В България образованието винаги е било на почит и българите винаги сме приемали училището като на неотменна част от нашия български свят. И макар в наши дни много училища да са завинаги затворени, ние не губим надежда, че някога те отново ще бъдат възродени.

Ето защо в рубриката "(Не)познатите училища"ще разкажем за най –известните, създадени още през турското робство от българи, но с неоценимата морална и финансова помощ на други българи. След  Освобождението делото им е продължено от държавата, приела тяхното дело не само като ангажимент, но и като кауза в името на България.

Пловдивската Хуманитарна гимназия „Св.св.Кирил и Методий“ е едно от най-старите училища в България. За да обясним обаче как е създадено и колко е труден пътят му по време на турското робство,  ще започнем с някои исторически обстоятелства.

Някога Цариград, т.е. днешният Истанбул, преди да бъде завладян от турците, се казва Константинопол. Градът и е столица на Източната Римска империя (Византия), но и духовен център на източното православие, чието „седалище“ е т.нар. Вселенска патриаршия. И когато е покорен от турците и става столица на Османската империя, те не „пипат“ Вселенската патриаршия, така че и до днес тя си е все там, а служителите ѝ по традиция са все гърци.  

Докато турците владеят Балканския полуостров, Патриаршията е духовен опекун на поробените православни народи, но ги и поставя под свое влияние, т.е. под гръцко, което специално за нас през Възраждането създава опасност да ни бъде заличена идентичността.  

Към 1800 година Пловдив е богат град, в който открай време живеят българи, гърци, арменци, евреи и турци. Гърците обаче държат едрата търговия, те са общински членове и кметове на махали, ръководят различните еснафи (сдруженията на хората от един занаят), църквите, болниците, благотворителните дружества, както и Гръцкото училище, едно от най-добрите в Османската империя, в което учат децата на богатите пловдивчани, независимо от народността им, но се и възпитават в елински дух.

Към 30-те години на ХІХ век големият въпрос е гръцки или български ще бъде Пловдив, още повече че той вече е икономически „център“ на цяла Тракия. И понеже всяко време ражда нужните хора, на историческата сцена „излиза“  богатият копривщенец чорбаджи Вълко Чалъков, преселил се в Пловдив, човек с огромно влияние в Цариградската патриаршия. Планът му за налагане на българщината в Пловдив е прост – въпреки че по това време към църквите в Мараша, Кършияка и Католишката махала има малки български училища, той има идея да създаде голямо българско училище, чрез което да се изместят гърците от учебното дело и така да се отвори път на българите към църковния и обществения живот в града.

През 1836 чорбаджи Вълко открива българско класно училище, освен и че дава средства за съществуването му, но пловдивският владика (висше духовно лице), грък, естествено, вместо да назначи за учител известния Неофит Рилски, налага един гръкоман, което ще рече българин, който обаче се смята за част от гръцката нация...

В 1846 в голям пожар (тогава често е имало пожари) изгаря училището и то се премества в друга сграда (днес я няма).  А четири години по – късно, в 1850, чорбаджи Стоян Чалъков (брат на починалия междувременно чорбаджи Вълко) извиква Найден Геров, завършил Ришельовския лицев в Одеса, за учител, а училището вече  започва да се нарича Епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий”.

Тогавашният пловдивски владика - грък - непрекъснато  злослови срещу новото училище и създава интриги, но Найден Геров не позволява това да се отрази върху учебния процес.

Според тогавашните обичаи в 1851 се провежда годишен изпит и в Епархийското училище се събира много народ, тук е и владиката, и много гръцки първенци. Разнообразието на преподаваните предмети, отговорите на учениците, многото физически и математически задачи, с които се справят, показването на географската карта на разни градове и други такива неща слисват гърците, дошли само за да се подиграят на българите, а владиката скастря гръцките учители защо тези предмети не се преподават в тяхното прочуто гръцко училище.  

Фактически българите удържат морална победа, защото гърците не само си тръгват попарени от изпита в българското училище, но после се изпокарват, а накрая много от тях са и уволнени или сменени. На свой ред Найден Геров се залавя още по-усърдно за работа и освен български, въвежда изучаването на руски, френски, старогръцки и турски език, аритметика, геометрия, физика, история, география. Гърците се заемат да го изгонят от Пловдив и да затворят училището, но това се оказва трудна работа...

През 1856 главен учител става Йоаким Груев, славата на училището вече се носи в града и вдъхновени от големите резултати, пловдивските патриоти взимат решение да построят нова училищна сграда...

Може би тук е мястото да споменем, че има една известна снимка на Йоаким Груев със свои ученици и че в последните години много българи упорито вярват, че на последния ред младото момче с калимявка е самият Левски.

От биографията на Левски е известно, че в 1863 той наистина учи в Епархийското училище в Пловдив, но няма как да е той на снимката не защото тя е правена в 1867, а и защото младежът вляво до „момчето с калимявката“ е самият Иван Вазов. Васил Левски обаче е роден в 1837, а Иван Вазов – в 1850, а както и да гледаме двамата младежи, разликата помежду им не може да е 13 години. Освен това ако Вазов е бил съученик с Левски в Епархийското училище в Пловдив, той непременно щеше са го спомене някъде в творчеството си... 

Но както и да е, богатите българи в Пловдив събират средства и в 1868 вдигат нова сграда. И всъщност няма пловдивчанин, който да не знае тази сграда, известна като "Жълтото училище", наречено така заради цвета на фасадата му. Всъщност настанявайки се в нея, Епархийското училище отива завинаги в историята и се ражда първата българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”,  а на единия ъгъл на фасадата и до днес стои плоча от 1868, на която всеки може да прочете, че сградата е построена от  „родолюбиви българи“...

Така Пловдив е отвоюван от елинизма, а учениците му завинаги спират да наричат града „Филибе“, както е на турски, възстановяват българското му име и в годините преди Освобождението Пловдив става най-големият културен център на България, макар и все още в границите на Османската империя, а и непревземаема крепост на българщината. За това говори фактът, че на 24  май (11по стар стил) 1851 тук за първи път и по инициатива на Найден Геров се почитат Светите братя Кирил и Методий и оттогава до днес това е може би най – хубавият български празник...

И понеже Епархийското училище „продължава“ напред като гимназия, не може да се направи строго разграничение между директорите, учителите и учениците, освен и че не е необходимо, защото във времето едно училище може да сменя името си, но същественото е откъде започва всичко и съхранява ли се духът на това училище, а в случая това е точно така.

Затова ще кажем, че в ония години директори са Найден Геров (писател, езиковед, фолклорист, общественик и автор на ненадминатия и до днес 5-томен „Речник на българския език“), Йоаким Груев (просветител, учител, педагог, преводач, книгоиздател и общественик) и Христо Стоянов (юрист, завършил в Москва), а учители са хора като Константин Геров (учител по математика, завършил в Москва), Атанас Беляев, (учител по естествена история, завършил в Киев), Никола Караджов (завършил Френския лицей в Цариград, Загребската гимназия и учил в Духовната академия там, ръководител на Априлското въстание в Клисура), Васил Попович (писател и политик, учил в Московския университет),  Димитър Матевски (просветител и революционер) и така нататък и така нататък, да не ги изброяваме всичките....

В тези години на Епархийското училище, а след като то сменя името си и става гимназия, възпитаници са, както казахме, Васил Левски, Апостола на свободата, българският писател и революционер Любен Каравелов и  най – големият български писател Иван Вазов.

Сред делегатите на първото българско Велико народно събрание в Оборище пък има осем възпитаници на Епархийското училище, а от тях Георги Нейчев, Искрьо Мачев, Никола Караджов, Найден Попстоянов и Христо Търнев са сред десетте човека, натоварени да изработят устав, програма и план на Априлското въстание.

Когато пуква първата пушка на 20 април 1876 в Копривщица, даваща знак за избухване на въстанието, прословутото Кърваво писмо написва  Тодор Каблешков, възпитаник на Епархийското училище, а препис (запазен е и до днес) му прави брациговчанинът Атанас Мишев -  и ученик, и учител в Епархийското училище.

Негови ученици и участници във въстанието са и Никола Беловеждов и Нешо Попбрайков - помощници на Тодор Каблешков, Сава Попевстатиев, Георги Търнев, Стоян Попов, Христо Благоев и Георги Чолаков, Петър Бонев (ръководител на въстанието в Перущица), Сава Попевстатиев (представител на Стрелча в Оборище), учителят в Батак Ангел Петров, Продан Сербезов от Чирпан, обесеният в Пловдив Никола Зозиков и още много...

В Руско-турската война 1877-78 ученици или възпитаници на Пловдивската гимназия са или опълченци, или са в щабовете на руската армия, но няма да изброяваме имена, за да не протоварваме статията, а ще кажем само едно име - полковник Константин Кесяков, командир на Първа опълченска дружина и ръководител на боевете в Стара Загора и на връх Шипка... Ученици от Пловдивската гимназия са и възторжени участници в Съединението 1885, а и доброволци  в последвалата Сръбско-българска война....

Веднага след Освобождението младата държава поема в ръцете си освен всичко останало и образованието, и скоро Пловдивската гимназия става пълна седмокласна гимназия. В тези години директори са Григор Караджов (завършил математика в Прага, общественик и депутат в Първото областно събрание на Източна Румелия),  Минко Бракалов(учил медицина в Прага и дипломирал се в Берлин), Димитър Агура (завършил Семинарията и история в Яш, Румъния, впоследствие няколкократен ректор на Софийския университет), Серафим Барутчийски (завършил славистика и германистика във Виенския университет) и още и още...

За учителите по това време цяла страница няма да ни стигне, но да кажем имената на някои от тях: големият специалист стенограф Антон Безеншек – словенец; чехът Херман Шкорпил –  създателят на българската археология; забележителният художник Иван Мърквичка, по националност чех  (Актовата зала в гимназията е изризувана от него),

Вацлав Добруски, чех (преподавател по история и латински език и впоследствие станал първият директор на днешния Ахеологически музей в София), французинът Марти (френски език), руснакът Доброволски (музика), както и Петко Каравелов (министър – председател в Княжество България, по политически причини отишъл в Пловдив), старият възрожденец Петко Р. Славейков, неговият син Иван П. Славейков, Александър Теодоров – Балан, бъдещ създател на Софийския университет и негов пръв ректор, Трайко Китанчев (впоследствие известен деец на ВМРО), Ангел Букорещлиев (композитор и диригент), Антон Митов (забележителен художник, един от тези, които изписват храм – паметника „Ал.Невски“). Да кажем че и макар по – късно, тук учител по рисуване е и току – що завършилият Художествената академия Златю Бояджиев, след това един от най – големите български художници...

В годините след Освобождението „Жълтото училище“ и две близки до него частни сгради „отесняват“ на гимназията и Областното събрание на Източна Румелия взема решение да вдигне нова сграда на училището. През есента на 1881  полагат основния камък, а през 1885 солидната сграда е готова. Същата година гимназията приема името Пловдивска мъжка гимназия „Александър І“ - със съгласието на първия български княз.

Гимназията бързо оборудва богата библиотека, лаборатории и кабинети по физика и естествена история, както и рисувален и гимнастически салон, а уредите са доставени от Прага, Дрезден и други европейски градове... И започват да се стичат ученици не само от Пловдив, но и цяла България и Македония, която остава извън пределите ѝ – Пейо Яворов, Пенчо Славейков,  Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов - бъдещ писател, Димитър Страшимиров - бъдещ историк,  Асен Златаров - бъдещият забележителен български учен – химик, Георги Атанасов и Панайот Пипков - бъдещи композитори, Любомир Чакалов и Боян Петканчин - бъдещи академици, Константин Гълъбов - бъдещ професор германист и така нататък и така нататък...

Шестима български министър – председатели пък са свързани с Епархийското училище и неговата „наследница“ Пловдивската гимназия –Петко Каравелов и Андрей Тошев са били учители, а Иван Евстратиев Гешов, Андрей Ляпчев, Константин Стоилов (два пъти министър-председател) и Георги Кьосеиванов ( три пъти министър - председател)- ученици.  

Можем да напишем още, че в края на 30-те години на миналия век гимназията построява и обзавежда ученическа почивна станция в Средна гора, където всяко лято около 100 ученици укрепват своето здраве; че отваря безплатна трапезария за бедни ученици, а за външни ученици храната е по-евтина храна; че има Въздържателно, Туристическо, Християнско, Археологическо и какви ли не още ученически дружества, като например на Червения кръст; че струнният и духовият оркестър са част от културния живот на града и че както тогава, така и в следващите години и десетилетия Пловдивската мъжка гимназия никога не отстъпва от позициите си и крачи напред във времето, не забравяйки никога, че силата на един народ винаги е в неговото образование....

Днес Пловдивската гимназия се нарича Хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ и в нея всеки випуск в продължение на 5 години изучава хуманитарни предмети на английски, френски, немски и руски език. Училището е една от емблемите на Пловдив, отлично управлявано от ръководството си, с уважавани и авторитетни учители и с ученици, които харесват своето училище. И както се казва – има си хас да не го харесват...

Няма какво друго да добавим, освен огромно браво за Пловдивската гимназия „Св.св.Кирил и Методий“.

Снимките на Пловдивската Хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ предостави ръководството ѝ

Снимката на Йоаким Груев и учениците му предостави г-н Иво Стоянов – Регионален исторически музей - Разград

Снимката на Жълтото училище предостави пловдивският сайт gustonews.bg