Александър Солженицин - един от най-известните писатели на 20 век и символ на опозицията срещу съветския режим. Миналогодишно проучване на Общоруския център за изучаване на общественото мнение (ВЦИОМ) за това кои са "руските идоли на 20 век" постави Александър Солженицин на пета позиция. Той се нареди след актьора и певеца Владимир Висоцки, първия човек в космоса Юрий Гагарин, героя от Втората световна война маршал Георгий Жуков и Сталин.

Солженицин е роден през 1918 година в Кисловодск, Русия. Завършва математика и физика и по време на Втората световна война се сражава на страната на Червената армия. През февруари 1945 г. е арестуван, защото критикува Сталин в писмо до свой приятел. Попада в затвор, където излежават присъди научни работници и интелигенти. Преживяванията си там той описва в романа „В пъвия кръг”. Прекарва известно време в лагери от системата ГУЛаг и ги описва в „Един ден на Иван Денисович” и „Архипелаг ГУЛаг”. По време на управлението на Хрушчов е реабилитиран, заселва се в Рязан и става учител по математика и физика, като същевременно работи и върху книгите си. След 1966г. задълго престават да публикуват негови неща. Той се изказва бурно против цензурата и за реабилитирането на редица писатели. Това предизвиква сериозен конфликт със съветската власт, а след издаването в чужбина на „В първия кръг” и „Раково отделение” и получаването на Нобелова награда, този конфликт още повече се изостря.
През 1974г. Солженицин е лишен от руско гражданство и депортиран в Германия. Живее в Швейцария, в САЩ, но когато през 1994г. гражданството му е възстановено, той се връща в родината си.   Мечтата му е била да умре в родината си и така и става.

Тази година се навършват 11 години от смъртта и 101 години от рождението на Солженицин.

Поместваме част от неговото послание  „Не живей с лъжата”...

Ножът, дето се казва, до кокала вече е опрял, грози ни всеобща духовна гибел, а и физическата току-виж пламнала и ни изгорила – и нас, и децата ни – а ние постарому се усмихваме страхливичко и смутоляваме с половин уста: „Ами как да попречим? Нямаме сили! Та ние така безнадеждно сме се разчовечили, че сме готови днес за едното ядене и пиене да захвърлим всичките си принципи, душата си, всичките усилия на дедите си, всичките възможности за потомците – само и само да не разстроим прогнилото си живуркане.

Гледаме само да не се откъснем от стадото, да не направим крачка встрани – и тутакси да се окажем без бял хляб, без газова инсталация, без московско жителство

Беше време, когато не смеехме и да шумолим. Но ето, че вече пишем и четем Самиздат, а пък съберем ли се на чашка кафе някъде по институтите, надълго и нашироко се оплакваме, че ония горе вършат какви ли не безобразия и до какъв ли още хал ще ни докарат.

Като добавим и излишното самохвалство, сляпо за разорението и бедността в собствения ни дом, а също и хрантутенето на различни далечни дивашки режими и разпалването на граждански войни, и това, че безразсъдно си отгледахме един Мао Дзе Дун (с наши средства) и че утре самите нас ще ни емнат срещу него, и ще вървиш – къде ще ходиш? И че съдят когото им падне, и че здравите правят на луди. И всичко това – „Те”, а „Ние” – ние сме безсилни.

Днес, когато голямата касапница е вече минало, когато всичко посято най-накрая покара, се видя ясно, че онези самонадеяни младоци, мислили с терор, кърваво въстание и гражданска война да направят страната ни справедлива и щастлива, жестоко са се заблуждавали. Не, благодарим бащи на просвещението. Днес ние знаем, че низостта на методите ражда низост на резултатите. Ръцете ни – нека те останат чисти!

Ето че кръгът се затваря? И наистина няма изход? И ни остава само да чакаме безучастно: току-виж се случи нещо от само себе си?... Но никога от нищо няма да можем да се откопчим, ако продължаваме всеки път, всеки ден да го припознаваме, да го прославяме и заздравяваме, ако не се оттласнем поне от най-чувствителната му точка.

От лъжата.

И именно тук се крие пренебрегваният от нас най-прост, най-достъпен ключ за нашето освобождение – личното неучастие в лъжата. Лъжата, дори и да е покрила всичко, дори да е завладяла всичко, нека срещне нашия отпор в най-малкото: нека тя не владее чрез мен.

И това ще е вече една пукнатина в мнимия пръстен на нашето бездействие! Най лекият за нас и най-разрушителният за лъжата. Защото отдръпнат ли се от лъжата, тя просто престава да съществува. Тя, както и заразата, може да съществува единствено сред хората.

Това е нашият път: с нищо да не подкрепяме лъжата съзнателно. Осъзнаем ли докъде се простира лъжата (а всеки вижда това по своему) – нека се отдръпнем от тази гангренясала граница. Нека да не заменяме мъртвите костици и люспици на Идеологията, да не закърпваме гнилите и парцали и ще бъдем поразени колко бързо и безпомощно лъжата се свлича и онова, което е призвано да е голо, голо се явява пред света.

И така , нека изберем с присъщата ни плахост: дали да останем съзнателни слуги на лъжата (разбира се, не защото наклонностите ни са такива, но за да изхраним семейството си, да възпитаме децата си в духа на лъжата), или е дошло времето да се отърсим от лъжата, както подобава на всеки честен, достоен за уважение на децата и съвременниците си човек.

И нека онзи, комуто не е стигнала смелост дори да защити собствената си душа, не се кичи с напредничави възгледи и не се гордее, че е академик или народен артист, заслужил деятел или генерал, а простичко да си каже: аз съм говедо и страхливец, гледам само да мие топло и сито.

Ако ли пък се уплашим, няма какво да хленчим, че някой си не ни дава да си поемем дъх – сами сме си виновни! Ще се превием още повече и ще изчакаме...”

1966 година