Отдавна не се бях радвал така на разказите на по-млад писател...
СЦЕНА
Редът и блясъкът ме смутиха. Сякаш попадах на непознато място, а стотици пъти бях чакал автобус точно на тази автогара. Много от нещата, които помнех, липсваха. Не беше останала и следа от натрапващата се соцстилистика – агиттаблата, които никой не четеше, нескопосаната плакатна живопис, представяща лидерите на Партията в странна перспектива, при което главите им се натрапваха с огромните си размери, и, разбира се, неизменното озеленяване с фикуси и филодендрони. Подгизналият от нафта и автомобилно масло асфалт бе заменен с бетонови плочи, които новите междуградски лайнери не бяха успели да изцапат.
Но онова, което наистина липсваше, бяха хората – най-много в понеделник, пазарния ден на малкия град. Неописуема глъч на един прекалено груб диалект, крясъците на весели цигани, които се наливаха с бира, насядали на стъпалата пред малката закусвалня. И до днес не успях да разбера на какво се дължаха шумните цигански разговори – дали на това, че се чувстваха уютно, скрити зад неразбираемия си език, или на темперамента, а може би и на двете. В чакалнята и пред нея се въргаляха нахвърляни безброй денкове и пазарски чанти, които не се събираха в малките автобуси, а ги товареха на покривите върху импровизирани багажници. Мръсният паркинг беше разделен на сектори с висящи от бетонната стреха на автогарата светлосини табели, върху които с оранжева, вече поизбеляла боя бяха изписани имената на селата от областта. Всяко село си имаше свой характер, уникален, но в същото време и близък с този на другите села от същия сектор. В единия сектор бяха известните с лошия нрав на жителите си, в друг бяха селата на веселяците и гуляйджиите, в трети – тези, които се бяха разделили с бозавите клинове, забрадките и денковете, носеха панталон с ръб и чисти пазарски чанти – селата по главния път и жп линията. Секторите бяха местата за кратковременни срещи, на които хората пожелаваха „много здраве“ на свои близки които понякога не бяха виждали с години.
Автогарата от край време беше любимото място и на градските чешити. Разказвачът на лакърдии Динчо Маховичката събираше около себе си тълпата и я караше да се залива от смях, като показваше скъсаните си обувки и крещеше: „Вчера стъпих на родна земя!“ После псуваше кварталния, а той го прибираше за една нощ, за да се изясни дали Динчо не е прескачал границата и затова говори за стъпването на родна земя. Или лудият кастрат Мимо, за когото най-голямата обида беше да му подвикнат, че е „скопен“, и щастливите му крясъци с разлигавена уста: „Червено знаме, червено вино свободно нека да се лей“, и в допълнение: „Който не може да го вее, ще го духа!“
Всичките тези хора сега ги нямаше. Мръсната закусвалня и едновременно с това бирария беше заменена от заведение на „Бъргър кинг“, в което продаваха бургери от пластмасов хляб, с пластмосови кюфтета, синтетичен сос и полиетиленова салата. Грубите метални огради, ограничаващи секторите, бяха махнати и никой вече не търсеше познат другоселец, не срещаше близък и не отиваше да чуе чужди клюки.
Същите тези огради някога се превръщаха в претрупани броеници със своите гъсто насядали един до друг ученици, чакащи автобуса си. Подкачваха се върху тях, разговаряха шумно, пушеха и плюеха върху плочките слънчогледови люспи. Нямаше я и старата чакалня – новата беше обновена с практични малки седалки, различни от огромните някогашни пейки, тапицирани със зелена изкуствена кожа, по която лесно се пишеше с химикал и можеха да се видят стотици признания в любов. Понякога тези обяснения будеха гняв у тези, които се разпознаваха в тях, и бяха причина за безцеремонното нарязване на кожата, на места приличаща на юфка.
До вратата на чакалнята в понеделник винаги стоеше странен музикант с акордеон. Не знам дали думата стои е подходяща за случая – краката на музиканта липсваха до коленете. Млад красив циганин, когото двамата му братя домъкваха рано в пазарния ден. Караха го на саморъчно направена количка, която вместо колелета имаше лагери и по нищо не се различаваше от количките, които децата си правеха, за да се спукат по стръмните асфалтирани улици. Оставяха го до самия изход – сякаш пренасяха бюст паметник, който странно се клатушкаше.
Изглеждаше особено: седеше върху количката и пееше. Около него братята му поставяха голям кашон, срязан до половината, може би, за да му прави завет. Така пътниците, като преминаващи зрители можеха да видят само раменете и красивата му глава. От картонената сцена, налепена с цветни опаковки от турски сапуни със сластни разголени жени, изрезки от американски цигари за силни мъже и етикети от гръцки сокове, гласът му се разливаше по цялата автогара, а акустиката на чакалнята добавяше още един тон, приглушен, наслагващ се бавно върху първия – сякаш всички, които чакаха, пригласяха на певеца. Залата се превръщаше в акустично тяло на огромна китара, в което гласовете на хората и пеенето на циганина се смесваха в екзотичен звук. Приятно и странно двугласно пеене. Когато за пръв път го чух, страшно се изненадах, защото не виждах певеца, а чувах само звънливия му глас и ехото на чакалнята.
Циганинът изчезна по-рано, в годините на юношеската ми възраст, когато всички неща, за които си спомням, още си бяха на мястото. Сега в главата ми изникна и разказът на моя позната – разказ, в който герой беше този циганин, а нея не бях виждал от години и почти бях забравил.
Всеки понеделник, когато се прибирала от училище на обяд, тя виждала музиканта. Странното е това, тя го разбрала след известно време, че всеки път, когато погледът му я срещал, запявал по-силно и най-важното – страстно. Гледал я отдолу – както си седял в кашона, и пеел. Очите му срещали нейните и той като в транс пеел. Пеел за какво ли не. Пеел за любов – това хората винаги харесват. Не лъжеше, защото наистина беше момиче, което можеше да те подлуди. Като всяка ученичка носеше престилка, която с тъмносиния си цвят и кройката си трябваше да омаломощава всеки нагон. Ученическите униформи бяха опаковка за непокварени души. Но въпреки че бяха съвсем близки роднини на дрехите на обречените на бога монахини, ученическите престилки носеха в себе си оная похот, която само Асмодей можеше да скрие в тъмносиния плат. Биваха шеметно скъсявани, копчетата небрежно се разкопчаваха или просто се късаха, разбира се, случайно. Моята позната имаше какво да покаже – закопчаваше три копчета по средата, като даваше воля на младите си гърди, скрити само от тънка блуза, а бедрата ѝ предизвикателно хвърляха отблясъците на бялата ѝ кожа.
Всичко било наред, докато един ден не забелязала как след една от песните, които, по всичко личало, музикантът бил изпял за нея, той се отдал на неподозирана сласт, докато се прикривал с акордеона. Пътниците не разбрали какво се случва – никой не предполагал, че е възможно подобно нещо, или по-скоро сетивата им не били настроени да видят онова, което се случвало пред очите им. Момичето видяло как тъмните цигански очи я гледали мътно с нескривана похот. „Прииска ми се – казва – да отида да го зашлевя, да го стисна за гърлото, да грабна акордеона и да го разкъсам, а след това да го изоблича, но нещо ме спря.“ Махнала се, докато дойде автобусът.
Цяла седмица не спряла да мисли за тая случка. „Първо бях бясна – казваше. – Вътре в мен нещо трепереше, сякаш имах треска. Опитвах се да го забравя, но споменът беше пред очите ми в най-големи подробности.“ После в съзнанието ѝ останали само очите и гласът му. Накъдето и да се обърнела, виждала кафявите очи и гласът, който я обладавал сякаш пеел древен шаман. „Мислех си – казваше – че съм жертва на циганска магия. Не казах на никого. Беше ме срам заради него. После започнах да се срамувам заради себе си – мислех за циганин без крака, който върши гнусни неща, докато ме гледа. А знаеш – каза – бях хубава.“ Наистина беше и напълно я разбирах. Даже, сега си давам сметка, беше едно от онези магнетични момичета, които можеха да имат всеки, защото всички бяха луди по нея. „Не знам кога и как свикнах с мисълта – ми каза. – Може би моята гордост, а имах много от нея, ми помогна. Аз бях причина за безумие. Самата аз се превърнах в безумие.“
На следващия понеделник всичко се повторило. Музикантът пеел от странната си сцена, след това я погледнал питащо, а тя с очи отговорила „да“. Не само това, ами отишла и седнала върху перилата на сектора срещу него и през цялото време го гледала. Сигурен съм – била е прекрасна с късата си престилка, с красивите си бедра, които циганинът е изпивал с очи. Обхождал е, прониквал е в светлосенките и гънките им, усещал е кадифената им кожа, пеейки песните си. Така всеки понеделник. Циганската магия действала. „Не мислех за друго – това казваше. – Исках да дойде понеделник и всичко да се повтори отново и отново. Може би бях обладана. Никога повече не съм изпитвала подобна наслада. Не се сърди – казваше ми – но това може би е нещото, което стои между нас. Не между мен и теб – между мен и всички като теб.“ Тази скрита и неподозирана от тълпата на автогарата любов продължила до края на учебната година – всеки понеделник по едно и също време до началото на ваканцията.
Когато ми разказваше всичко това, усетих, че беше искрена. Говореше като истински отдадена или може би като обладана, както сама казваше. А може би наистина се беше влюбила. Питах се дали не е било само от съжаление към безкракия музикант, или пък историята ѝ се е струвала прекалено романтична, за да я изтърве. Казваше: „Да, наистина го заобичах. Имаше красива коса – дълга, черна и къдрава. Носеше яркочервена риза, но виждах само толкова. На гърдите му висеше малък, тридесетбасов акордеон и живееше в странната си сцена, докато вечер братята му не го отмъкваха с количката. Носеше им добри доходи“.
Минало лятото и започнала новата учебна година. Моята позната трябвало да изкара последния си клас в гимназията. В първия понеделник не открила своя музикант. Разказваше, че ходела насам-натам като щура. Тръгнала по малките улички около автогарата. Стигнала до циганските къщи оттатък реката. Циганите я гледали учудено. Не били свикнали красиво момиче с къса престилка да идва в квартала им. После се престрашила. Питала за него. Казва: „Не беше трудно. Никой от циганите не подозираше, каква е причината за любопитството ми.“ После ѝ разказали трогателно –само както циганин може да разказва такива неща, че седмица или две след последната им среща видели онзи, за когото тя разпитвала, в нова инвалидна количка. Братята му се били смилили – така казвали – над него. Други пък допълвали, че той си я бил измолил, иначе за нищо на света нямало да продължи да пее. Идвал. Виждали го всеки понеделник да отива до вратата на чакалнята. Да спира в лъскавата си инвалидна количка и да пее. По някое време тръгвал между хората и разпитвал за едно красиво момиче. Пеел само тъжни песни – така разказвали циганите. После само малцина, няколкото стари жени, които говорели на моята позната, видели как една привечер си тръгнал бавно с новата количка. Минал по моста над реката и там, при строшения парапет, свърнал встрани. Реката не е дълбока, но докато хората отишли, той се удавил.
Озърнах се – нямаше ги странниците. Динчо Маховичката беше умрял от старост и родната земя го беше приела истински, Мимо Скопения най-сетне беше разбрал що е лудница, станал агресивен, оказало се, че всичко си му е наред – бил прав човекът, а за музиканта разказах.
Трябваше да тръгвам.
От новата книга на Венцислав Божинов „С аромат на тютюн“
Вторият сборник с разкази на Венцислав Божинов „С аромат на тютюн“ го превръща категорично в зрял автор със своя дума в литературата ни. Той умее да види своите герои и да изгради атмосфера, но това го умеят мнозина. Той умее обаче и най-важното от изкуството на разказвача – да създаде запомнящи се произведения с много прецизно изчислен център на въздействие, които продължават своята невидима работа в сърцето дълго след прочита. Всъщност няма нужда от повече думи. Просто прочетете на крак в книжарницата поне един от следните разкази – „Отпътуване“, „Осили“, „Куклата“, „Сцена“ (този вече може да се нарече „христоматиен“), „С аромат на тютюн“ или „Ибис“. И ще ме разберете. Отдавна не се бях радвал така на разказите на по-млад писател. - Деян Енев
Следващата седмица един читател на Newme.bg ще има възможност да спечели „С аромат на тютюн“, предоставена от издателство РИВА.