Тази статия нямаше да я напишем, ако в „Лозенец“ улиците не бяха така регулирани, че докато се опитвахме да се измъкнем, не бяхме минали случайно покрай къщата на Сирак Скитник – голямо, много голямо име в българската култура някога, днес обаче (почти) забравено... Но да караме подред...
Тази статия нямаше да я напишем, ако в „Лозенец“ улиците не бяха така регулирани, че докато се опитвахме да се измъкнем, не бяхме минали случайно покрай къщата на Сирак Скитник – голямо, много голямо име в българската култура някога, днес обаче (почти) забравено... Но да караме подред...
Панайот Христов (това е истинското му име) е роден в 1883 година в Сливен. Бащата е скромен текстилен работник, а за майката не се знае почти нищо, освен че умира твърде млада и остава три невръстни деца, отгледани от своята леля.
Когато Панайот е на 15 години, бащата, който едва свързва двата края, му дава 40 лева и му казва да мисли сам как да се оправя оттук – нататък... И макар да избира псевдонима си Сирак Скитник по – късно, можем да кажем, че в този момент той става именно такъв, както и че има хора с тежка житейска съдба, които се оставят на течението, но че винаги е имало и други, които се мобилизират и започват борба за живот.
Сирак Скитник е от от тези хора. Заминава за София и се записва в Богословското училище - училище като училище, но са се изучавали и богословски предмети, а учениците му са били на пълен пансион. После учителства пет години, но през цялото време рисува, почва да пести всеки лев от заплатата и в 1908 е вече в Санкт Петербург.
Вижте още: Секвоите на Цар Фердинанд
За четиригодишното си пребиваване тук самият той не обича да разказва, но се знае, че посещава школата по изобразителното изкуство на известната Званцева, че опознава естетиката на руския художествен авангард и модерните течения в западноевропейското изкуство и че постепенно оформя собствения си стил. За да се издържа, рисува театрални декори и платна, като междувременно праща и статии до „Демократически преглед“, едно от най – влиятелните обществено - политически списания у нас в ония години, т.е. прави и първите си крачки като художествен критик.
Докато е в Санкт Петербург, той изживява с едно руско момиче прекрасна любов. Двамата дори искат да се оженят, но това така и не се случва. И дали е поетичен отглас на наранената му душа, никой не може да каже, но в 1910 той издава у нас стихосбирката „Изповеди“, в която има великолепни стихотворения с надежда за вишни, които „цъфнали къпят корони“, за „ангели бели“, „бели предутрини“, „бял път“ и „бели сияния“, а дали защото по – късно се захваща с други неща, но поетичните му опити спират дотук.
Та животът в Русия си тече, но когато у нас избухва Балканската война (1912) за обединяването на всички български земи, Сирак Скитник се връща тук. Участва и в Първата световна война и от нея в гърдите му за цял живот остава парче шрапнел, причина за постоянни здравословни проблеми, а казват, и за смъртта му...
След края на войната Сирак Скитник вече е фактор в културния живот у нас и е интересно, че този човек никога не се е опитвал да се налага където и да е, а са го търсели отвякъде. През 1919 с колеги художници учредяват дружество "Родно изкуство", като призовават колегите за обръщане към българския свят. И тук са Владимир Димитров –Майстора с неговите селски моми, Цанко Лавренов с яркоцветните си пейзажи на „накацалите“ една над друга къщи в Стария Пловдив, Златю Бояджиев с неговите овчари, подпрени на гегите си, Иван Лазаров с майката на Димчо Дебелянов, чакаща в „кротък унес“ своето дете, Иван Милев с ония прегърбени селянки с черни забрадки... Тук е и Сирак Скитник с цикъла „Манастири“ и много цветя, той винаги ще рисува много цветя....
Вижте още: Трудните истини за Ботевата чета
На следващата година големият Владимир Василев го кани за съредактор на списание "Златорог" - не просто месечно списание за литература и изкуство, а културно явление между двете световни войни. Тук не всеки е можел да публикува, защото естетическите критерии са били твърде високи, затова редовни автори на „Златорог“ са Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Йордан Йовков, Асен Разцветников, Светослав Минков, да не ги изреждаме, а други не си и помислят да опитат...
Две десетилетия от страниците на „Златорог“ не слиза и името на Сирак Скитник, но той води рубрики и пише статии за всички области на изкуството и в много други вестници и списания. Всъщност в тези години той е един от най – големите авторитети в областта на художествената критика, а благодарение на тези хора нивото на българската култура наистина става високо.
И понеже са го търсели за всичко, през 1920 Сирак Скитник става и съучредител на Дома на изкуствата и печата. Така до 1944 софийските писатели, художници, скулптори, артисти, режисьори и изобщо хората на изкуството имат място, където да се събират, а и организират всякакви свои инициативи. Домът има дори оркестър и като са се развеселявали, карикатуристите Александър Божинов и Илия Бешков, художниците Никола Танев и Константин Щъркелов, Сирак Скитник и други са хващали дайрето, тарамбуката, хармониката, лъжиците, тамбурата, кавала и тъпана и се е почвало... Бохемски времена....
В 1922 вече 39-годишният Сирак Скитник среща Олга Симеонова, изключително впечатляваща жена. По бащина линия Олга е потомка на известните русенски търговци Симеонови, майка й е братовчедка на Алеко Константинов и проф. Иван Шишманов, а братята й са измежду първите банкери след Освобождението. Отлично образована, Олга владее няколко чужди езика, пише стихове, свири на пиано и пее, рисува отлично, язди, играе тенис и изобщо е модерна и еманципирана жена.
Вижте още: Без полковник Серафимов и досега Родопите можеха да са извън България
Има само една подробност – Олга е омъжена. Съдбата обаче винаги прави това, което си науми, ето защо между тази интересна жена и Сирак Скитник пламва такава любов, че само след половин година те решават да се оженят, а нейният мъж, културен човек, просто й дава развод. Бракът на Сирак Скитник и Олга Симеонова, точно толкова удивителен, колкото и те двамата, продължава 21 години, но затова пък какви години...
Някъде по това време започва да израства и т.нар. Журналистически квартал – едно каре в „Лозенец“, но да кажем, че и Лозенец е квартал, понеже не всички хора живеят в София и трябва да знаят това. За покупката на парцел (по площ еднакви) имало само едно условие - собственикът да не вдига къща повече от 250 кв.м., за да не се презастрои карето, в което нямало никакви магазини, складове или работилници, което пък го правело отлично място за живеене.
Наричат карето Журналистическия квартал, защото първите новодомци са основно журналисти, но скоро и много известни писатели, музиканти, художници, актьори, композитори и учени решават да се заселят тук. И като стават един на друг съседи, понякога тия духовно близки хора по цели нощи изкарват на сладки приказки в култовата квартална кръчма „Под липите“...
Та тук идват и Сирак Скитник и Олга Симеонова, а по нейна идея известният арх. Овчаров им проектира къща. И както се казва, в София може да има много по – хубави къщи от тази, но точно такава няма... В малката двуетажна къща, облицована с червени тухли, има нещо от духа на някогашните тевтонски замъци, прозорците й са като стилизирани лалета, а сводестата тежка входна врата е така загадъчна, че човек се пита какво ли има зад нея...
Казват, че отвътре също била странна - синьо антре, синя стълба с жълти акценти към втория етаж, а навсякъде било пълно с картини, книги и цветя... И затова сигурно не е случайно, че къщата на Сирак Скитник и жена му става притегателно място за техните приятели. Тук постоянно се отбивали Елисавета Багряна, Дора Габе, Елин Пелин, Владимир Димитров - Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Ангел Каралийчев. Всички те засядали в кабарето, както домакините наричали кухнята с трапезарията, и до зори осъмвали в разговори, които така и не можели да свършат...
В тази къща Олга Симеонова прави преводи, пише статии и рисува карикатури за столични ежедневници, но винаги анонимно или с псевдоним. В това време Сирак Скитник вече е артистичен секретар на Народния театър, където поставя изключително модерната за времето пиеса на Метерлинк "Монна Ванна", за която изработва и театралните костюми, и декорите. Спектакълът се играе 11 пъти, но това е небивал успех, като се знае колко жители има тогава София...
Вижте още: Историята докосва само когато е истинска
Заради обширните си ангажименти и желанието да има повече време за рисуване, Сирак Скитник напуска театъра, но не спира да пише театрални рецензии, а и статии за новоизлезли изложби. Може би тук е мястото да кажем, че в школата на Званцева, която Сирак Скитник посещава в Санкт Петербург, студентите са ги обучавали не толкова на рисувална техника, колкото на художествен вкус и разбиране на смисъла на изкуството. Ето защо Сирак Скитник е и художник, и критик едновременно, особена комбинация, освен и че според една негова съвременница „Сирака умееше да изкаже и най-неприятните истини, без да ви огорчи. Защото ви внушаваше, че е искрен и че това, което ви казва, е истина.“
Високите изисквания към другите този човек ги прилага и към себе си, защото рисува над 300 платна, които излага и в самостоятелни, и в общи изложби, но никога не се взима за един от „големите“... Търсят го обаче постоянно и той илюстрира много книги и на наши, и на чужди автори, а в 1931 го избират и за пръв председател на учредения Съюз на българските художници.
И дали става въпрос за живопис или литература, няма значение, Сирак Скитник настоява творците да държат високо ниво и да не угаждат на масовия вкус, затова в една статия пише: „Големият проблем на съвременното изкуство е да брани своите права, както улицата храбро ги брани. Да помни, че улицата е безотговорна, а него ще го държат отговорно и след хилядолетия." Всъщност приведохме този цитат само защото написаното от Сирак Скитник ни се видя актуално и за културната ситуация у нас днес...
През всичките тези години на усилна културна дейност неговата ексцентрична, своенравна, с остър ум и остър език жена, която всички започват да наричат Сирачката, се грижи за крехкото му здраве, а понякога и тираничо го заставя да спазва строгия режим, наложен му от докторите. Затова пък виждал ли се свободен, Сирак Скитник известявал всичките си приятели и те идвали в домашното кабаре в къщата с прозорци, наподобяващи стилизирани лалета, или обикаляли столичните заведения... Но да не си помислите нещо – бракът на Сирака и Сирачката е бил удивително хармоничен...
Известна е една история, доказателство за това. Олга заминава със самолет на гости при сестра си в Атина, мъжът й бил дипломат там. Някъде над планината Олимп обаче моторът се поврежда, предната част на самолета с пилота се откъсва, а задната с пътниците „кацва“ над дърветата, накланя се и те „се изсипват“. Олга се отървава само със счупен нос, а докато лежи в болницата в Атина, вестниците в София не спират да се възхищават на смелостта й.
Вижте още: Змей Горянин, Змеицата и другите
В това време Сирак Скитник е установил, че в джоба на всяка дреха тя е оставила по една бележка „Обичам те“. И когато се случва това със самолета, той решава, че жена му, както винаги, ще се справи и с тази ситуация, затова сяда и рисува „Перуники“ – според някои критици може би най – жизнерадостното му платно... И Сирачката наистина се справя - прибира се в България (пак) със самолет и с парите от застраховката отлита за Америка при своя приятелка...
А в 1929 благодарение на група инженери в София в ефир за първи път прозвучават думите: „Ало, ало, тук е Радио София!”, скоро два – три пъти седмично почват да излъчват по три-четири часа, докато от 1932 по радиото всекидневно звучат предавания, беседи, танцова и народна музика, военни паради, манифестации, футболни мачове, има дори радиотеатър и радиогимнастика.
В 1935 с указ на цар Борис радиоразпръскването в България става държавна собственост и сигурно не му е трябвало много време, за да назначи за пръв директор на Българското радио Сирак Скитник. И както във всичко, което върши дотук, и с тази работа той така се захваща, че радиото става неотменна част от българския живот...
Това е и последната работа на Сирак Скитник, защото в 1943 той умира. Той умира и още веднъж – след 1944, когато на бърза ръка му лепват етикетите „реакционер”, „космополит”, символ на буржоазното културно наследство“ и разни такива, след което името му завинаги потъва в забрава....
И дали защото в тези безправни и беззаконни времена сама жена трудно е можела да се справи, не можем да кажем, но Сирачката, съвсем не в първа младост, а някъде към шейсетгодишна, се омъжва за журналиста Георги Белчев, приема „низвергнати“ от новата власт приятели в къщата и някак си успява да я запази...
Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица
Не знаем какви хора са живели някога, но тези хора ни удивляват... Сирачката се омъжва пак, но не само не забравя мъжа на живота си, а и не се примирява той да бъде забравен... И с Георги Белчев, който приема това за най – нормалното и редно нещо на света, години наред подреждат архива на Сирак Скитник, правят опис на всичките му платна и систематизират всичките му публикации и ако не са били те, днес едва ли щяхме да знаем кой е Сирак Скитник... И както се казва, направила и това за мъжа, с когото живее 21 години вълнуващ и смислен живот, на Сирачката не й остава нищо друго освен да отиде при него, и тя отива...
Та ако ви се случи да минете по ул.“Борова гора“ в „Лозенец“ и стигнете една къща, облицована с червени тухли и прозорци като стилизирани лалета, да знаете, че тук някога са живели големият български интелектуалец Сирак Скитник и неговата жена... Видите ли пък оттатък улицата, в гората на Семинарията, мъж и жена да се разхождат и разговарят нещо оживено, те няма как да са Сирака и Сирачката... Някога обаче със сигурност са били те...
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на Newme.bg
Вижте още:
Трябва ли му на Захарий Стоянов квартална улица на неговото имe
Къде някога българите започват да „ваканцуват“
Баронеса Юлия Вревская остава завинаги в България
Вазови(те) – големи за себе си, големи за България
Човекът, който от „всичкото“ си Отечество най-много обичаше Копривщица