рамки на места бяха силно избледнели, по родословното дърво на Исус ясно личаха следи от пасивен мухъл.

Продължих да прелиствам. Ето го небосвода, по-нататък гълъб с насочена перпендикулярно на земята човка – Светият Дух, полетял право надолу, сякаш пада. Хора-птици, позлатени декоративни букви. По-нататък една женска фигура в пурпурна мантия. Червеното по мантията беше добре запазено.
В Naturalis historia Плиний Стари споменава, че за един грам чист пурпур са нужни около десет хиляди пурпурни охлюва. Охлювите се намачкват и се оставят да отлежат в сол няколко дни, след което получената маса се вари в урина, докато не остане една шестнайсета от нея. Под въздействието на светлината и протичащата ензимна реакция жълтото се превръща в пурпурно червено. Изпод пурпурното си наметало въпросната фигура гледаше навъсено към света. Нарекох я Тирос.

*****

- Винаги ли работите по този начин, Хелен?
– Не, зависи от състоянието на книгата. Тук колите са се разшили. Ще трябва да разнижа цялата книга.
– A какво е мнението Ви за състоянието на книжното тяло?
– Ще мога да кажа, след като го разгледам подробно. Как мислите, Евелина, дали монахът е работил над ръкописа в пълна тишина? Питах се какво ли е минавало през главата му.
– Никога не съм се замисляла над това.
– Навярно са го измъчвали съмнения – на няколко места в книгата почеркът се променя, става по-неспокоен. Дали в такива моменти се е питал какво точно преписва?
– Вероятно е бил нетърпелив като Вас. За монасите това е било житейска мисия. Седели са с години в някоя студена килия и на бледата светлина на свещ са преписвали дума по дума справочници по ботаника, кодекси , Светото писание – Евелина въздъхна. – Елате утре у дома на вечеря и ще си поговорим за размишленията на монасите. Двамата с Араик бихме се радвали.

Вдясно от мен седеше млад мъж, навел глава над купичка с костно лепило. На ръката, под лакътя, имаше татуирана билярдна топка.
– Аз съм Вардан – представи се той.
Интересуваше го моята шпатула с еластичната силиконова дръжка.
– Има и недостатъци – казах и му показах местата, на които силиконът се беше изронил.
Той кимна и отново се наведе над лепилото.

По пътя към къщи звъннах на Данил.
– Поканена съм на вечеря у шефката ми.
– Моят шеф никога не би ме поканил у тях на вечеря.
– Защото не се държиш прилично, Данил.
– Ще ти се да е така.
– Мислиш ли?
– Хелен?
– Данил?

Не можех да заспя и, макар да беше късно вечерта, излязох. Спънах се в изтривалката пред вратата. Стълбището беше тихо. Пред вратата на съседите лежаха разхвърляни детски ботушки, изправих ги. Бяха съвсем леки.
Вървях из опустелите улици и вдишвах нощния въздух. Зад осветените прозорци – мигащи телевизори, любов, вдигащи пара тенджери. В една витрина присветваха арматури, огледала на подвижни стойки. А аз си мислех: разхождам се из Армения.

Улица „Абовян“ беше лесна за намиране, а барът не можеше да се подмине. Малкото помещение беше пълно и опушено също като кръчмите от времето на моето студентство. Свиреше бенд. Хората от публиката говореха един през друг, саксофон се надвикваше с тях и спореше с тромбона, отзад лудуваха барабаните, а на контрабаса разпознах Левон. Очите му бяха затворени, брадичката и главата му се движеха напред-назад заедно с ритъма. Пръстите – тънки, косата – вече не само черна. Погледна ме, аз се усмихнах...