В България образованието винаги е било на почит, а училището -  неотменна част от българския свят. И макар в наши дни много училища да са завинаги затворени, ние не губим надежда, че някога те отново ще бъдат възродени.

Ето защо в рубриката "(Не)познатите училища" ще разкажем за най – известните от тях - някои създадени през турското робство от българи, с неоценимата морална и финансова помощ на други българи, а други - след Освобождението, когато младата държава приема развитието на образованието като кауза в името на България.

Този път ще разкажем за 7-мо училище в София, което не е най – старото, но затова пък е наследник на знаменитата някога Първа девическа гимназия (в София), чиито възпитанички са  най – известните българки, а когато става „смесено“ училище, в него учат момчета и момичета, които днес всички знаем като успели хора в обществения и културен живот на България... 

След Освобождението 1878 започва изграждането на българската държава, което вкючва и продължение, разширение и модернизиране на започнатия още през Възраждането процес на всенародно образование. Ето защо няколко месеца след 3 март 1878 „Привременен устав на народните училища” регламентира то да е тристепенно (начално училище, прогимназия и гимназия) и заставя всяка община да издържа „своето“ училище, а ако няма, да създаде и издържа, защото държавата все още няма финансови средства.

В същото време се налага да бъде отворена девическа гимназия, за да се сбъдне мечтата на поколения български момичета да се образоват пълноценно. През Възраждането те ходят на училище, но единствените две гимназии у нас - в Габрово и в Пловдив - са „мъжки“, тъй като по това време по принцип гимназиите са разделени на мъжки и девически. Затова има български момичета, малко обаче, които завършват девически гимназии, но не у нас, а в Русия, Чехия или някоя друга държава. 

И в есента на 1897 в София отваря врати Първа девическа гимназия, а неин подинспектор (според тогавашните длъжности – зам.директор) става поп Тодор Митов - човекът, изповядал Васил Левски пред бесилото в оная ледена февруарска утрин на 1873 година... И понеже в 1879 в София не може да се намери подходяща сграда за училището, то се настанява в къщата на Осман паша Нури (комендант на София през Руско – турската война 1877-1878). 

Записват се 38 ученички от 17 български селища, както и от Македония, останала по Берлинския договор извън пределите на България. И като ги разпределят в първи и втори гимназиален клас, учебните часове започват да се провеждат сутрин от 8.00 до 11.00 ч. и следобед от 14.00 до 16.00 ч. на първия етаж на къщата на снимката, а втория етаж го правят на пансион, където момичетата живеят. Учители им стават споменатият поп Тодор Митов (закон божи и география), Мария Шешеджиева (български език, аритметика и краснопис), Мария Касабова (френски език), Иржи Прошек (един от известните братя Прошек - рисуване и стенография,), Мария Юрданова - Каракулакова (ръкоделие), както и някои други.

Още в първото десетилетие от живота на Първа девическа гимназия в нея започват да преподават и известни българи, образовали се в Русия и Европа, като например Мара Белчева – поетесата спътница на Пенчо Славейков, композиторите Панайот Пипков и Добри Христов, както и Екатерина Каравелова.

Когато московската възпитаница Екатерина Каравелова става учителка в Първа девическа гимназия, съпругът й Петко Каравелов е за втори път министър – председател, поради което тя отказва да получава заплата. Екатерина Каравелова ще учителства 2 години, после ще роди дъщеря си Лора, която след години ще се омъжи за българския поет Пейо Яворов, а след Лора ще роди и дъщеря си Виола, която след години ще се омъжи за известния журналист Йосиф Хербст.  

Докато гледа малките си деца, Екатерина Каравелова е неотлъчно и до съпруга си, защото Петко Каравелов има превратна политическа съдба, а когато той за четвърти път става министър – председател, тя отново се връща в Първа девическа гимназия и отново работи без заплата, за да я напусне след смъртта му в 1903, след което до края на живота си работи за всякакви обществени и хуманни каузи.

Всъщност Първа девическа гимназия в София отваря врати, за да могат българските момичета да получат равностойно на българските момчетата образование, но и с още една цел – като завършат, възпитаничките на свой ред да станат учителки, защото общините откриват училища, но няма учители... И се знае, че Първа девическа гимназия има огромен принос в това отношение, тъй като още преди откриването на Софийския университет (1888) от училището фактически излизат първите учителки в България. 

Затова да кажем, че една от 12 –те ученички от първия випуск на Първа девическа гимназия е Жана Петрова Стоянович. Дъщеря на известния д-р Стоянович, немски възпитаник, търговец и тютюнев експерт, тя завършва университет в Женева, връща се в София и цели 32 години е учителка по френски език в „своята” гимназия. Същия избор правят и много други възпитанички на Първа девическа гимназия, като Елена Радева-Петрова, завършила Висше педагогическо училище в Париж, като Екатерина Златоусова, завършила  история в Санкт Петербург, като Живка Драгнева, завършила френска и немска филология в Цюрих с докторат, и много и много, завършили университет в чужбина и после станали учителки в „своята“ гимназия... 

Та няколко години след като отваря врати, Първа девическа гимназия така се разраства, че се премества в друга къща, която обаче скоро също отеснява, защото от 1887 година гимназията вече е шестокласна, т.е. „пълна“, както са казвали тогава. Това означава, че и ученичките вече са много (877 в учебната 1894/1895 година), затова се налага да се открият два клона на гимназията, които след десетина години се обособяват в самостоятелни гимназии. В тези години някъде Първа девическа гимназия се настанява и в една сграда, намираща се на ул.“Гурко“ (на снимката), където се помещава до построяването на сградата на ул. "Иван Шишман", а това става в 1932 година.  

Първа девическа гимназия, като обаче и всяко друго подобно училище по онова време, се характеризирала с две особености – академичен дух и дисциплина, като целта е само да се насърчава творческото начало у всяка ученичка и всяка да развие индивидуалността си, което не може да стане без усърдие, прилежание и подчиняване на правила за поведение. Нещо повече – Първа девическа гимназия, но не само тя, е трябвало да се превърне в доказателство за смисъла от образованието, което не е само придобиване на знания, но и придобиване на морал и поведение... 

Може би затова ще е интересно да кажем, че в ония години всяка гимназия е имала и своя униформа, чрез която възпитаниците й са се отличавали от другите училища. В това отношение черните сукмани с широки черни презрамки и сивите ризи с набрани ръкави и бели якички, плътните черни чорапи и двата вида шапки, едната от които сламена и с панделка, са били запазен знак за ученичките в Първа девическа гимназия в София. 

С годините униформата се променя и става например ансамбъл с черна блуза и черна плисирана пола, а под белите якички се появява елегантна фльонга, но естетическият облик на униформата е същият – премерен и изискан. И ако кажем, че е било чест да си ученичка на Първа девическа гимназия, със сигурност няма да сгрешим... 

Факт е, че 80% от ученичките са били дъщери на по – заможни софиянци – чиновници, офицери, лекари, търговци и предприемачи, но съсредоточието им в Първа девическа гимназия е по – скоро защото тези хора  тогава са живеели в центъра. Факт е обаче и това, че до 1944 не е имало никакъв проблем всяко момиче да учи, ако има желание, защото  още в 1881 държавата законово регламентира 1/3 от събраните в държавните училища учебни такси да се предоставят на дружества за подпомагане на бедни ученици към всяко училище, като то го увеличава както намери за добре.

Ето защо такова дружество, наречено по – късно Фонд, се учредява и в Първа девическа гимназия, и то още в същата тази 1881 година. Най - сериозното приходно перо са от учебните такси, но средства се събират и от членски внос на Управителния съвет, от доброволни помощи от учители, ученички и граждани, от приходи от концерти, лотарии и други благотворителни мероприятия. От този фонд се отпускат средства за закупуване на учебни пособия, за стипендии на бедни ученички, както и за неголеми помощи на материално затруднени ученички. На гимназията през годините се правят и дарения, но в сравнение с други училища не са много, защото както казахме, тук просто не е имало нужда.

В първото десетилетие на ХХ век в Първа девическа гимназия вече има полукласически отдел, което означава, че освен френски и руски език, започва да се изучава и латински, а в 1928 година завършва първият випуск с пълно класическо образование, което пък означава, че освен споменатите езици, ученичките са изучавали и гръцки език. И споменаваме това само за да кажем, че в тези години тук получаването на хуманитарни знания наистина е факт, а доказателство е, че повечето възпитанички, според някои сведения 50% от всички завършили, са продължавали образованието си в университет, като обикновено са предпочитали хуманитарни специалности, макар това да не е норма.

На 24 април 1924 година се полага основният камък на сегашната сграда на ул."Цар Иван Шишман", а проектант й е арх. Мара Захариева, една от първите архитектки в България и също възпитаница на Първа девическа гимназия. Проучила европейските сгради с подобен статут, арх. Мара Захариева създава такава сграда, че и до днес тя функционира без проблем, нищо че сме 2018 година. В нея има просторни кабинети, широки коридори, салон за физкултура и танци, актова зала, библиотека (10 850 тома в 1930 година), а и лекарски кабинет. Всъщност може да ни е странно, защото днес в софийските училища лекари няма, а медицински сестри ненавсякъде, но в Първа девическа гимназия винаги е имало училищен лекар, като в 1899 – 1900 например той е първата дипломирана българска лекарка, завършила медицина в Петербург – д-р Тота Венкова... 

И да кажем още нещо – от началото на ХХ век до 1944 няма учител в Първа девическа гимназия, който да не е завършил университет – можем да изброим поне 50 имена на учители, но не виждаме смисъл. Естествено, някои са били всеобщи любимци и това е отбелязано в редица спомени на бивши ученички, а други – не толкова, но във всичките тези години е налице един удивителен респект, при това не само от едната страна, както би си помислил някой...  

Естествено, след 1944 всичко в България се променя... В 1950 година Първа девическа гимназия става Седмо единно девическо училище; в 1954 - Седмо средно смесено общообразователно училище "Г. Димитров", защото в България няма вече мъжки и девически гимназии, а от 1959 - 7-мо Единно средно политехническо училище ЕСПУ „Георги Димитров“ и с това име „изкарва“ до 1991, когато се преименува на 7 СОУ “Свети Седмочисленици” – може би заради близката църква със същото име, но това не е толкова важно... По – важното е, че всички в София знаят 7-мо училище и името му на място, в което са учили повечето известни днес наши съвременници...

И да изброим имената на възпитаничките на Софийска девическа гимназия, а после и на възпитаниците на нейния наследник, 7-мо училище, защото какво е едно училище без своите ученици? 

Първа девическа гимназия в София завършват българските поетеси Елисавета Багряна, Дора Габе и Екатерина Ненчева; писателките Фани Попова – Мутафова, Ана Карима и Яна Язова, оперната певица Христина Морфова, Елисавета Карамихайлова – първата българка, хабилитиран преподавател в Софийския университет, работила по – късно в Кеймбридж; Леда Милева – детска писателка и преводачка, писателките Вера Мутафчиева и Блага Димитрова, художничката Калина Тасева, актрисите Иванка Димитрова, Гинка Станчева, Домна Ганева, Ирина Тасева, Мария Русалиева, Жана Стоянович и разбира се, Стоянка Мутафова и Татяна Лолова; примабалерината Красимира Колдамова, режисьорките Юлия Огнянова и Иванка Гръбчева, литературоведката Искра Панова. В по - ново време тук е учил писателят Дончо Цончев, проф. д-р Йордан Стаменов, журналистите Асен Агов, Виза Недялкова, Вяра Анкова, Димитър Цонев, Константин Каменаров, Милен Цветков и Еми Бехар, актьорите Красимир Ранков, Христо Шопов, Иван Ласкин, Ути Бъчваров и Камен Воденичаров, музикантите Румен Бояджиев, Дони и Момчил и певицата Росица Кирилова.... Сигурно две страници няма да ни стигнат, за да ги изборим всичките, а и няма нужда, мислим ние... 

И ще завършим така – винаги се е знаело, че 7-мо училище е училище с особена атмосфера и че учениците му са хем като своите връстници, хем като че ли и по - различни... Да кажем, че причината за това е традиционният дух в това училище, ще бъде клише, но може и да не е... И за доказателство ще цитираме един спомен от времето на Първата световна война на известната тогава в Първа девическа гимназия учителка Дора Метева:

             „Беше пред Коледа. Една от тези страшни коледи, когато пустошта вкъщи става непоносимо мъчителна и празникът минава кошмарно. В нашата гимназия всички се суетяха и бързаха – изпращаха се колети на фронта. Може би това е било нищо – една мъничка трошица, която нито ще нахрани, нито ще стопли някого, но ние тичахме със съзнанието за нещо сериозно и голямо, което ни предстои да извършим. 

            Цели часове се говореше за това – кой какво ще изпрати там. Имаше корабийки, козунаци, дебели фанели, плътни ръкавици, вълнени чорапи и непременно едно малко листче с няколко топли приветствени думи до непознатия войник на фронта. В учителската стая децата носеха пакети и свидно им беше сякаш да се разделят с тях, защото своята грижа, своята сладка тревога и най-сърдечната си ласка пращаха в далечен път, вместо да ги сложат веднага в премръзналите ръце на непознатия герой. Те мечтаеха вече, че той развързва колетчето и чете с премрежени от умиление очи писъмцето. 

              В учителската стая беше шумно, но помня, когато до вратата застана малко премръзнало дете с черна престилка и окъсани обувчици. Двете му огромни черни очи ме погледнаха плахо и смутено и с някаква страшна мъка... Аз поех от ръцете му малкото пакетче, увито с една от притурките на „Вечерна поща”, и после затворих вратата. 

Когато след един час някой подхвърли един чифт сиви чорапи, лошо увити и незавързани, по притурката на „Вечерна поща” познах пакета на онова момиченце. Взех го, за да го увия и завържа. В ръцете ми зашумоли лист хартия, пъхнат в единия чорап, и извадих този лист, за да прочета писъмцето, което момиченцето с плахите очи изпращаше на фронта. Ето дума по дума това писъмце: „М-ва Ив-а, ученичка от Iб реален клас изпраща тези чорапи на един непознат войник. Тя би искала да прати и друго, но е крайно бедна. Майка й е умряла отдавна, а баща й падна убит преди една седмица на фронта”.

             Помня, че нозете ми се подкосиха, а когато седнах на стола, не можех да сдържа риданието си. После всички четоха с овлажнели очи писъмцето и в стаята внезапно стана тихо като в църква...“

И какво да добавим ние освен това, че истинските училища с истински учители образоват и възпитават истински ученици, които после стават и истински хора... Затова голямо браво за 7-мо училище, наследник на Първа девическа гимназия – София!

Архивните снимки са от:

Профилът на Оловния Войник във Фейсбук

Фейсбук

Столична библиотека

7 ОУ София

Държавна агенция „Архиви“